Волтер
Наивникът (1) (Истинска история, извлечена от ръкописите на отец Кенел)

ГЛАВА I
КАК ИГУМЕНЪТ НА „СВЕТА БОГОРОДИЦА ОТ ПЛАНИНАТА“ И ГОСПОЖИЦА СЕСТРА МУ СРЕЩНАХА ЕДИН ХУРОН

Един ден свети Дънстън, ирландец по народност и светец по занаят, тръгна от Ирландия, седнал на една малка планина, и се отправи по море към бреговете на Франция. С тази кола той пристигна в залива на Сен Мало. Когато слезе на брега, светецът благослови своята планина, която му направи дълбоки поклони и се върна в Ирландия по същия път, по който беше дошла. Дънстън основа един малък манастир на това място и му даде името „Манастир на планината“, име, което, както всички знаят, той още носи.

В годината 1689, на 15 юли вечерта, абатът дьо Керкабон, игумен на „Света Богородица от планината“, се разхождаше покрай брега на морето, придружен от госпожица дьо Керкабон, негова сестра, за да подиша малко свеж въздух. Игуменът, вече в напреднала възраст, беше твърде добър духовник, обичан от съседите си, след като беше някога обичан от съседките си. Той бе спечелил обаче най-голямото им уважение с това, че беше единственият духовник с поземлени приходи, когото не трябваше да носят до леглото му, след като вечеряше със събратята си. Доста добре познаваше богословието, а когато му дотегнеше да чете свети Августин, той се забавляваше с Рабле — затова всички говореха само добро за него.

Госпожица дьо Керкабон, която бе останала стара мома, макар че много й се искаше да се омъжи, бе запазила известна свежест на четиридесет и пет годишна възраст, по нрав беше блага и чувствителна, обичаше удоволствията и беше набожна.

Гледайки морето, игуменът каза на сестра си:

— Уви, оттук в 1669 година замина с фрегатата „Ластовица“ горкият ни брат заедно с жена си, мадам дьо Керкабон, нашата мила снаха, за да отиде да служи в Канада. Ако не беше убит, щяхме да се надяваме пак да го видим.

— Вярвате ли — казваше госпожица дьо Керкабон, — че нашата снаха е била изядена от ирокезите, както ни казаха? Сигурно е, че ако не беше изядена, щеше да се върне в родния си край. Цял живот ще я оплаквам. Каква очарователна жена беше тя! А нашият брат, който беше много умен, сигурно щеше да спечели голямо богатство.

Докато разговаряха така, разнежени от тези спомени, те видяха един малък кораб, който, носен от прилива, влизаше в залива Ранс. Това бяха англичани, които идваха да продадат някои стоки от тяхната страна. Те скочиха на брега, без да погледнат господин игумена, нито госпожица сестра му, която беше много засегната, загдето не й обърнаха никакво внимание.

Различно обаче постъпи един много строен младеж, който с един скок се прехвърли над главите на другарите си и се озова точно пред госпожицата. Той й кимна с глава, тъй като не знаеше да прави поклони според етикета. Лицето и облеклото му привлякоха погледите на брата и сестрата. Той беше гологлав, без чорапи, със сандали на краката, а главата му беше украсена с дълги плитки, облечен бе в къса дреха, която пристягаше тънкия му и строен кръст; видът му беше войнствен и благ. В едната си ръка държеше малко шише с барбадоска вода^[1], а в другата — някаква торба, в която имаше канче и много вкусен моряшки сухар. Той говореше френски доста разбираемо. Предложи от барбадоската вода на госпожица дьо Керкабон и на брат й и пи заедно с тях. След това ги почерпи повторно, и то така просто и естествено, че братът и сестрата останаха очаровани. Те му казаха, че са готови да му услужат с каквото могат и го запитаха кой е и къде отива. Младежът им отговори, че не знаел кой е, че бил много любопитен и желаел да види как изглеждат бреговете на Франция, бил дошъл за малко и скоро щял, да се върне обратно.

Съдейки по произношението му, господин игуменът заключи, че не е англичанин и си позволи да го запита от коя страна е.

— Аз съм хурон — отвърна младежът.

Учудена и възхитена, че един хурон е бил толкова учтив към нея, госпожица дьо Керкабон покани младежа на вечеря. Той не чака да го молят повторно и тримата тръгнаха заедно към манастира „Света Богородица от планината“. Нисичката и закръглена госпожица го поглъщаше с малките си очи и от време на време казваше на игумена:

— Лицето на това голямо момче има цвят на разцъфнали лилии и рози! Хурон, пък каква хубава кожа има!

— Права сте, сестро — казваше игуменът.

Тя задаваше стотици въпроси един след друг и пътешественикът винаги отговаряше съвършено точно.

Скоро се разчу, че в манастира е пристигнал един хурон. Доброто общество на околията побърза да дойде на вечеря. Абатът на Сент Ив дойде с госпожица сестра си, млада мома от Долен Бретан, много хубава и много добре възпитана. Съдията, бирникът и жените им също дойдоха на вечеря. Поставиха чужденеца между госпожица дьо Керкабон и госпожица дьо Сент Ив. Всички го гледаха с възхищение, всички му говореха и му задаваха въпроси едновременно, хуронът обаче не се смущаваше. Изглежда, че бе възприел девиза на милорд Болингброук: Nihil admirari^[2]. Но накрая, изморен от толкова шум, той им каза доста кротко, но и малко твърдо:

— Господа, в моята страна хората говорят един след друг. Как искате да ви отговоря, когато говорите едновременно и аз не мога да ви чуя?

Разумните доводи винаги карат хората да се замислят малко; настъпи пълно мълчание. Господин съдията, който винаги обсебваше чужденците, в която и къща да се намираше, и беше най-големият разпитвач в провинцията, отвори уста, половин стъпка широка, и запита:

— Как ви е името, господине?

— Винаги са ми казвали Наивника — поде хуронът, — и в Англия също ме наричаха с това име, защото винаги наивно казвам това, което мисля, и правя това, което искам.

— Как сте могъл, бидейки хурон, да отидете в Англия?

— Заведоха ме. Англичаните ме плениха в една битка, макар че се защитавах доста добре, и англичаните, които обичат храбростта, защото самите те са храбри и са не по-малко честни от нас, ми предложиха или да ме върнат на родителите ми, или да отида с тях в Англия. Аз предпочетох второто, защото по природа страстно обичам да обикалям из непознати страни.

— Но как сте могъл така да напуснете баща си и майка си, господине? — запита съдията със своя внушителен глас.

— Никога не съм познавал ни баща, ни майка — отвърна чужденецът.

Компанията се разчувствува и всички повтаряха:

— Ни баща, ни майка!

— Ние ще му бъдем баща и майка — каза домакинята на брат си, игумена. — Колко е интересен господин хуронът!

Наивникът й благодари с благородна и горда сърдечност и й даде да разбере, че не се нуждае от нищо.

— Забелязвам, господин Наивник — каза важният съдия, — че говорите френски по-добре, отколкото подхожда на един хурон.

— Един французин — отвърна младежът, — когото нашето племе беше хванало пленник, когато бях малък, и с когото станахме големи приятели, ме научи на своя език. Аз научавам твърде бързо онова, което желая да науча. Като пристигнах в Плимут, срещнах един от вашите френски бежанци, които вие, не знам защо, наричате хугеноти. С него напреднах доста в познанието на вашия език и щом вече можех да се изразявам разбираемо, дойдох в страната ви, защото доста обичам французите, когато не задават прекалено много въпроси.

Въпреки това леко предупреждение, абатът дьо Сент Ив го запита кой от трите езика му харесва най-много: хуронският, английският или френският.

— Несъмнено хуронският — отвърна Наивника.

— Възможно ли е! — извика госпожица дьо Керкабон. — Винаги съм смятала, че след долнобретонския френският е най-хубавият език на света.

След това всички започнаха да се надпреварват да питат Наивника как се казва на хуронски „тютюн“, той отговори „тайа“, как се казва „ям“, той отговори „есен-тен“. Госпожица дьо Керкабон непременно искаше да знае как се казва на хуронски „правя любов“. Той й отговори „тровандер“. Хуронът поддържаше, не без видимо основание, че тези думи са не по-лоши от съответните френски и английски думи. „Тровандер“ се стори много красива дума на всички сътрапезници. Господин игуменът, който имаше в библиотеката си хуронската граматика, подарена му от преподобния отец Сагар Теода, прочут мисионер от ордена на реформираните францисканци, стана за миг от масата и отиде да направи справка в нея. Върна се задъхан от нежност и радост и призна Наивника за истински хурон. След като поразискваха малко за множеството езици по света, всички се съгласиха, че ако не беше злополучната история със строежа на Вавилонската кула, цялата земя щеше да говори на френски.

Вечно разпитващият съдия, който до този момент се съмняваше малко в новодошлия, изпита голямо уважение към него, той вече му говореше с по-голяма учтивост от преди, което впрочем Наивникът не забеляза.

Госпожица дьо Сент Ив беше много любопитна да чуе как ухажват момичетата в страната на хуроните.

— Като извършваме красиви дела — отвърна той, — за да се харесаме на момичетата, които ни привличат.

Всички гости се учудиха и одобриха този обичай. Госпожица дьо Сент Ив се изчерви и се почувства много поласкана. Госпожица дьо Керкабон също се изчерви, но на нея не й беше толкова приятно, беше малко засегната, загдето тази любезност не беше отправена към нея, но понеже беше добросърдечна, обичта й към хурона не се намали ни най-малко. Тя го запита съвсем добродушно колко любовници е имал в Хурония.

— Винаги съм имал една-единствена — отвърна Наивникът, — това беше госпожица Абакаба, добрата приятелка на моята мила кърмачка. Тръстиките не са по-стройни, хермелинът не е по-бял, овцете не са по-кротки, орлите не са толкова горди и елените не са толкова пъргави, колкото беше Абакаба. Един ден тя гонеше един заек в околността, на около 50 левги от нашето жилище; един невъзпитан алгонкин, който живееше на сто левги по-далеч, дошъл да й отнеме заека. Щом научих за това, аз изтичах до това място, повалих алгонкина с един удар на томахавката си и го замъкнах с вързани ръце и крака при любовницата си. Родителите на Абакаба искаха да го изядат, но тези пиршества никога не са ми харесвали, затова аз му върнах свободата и той стана мой приятел. Абакаба беше толкова трогната от постъпката ми, че ме предпочете пред всичките си любовници. Тя щеше да ме обича още, ако не я беше изяла една мечка. Наказах мечката, дълго носих кожата й, но това не ме утеши.

Научавайки от този разказ, че Наивникът е имал само една любовница и че Абакаба я няма вече на този свят, госпожица дьо Сент Ив изпита някакво тайно удоволствие, но не можеше да открие причината му. Всички бяха вперили очи в Наивника и го хвалеха, загдето е попречил на другарите си да изядат алгонкина.

Неуморимият съдия, който не можеше да обуздае бясното си желание да разпитва, прояви прекалено любопитство и дори пожела да се осведоми за религията на хурона: запита го дали е избрал англиканската, галиканската или хугенотската религия.

— Аз си имам своя религия, както вие си имате ваша.

— Уви! — извика госпожица дьо Керкабон. — Виждам, че тези проклети англичани не са и помислили да ви кръстят.

— О, Боже Господи — казваше госпожица дьо Сент Ив, — как е възможно хуроните да не са католици? Нима преподобните отци-йезуити не са покръстили всички хурони?

Наивникът я увери, че в неговата страна не покръстват никого, че никога един истински хурон не променя мнението си и че в техния език дори няма дума, която да означава непостоянство. Последните думи особено се харесаха на госпожица дьо Сент Ив.

— Ще го кръстим, ще го кръстим — викаше госпожица дьо Керкабон на господин игумена. — Вие ще имате тази чест, скъпи братко, непременно искам да бъда негова кръстница, господин абатът дьо Сент Ив ще му бъде кръстник. Това ще бъде блестяща церемония, цял Долен Бретан ще говори за нея и ние всички ще бъдем безкрайно щастливи.

Компанията подкрепи домакинята, всички гости викаха: „Ще го кръстим, ще го кръстим.“ Наивникът отговори, че в Англия оставят хората да живеят, както им е угодно, изтъкна, че това предложение съвсем не му харесва и че хуронските закони струват поне колкото законите на Долен Бретан, накрая им каза, че на следния ден си заминава. Довършиха шишето с барбадоска вода и отидоха да си легнат.

След като отведоха Наивника в стаята му, госпожица дьо Керкабон и нейната приятелка госпожица дьо Сент Ив не можаха да се сдържат да не погледнат през дупката на широката ключалка, за да видят как спи един хурон. Видяха, че е постлал завивката на леглото върху пода и че лежи в най-красивата поза на света.