Волтер
Наивникът (3) (Истинска история, извлечена от ръкописите на отец Кенел)

ГЛАВА III
ХУРОНЪТ, НАРЕЧЕН НАИВНИКА, БИВА ПОКРЪСТЕН

Виждайки, че вече е в напреднала възраст и че Бог му изпраща за утеха един племенник, господин игуменът си науми да му отстъпи длъжността си заедно с всичките си доходи, стига само да успее да го покръсти и да го накара да се покалугери.

Наивникът имаше отлична памет. Якото му бретонско тяло бе укрепнало още повече от канадския климат, главата му беше толкова здрава, че когато го ударят по нея, той едва усещаше. А каквото се запечаташе в ума му, никога не се заличаваше. Схващаше бързо и ясно, тъй като през детството паметта му не бе ни най-малко обременявана с безполезни неща и с всички онези глупости, с които се претоварват нашите умове и затова незамъгленият му мозък попиваше всичко. Игуменът най-после реши да го накара да прочете Новия завет. Наивникът го изгълта с видимо удоволствие, но тъй като не знаеше нито в коя година, нито в коя страна са станали всичките събития, разказани в тази книга, той ни най-малко не се усъмни, че мястото на действието не е Долен Бретан и се закле, че ще отреже носа и ушите на Кайяфа и Пилат, ако някога срещне тези нехранимайковци.

Очарован от тези добри наклонности, чичо му набързо му обясни библейските разкази. Той похвали усърдието му, но му каза, че то е безполезно, тъй като тези хора са умрели преди около хиляда шестстотин и деветдесет години. Наивникът скоро научи почти цялата книга наизуст. Понякога той задаваше неудобни въпроси, които много затрудняваха игумена. Затова чичото често трябваше да се съветва с абат дьо Сент Ив, но понеже и той не знаеше какво да отговори, доведоха един долнобретански йезуит, за да завършат покръстването на хурона.

Най-после божията благодат го осени: Наивникът обеща да стане християнин. Той не се съмняваше, че най-напред трябва да бъде обрязан. „Защото — казваше си той — в книгата, която ми дадоха, не срещнах нито едно лице, което да не е обрязано. Очевидно трябва да пожертвам моя препуциум, и колкото по-скоро, толкова по-добре.“ Не обсъди повече този въпрос: изпрати да повикат селския лекар и го помоли да му направи тази операция, смятайки, че безкрайно много ще зарадва госпожица дьо Керкабон, когато й се похвали, че е свършил тази работа. Лекарят, който никога не беше вършил такава операция, обади на семейството за желанието на хурона и всички нададоха страшен писък. Добрата госпожица дьо Керкабон трепереше при мисълта, че нейният племенник, който изглеждаше решителен и бърз, може сам да си направи операцията, и то така несръчно, че да произлязат тъжни последици, за които дамите се интересуват само поради добросърдечието си.

Игуменът изведе хурона от заблуждението му — изтъкна му, че обрязването не е вече на мода, че кръщенето е по-леко и благотворно, че законът на Божията благодат не е като закона на принудата. Наивникът, който имаше здрав разум и характер, почна да спори, но после призна грешката си, нещо, което доста рядко се случва в Европа, когато хората започнат да спорят. И накрая обеща да се остави да бъде кръстен, когато пожелаят чичо му и леля му.

Но най-напред хуронът трябваше да се изповяда и това беше най-мъчното. Наивникът носеше винаги в джоба си книгата, която му беше дал чичо му. В нея той откри, че нито един от апостолите не се е изповядвал и това го направи много опърничав. Игуменът му затвори устата, като му показа в посланието на свети Яков младши думите, които причиняват толкова мъка на еретиците: „Изповядвайте греховете си едни на други.“ Хуронът млъкна и се изповяда на един реформиран францискански свещеник. Когато свърши, той измъкна свещеника от изповедалнята, хвана го с яките си ръце, постави го на колене пред себе си и зае мястото му:

— Хайде, приятелю, казано е: „Изповядвайте греховете си едни на други.“ Аз ти изповядах моите грехове и ти няма да излезеш оттук, преди да ми разкажеш собствените си грехове.

Казвайки тези думи, той натисна със силното си коляно гърдите на противника си. Свещеникът закрещя така, че черквата закънтя от виковете му. Стекоха се хора и видяха как оглашеният налага калугера в името на свети Яков младши. Но радостта да покръстят един хуронски и английски долнобретанец беше тъй голяма, че погледнаха снизходително на неговите приумици. Имаше дори много богослови, които смятаха, че изповедта не е необходима, тъй като кръщенето замества всичко.

Уговориха ден с владиката на Сен Мало, който, поласкан, както можем да си представим, че ще покръсти един хурон, пристигна с разкошна каляска, последван от много други духовници. Госпожица дьо Сент Ив облече най-хубавата си рокля и като благославяше Бога, поръча да изпратят фризьорка от Сен Мало, защото много искаше да блесне на церемонията. Вечно разпитващият съдия дотича, водейки със себе си жителите на целия край. Черквата беше великолепно украсена. Но когато трябваше да вземат хурона и да го заведат пред кръщелния купел, не можаха да го намерят.

Чичото и лелята го търсиха навсякъде. Помислиха, че по навик е отишъл на лов. Всички поканени на празненството се пръснаха да го търсят из горите и съседните села: никъде не бяха виждали хурона.

Започнаха да се страхуват да не би да се е върнал в Англия. Спомниха си, че са го чували да казва, че много обича тази страна. Господин игуменът и сестра му бяха убедени, че там не кръщават хората и трепереха за душата на племенника си. Владиката беше съкрушен и беше готов да си отиде. Игуменът и абатът дьо Сент Ив бяха отчаяни, съдията разпитваше всички минувачи с обичайната си сериозност; госпожица дьо Керкабон плачеше, госпожица дьо Сент Ив не плачеше, но въздишаше дълбоко и въздишките й свидетелстваха колко много обича тайнствата. Двете се разхождаха тъжно покрай върбите и тръстиките, които обграждат рекичката Ранс, когато забелязаха сред реката една едра, доста бяла фигура, застанала със скръстени на гърдите ръце. Те изпищяха и се обърнаха. Но тъй като любопитството скоро надделя над всички други съображения, те тихичко се промъкнаха сред тръстиките и когато бяха вече сигурни, че никой няма да ги види, поискаха да разберат какво върши той там.