Волтер
Човекът с четиридесетте екю (8)

ГЛАВА VIII
ЧОВЕКЪТ С ЧЕТИРИДЕСЕТТЕ ЕКЮ, ВЕЧЕ БАЩА, РАЗСЪЖДАВА ЗА КАЛУГЕРИТЕ

Когато се видя баща на едно момче, човекът с четиридесетте екю започна да се смята за човек с известна тежест в държавата. Надяваше се да даде поне десет поданици на краля, които до един да бъдат полезни. Той беше човекът, който правеше най-хубавите кошници на света, а жена му беше отлична шивачка. Тя беше родена близо до едно голямо абатство, което имаше сто хиляди ливри доход. Един ден мъжът й ме попита защо тези господа, които са тъй малобройни, са погълнали толкова пъти по четиридесет екю.

— По-полезни ли са те на отечеството от мен?

— Не, драги съседе.

— Допринасят ли те като мен за увеличението на населението на страната?

— Не — поне така изглежда.

— Обработват ли земята? Защитават ли държавата, когато е нападната?

— Не, те се молят на Бога за вас.

— Добре, тогава и аз се моля на Бога за тях; нека разделим богатствата. Според вас колко полезни хора в кралството — мъже, и колко момичета се намират в манастири?

— Според докладите на управителите на провинциите, съставени в края на миналия век, във Франция е имало около деветдесет хиляди.

— Според предишната ни сметка, като се пресмята по четиридесет екю на глава, те би трябвало да притежават само десет милиона и осемстотин хиляди ливри. А колко всъщност имат?

— Сигурно към петдесет милиона, като сметнем литургиите и подаянията, събирани от просещите монаси, които наистина облагат народа със значителен данък. Един брат, който събира милостиня за един парижки манастир, се похвалил публично, че неговата торба носела осемдесет хиляди ливри доход. Чакайте да видим колко дават на глава тези петдесет милиона, ако се разхвърлят на деветдесет хиляди остригани глави. Излиза петстотин и петдесет ливри.

— Това е значителна сума за едно многобройно общество, където разноските са по-малки поради броя на консуматорите, защото много по-малко струва на десет души да живеят заедно, отколкото ако всеки имаше отделно жилище и се хранеше отделно.

— Значи, бившите йезуити, на които днес се дава четиристотин ливри пенсия, действително са загубили от тази сделка?

— Не вярвам, защото те всички са се приютили при роднини, които им помагат. Мнозина от тях отслужват литургии за пари, нещо, което не правеха по-рано. Други са станали възпитатели на деца, трети са поддържани от набожни жени. Всички са се справили някак. И може би измежду тях днес има само малцина, които, след като са вкусили веднъж от светските радости и от свободата, биха искали да поемат отново някогашните си окови. Каквото и да казват, монашеският живот съвсем не е за завиждане. Доста известна е максимата, че калугерите са хора, които се събират, без да се познават; живеят, без да се обичат, и умират, без да съжаляват един за друг.

— Значи, мислите, че ще им се направи много голяма услуга, ако всички бъдат разкалугерени?

— Те несъмнено биха спечелили много, а и държавата още повече. На отечеството ще бъдат върнати граждани и гражданки, които безразсъдно са пожертвали свободата си на възраст, на която законите не им позволяват да разполагат дори с десет су рента; ще се измъкнат тези трупове от гробниците им — това би било истинско възкресение. Техните манастири биха станали кметства, болници, обществени училища или биха били превърнати в работилници. Населението би се увеличило, всички изкуства и занаяти биха процъфтели още повече. Или поне би могло да се намали броят на тези доброволни жертви, като се определи числото на послушниците. Отечеството би имало повече полезни хора и по-малко нещастници. Така мислят всички управници, това е единодушното желание на обществото, откакто умовете са по-просветени. Примерът на Англия и на толкова други държави е очевидно доказателство за необходимостта от подобни реформи. Какво би правила Англия днес, ако вместо четиридесет хиляди моряка имаше четиридесет хиляди калугери? Колкото по-многобройни стават занаятите, толкова по-необходим става и броят на трудещите се поданици. Несъмнено в манастирите са погребани много дарования, които са загубени за държавата. За да процъфти, кралството трябва да има колкото е възможно по-малко свещеници и повече занаятчии. Невежеството и варварството на нашите бащи не само не е правило за нас, а е по-скоро предупреждение да направим това, което те биха направили, ако бяха на наше място и имаха нашите познания.

— Значи, не от омраза към калугерите искате да премахнете монашеството, а защото ви е жал за тях и от любов към отечеството. И аз мисля като вас. Никак не бих желал синът ми да стане калугер. И ако мислех, че трябва да имам деца за манастир, не бих легнал вече с жена си.

— Има ли наистина добър баща на семейство, който да не стене, когато вижда сина си или дъщеря си загубени за обществото? Това се нарича „да се спасиш“. Но войникът, който се спасява, когато трябва да се бие, бива наказан. Ние всички сме войници на държавата.

Обществото ни издържа и ние ставаме дезертьори, когато го напуснем. Какво казвам, дезертьори! Монасите са детеубийци, които задушават цяло едно потомство. Деветдесет хиляди души затворени в манастир, които реват или мърморят под носа си на латински, биха могли да дадат на държавата по двама поданика всеки: това прави сто и осемдесет хиляди души, които те премахват в зародиш. За сто години загубата става огромна, това е доказано.

Защо се е наложило монашеството? Защото от времето на Константин Велики управлението е било некадърно и омразно почти навсякъде; защото Римската империя е имала повече калугери, отколкото войници, само в Египет е имало сто хиляди калугери, защото те са били освободени от труд и данъци; защото, когато станали християни, за да управляват поданици християни, вождовете на варварските народи, които разрушиха империята, са упражнявали най-ужасна тирания и хората на тълпи са навлизали в манастирите, за да избегнат яростта на тези тирани — хвърляли се в едно робство, за да избегнат друго; защото, учредявайки толкова различни ордени на свети ленивци, папите са си създали многобройни поданици в другите държави; защото един селянин предпочита да му казват „преподобни отче“ и да дава благословии, отколкото да натиска ралото, защото той не знае, че ралото е по-благородно от расото, защото предпочита да живее за сметка на глупците, отколкото от честен труд; и най-после, защото не знае, че като става монах, си готви нещастни дни, изтъкани от скука и разкаяние.

— Добре, господине, да няма вече монаси за тяхно и за наше щастие. Но бях много огорчен, когато чух да казват на благородника в нашето село, баща на четири момчета и три момичета, че няма да може да ги подреди, ако не направи дъщерите си калугерки.

— Това прекалено често повтаряно твърдение е безчовечно, противоотечествено и рушително за обществото. Когато за едно съсловие, каквото и да бъде то, може да се каже: „Ако всички хора постъпят в него, човешкият род ще загине“, това е доказателство, че това съсловие не струва нищо и че този, който влиза в него, вреди на човечеството.

И така, ясно е, че ако всички момчета и момичета влезеха в манастир, светът би загинал. Следователно поради самия този факт монашеството е враг на човешката природа, независимо от ужасните злини, които понякога причинява.

— Не би ли могло да се каже същото за войниците?

— Разбира се, че не, защото, ако всеки гражданин носи на свой ред оръжие, както някога е било във всички републики, и особено в Рим, войникът става още по-добър земеделец; войникът-гражданин се жени и се бие за жена си и децата си. Ех, да дадеше Господ всички земеделци да бяха войници, и то женени! Те биха били отлични граждани. Но един калугер, като калугер го бива само да изяде средствата за съществуване на своите сънародници. Не съществува по призната истина.

— Но какво ще правят момичетата на бедните благородници, които не могат да ги омъжат?

— Ще правят, както се е казвало хиляди пъти, като момичетата в Англия, Шотландия, Ирландия, Швейцария, Холандия, половината от Германия, Швеция, Норвегия, Дания, Татария, Турция, Африка и в почти цялта останала земя. Те ще бъдат много по-добри съпруги, много по-добри майки, когато хората свикнат, както в Германия, да вземат жени без зестра. Една добра и трудолюбива домакиня ще направи повече добро в дома си, отколкото дъщерята на някой финансист, която харчи за излишни неща повече, отколкото е донесла на мъжа си.

Трябва да има приюти за старци, за недъгави, за сакати. Но вследствие на най-отвратителна злоупотреба манастирите са само за младите и добре сложени хора. В манастира най-напред карат новопостъпилите от двата пола да изложат голотата си, противно на всяко чувство за свян, разглеждат ги внимателно отпред и отзад. Нека някоя стара и гърбава жена отиде и поиска да постъпи в манастир — веднага ще я изгонят по най-оскърбителен начин, освен ако даде огромна зестра. Какво казвам? Всяка калугерка трябва да има зестра, иначе ще бъде изметът на манастира. Никога не е имало по-нетърпима злоупотреба.

— Тъй, тъй, господине, кълна се, че дъщерите ми никога няма да станат калугерки. Те ще се научат да предат, да шият, да плетат дантели, да везат, да бъдат полезни. Считам монашеските обети като посегателство срещу отечеството и срещу самия себе си. Обяснете ми, моля ви се, как може един от моите приятели да противоречи на цялото човечество, като поддържа, че калугерите били твърде полезни на населението, защото техните сгради са по-добре поддържани дори от сградите на благородниците, а земите им — по-добре обработени.

— Е, какъв е този ваш приятел, който твърди такива странни неща?

— Той е приятел на хората или по-скоро на монасите.

— Искал е да се пошегува. Той знае много добре, че десет семейства, всяко от които има по пет хиляди ливри доход от земята, са сто пъти, хиляди пъти по-полезни, отколкото един манастир, който ползува доход от петдесет хиляди ливри и при това винаги има някакво скрито съкровище. Той хвали красивите сгради, построени от монасите, а именно това дразни гражданите и това е повод за оплаквания в цяла Европа. Обетът за бедност осъжда дворците, както обетът за смирение противоречи на гордостта, а обетът да унищожиш рода си противоречи на природата.

— Почвам да мисля, че трябва много да се пазим от книгите.

— С тях трябва да се отнасяме както с хората: да избираме най-разумните, да ги проверяваме и да приемаме само това, което е очевидно.