Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (5)

5

Случи се така обаче, че се събудах поздно (почти седем и половина по моя часовник) и, както се оказа, това не бе разумно. Ето как всичко в този сумашедший свят има значение. И понимаеш, че едното винаги води до друго. Так так так. Стереото не свиреше вече за радостта, нито „В прегръдка милиони“, значи някой го беше изключил, сигурно тато или мама, защото и двамата ясно се слъйшеха от всекидневната по трак-тракането на тарелки и сръб-сърбането на чая, устало вечеряйки след цял ден бачкане, единият във фабриката, другият в магазина. Горките старци. Несчасните муруци. Надянах халата и се появих в образа на любящ единствен син с думите:

— Хе, ето ме и мен, като нов след цял ден почивка. Готов съм да побачкам немножко вечерна смяна. — Потому що те смятаха, че това правя тези дни, или поне така казваха. — Ммм ммм ммм. Има ли маленко и за мен? — Беше някакъв замразен пай, затоплен във фурната, и не изглеждаше да е много апетитен, но нали все трябваше да кажа нещо. Старият ми броси не особено доволен подозрителен поглед, но не каза нищо, защото не смееше, а мама ме дари с маленка устала усмивка: за теб, плод от утробата ми, единствен мой синко. С две танцови стъпки бях в банята и набързо се поизмих, че се чувствах грязен и лепкав, после се прибрах в бърлогата си да сложа вечерни платя. След това, лъснат, причесан, зализан и страхотен, седнах пред ломчика си пай. Тато се обади:

— Не че ти се меся, синко, но къде точно ходиш на работа вечер?

— О! — преживях аз. — Обикновено случайна работа. Помагам тук-там. Където падне. — И го посмотрих свирепо, да му кажа да си гледа работата, че да си гледам и аз своята. — Не ви искам пари, нали? Нито за дрехи, нито за развлечения. Тогава защо питаш?

Баща ми остана като треснат-плеснат.

— Извинявай, синко. Но понякога се тревожа. Сънувам разни сънища. Може и да ми се смееш, но сънищата много показват. Нощес те сънувах, и то много лошо.

— О? — Той ме заинтересува с това, че ме е сънувал. И аз имах чувството, че нещо съм сънувал, но не можех да си спомня какво точно. — Е, и? — спросих, като спрях да дъвча клисавия пай.

— Видях те съвсем ясно как лежиш на улицата, пребит от други момчета. Като ония, с които ходеше, преди да те изпратят в последното възпитателно училище.

— Аха — улъйбнах се аз внутренно на това, дето татко мислеше, че съм се поправил, или поне си вярваше, че така мисли. И тогда си спомних собствения си сон от сутринта, как Георгий даваше генералските си приказки, а Дим се хилеше беззъбо и въртеше камшика. Но в живота ставало точно обратното на сънищата, са ми казвали. — Не се коси за своя единствен син и наследник, татко — рекох аз. — Не пугай се. Той може сам да се грижи отлично за себе си.

— Но ти — продължи тато — ми се видя съвсем безпомощен и окървавен и неспособен да се отбраняваш.

Всъщност бе станало точно наоборот. Затова се улъйбнах пак внутренно, изкарах всички денги от карманите си и, ги изсипах със звон върху лекьосания скатерт.

— Ето, татко, не са много. Снощи ги изкарах. Но ще ви стигне да изпиете по едно уиски с мама в някое уютно местечко.

— Благодаря, сине — отвърна той. — Ама нали знаеш, че вече не излизаме много с майка ти. Не смеем, като знаем какво е по улиците. Пълно с хулигани и разни типове. Все пак, благодаря ти. Утре ще донеса една бутилчица да се почерпим. — Той загреба с шепа злосторно изкараните денги и ги изсипа в джоба на брюките си, докато мама миеше чинии в кухнята. А аз излязох изпратен от улъйбки на родителска обич.

Като стигнах до входа на жилищния блок, останах маленко стъписан. Какво ти маленко! Отворих рот широко като пещера. Бяха дошли да ме встретят! Чакаха пред нашарения вече общински стенопис, изобразяващ голата доблест на труда: голи мужчини и женщини, здраво гепили колелото на индустрията, както ви казах, а от ротовете им излизат грязни думи, надраскани от лошите малчики. Дим държеше дебела пръчка, натопена в гъст чорний катран и пишеше с едри букви грязни слова върху нашата общинска рисунка, като се кривеше по обичайния си начин. Извърна се, щом Георгий и Пит ми казаха „здрасти“, оголили товаришки белите си зуби, и изрева: „Тои е здес, той приеха, ураааа!“, като изданси тромаво един пирует.

— Озабочихме се — рече Георгий. — Седяхме и те чакахме, поркахме резливо молоко и мислехме, че може да ти е станало нещо криво, знае ли человек, та затова се дигнахме и ти дойдохме на крака. Нали так, Пит?

— Так, так — потвърди Пит.

— Моите извинения — ответих осторожно. — Имах малко главобол, та трябваше да поспя. И не ме събудиха, когато бях наредил. Но ето че пак сме вместе и готови да увидим какво ни предлага бездънната ноч. Да? — изглежда бях възприел това „да?“ от моя опекун Делтойд. Очен замечателно.

— Съчувствия за главобола — обади се Георгий очен озабочен. — Може би твърде много си употребяваш головата. Прекалил си със заповедите, дисциплината и тям подобните. Сигурен ли си, че ти е минало? Няма ли да ти е по-лучше пак да си полегнеш? — И всички нещо се подхилваха.

— Подождите — сказах. — Я да си изясним всьо като бистра водица. Това сарказъмче, ако смея така да го назова, не ви приляга, друзя мои. Може би сте се надумали потихонко зад гърба ми да ми погодите някой мръснишки номер. Но тъй като съм ви другар и лидер, имам правото да знам какво става. Кажи сега, Дим, какво значи тая конска улъйбка на мутрата ти? — Защото Дим беше зинал, безумно и безгласно, като ухилен лошад. Георгий бързо се намеси:

— Ладно. Стига се заяжда с него, брат. Нови порядки вече.

— Нови порядки ли? Какво значи това? Явно е имало долгий разговор зад заспалия ми гръб, бас държа. Я да чуя още. — И скръстих руки, като се облегнах да слушам удобно на изпочупения парапет, но стоях на третото стъпало и по-високо от тия, дето ми се пишеха друзя.

— Без да се обиждаш, Алекс — поде Пит, — но хотим нещата да станат по-демократични. Не толко ти да казваш всегда какво да се прави и какво не. Само без да се обиждаш.

Георгий добави:

— Няма място за обиди. Всички е до това, кой има идеи. А какви идеи дава той? — Не отместваше дръзкия си поглед от мен. — Дреболии като снощи например. Не сме вече деца, братлета.

— Друго? — казах, без да помръдвам. — Какво Друго?

— Хорошо — ответи Георгий, — щом хочеш всичко да чуеш, слушай. Скиторим наоколо, чопваме оттук-оттам по нещо и в конце концов изкарваме по една жалка шепа мангизи. А Уил Англичанина разправя в бара на Буцата, че можел да шитне всичко, стига някой малчик да си направи труда да го чопне. И злато, и диаманти — уточни той със същите холодни глаза върху лицото ми. — Голяма пара може да падне, разправя Уил Англичанина.

— Така значи — казвам им аз, очен спокоен, но внутренно страхотно нервиран. — Откога се сдушихте с Уил Англичанина?

— Ами аз иногда се понавъртам насам-натам одинокий — отвърна Георгий. — Като миналата субота например. И аз си имам свой жизн, друзя.

Не на мене тия, братлета.

— И какво ще делаеш — попитах го — с толкоз много денги, или голямата пара, както бомбастично се изразяваш? Нямаш ли си всяка вещ, която ти е нужна? Ако ти трябва автомобил, просто си го взимаш. Потрябват ли ти денги, стига само да посегнеш. Да? Какво изведнъж ви прихвана да ставате мръсни капиталисти?

— Ами ти — каза Георгий — иногда мислиш и говориш като ребьонок. — На което Дим се разхили ху-ху-ху. — Тая ноч — продължи Георгий — сме на сериозен обир.

Значит сънят ми казваше истината. Георгий като генерал заповядваше какво да правим и какво не, а Дим с камшика бе като безмозъчен ухилен булдог. Но аз бях нащрек и много осторожно играех ходовете си, та казах с усмивка:

— Очен хорошо. Страхотно! Докато ме чакат, им идват идеи. На много неща съм ви научил, друзя. Кажи сега какво си си наумил, свети Георгий?

— Ами — начина Георгий с лукава улъйбка, — първо да си излочим млякото с подсилка, а? Да се по-наточим малко и особено ти, нали ще ни водиш.

— Ти читаеш мислите ми — ухилих се аз. — Канех се да ви предложа обичната ни „Корова“. Так так так. Вперьод, свети Георгий.

Дори им се поклоних, ухилен като сумашедши, но рассуждавайки бързо. Щом излязохме на улицата обаче, разумях, че мисленето е за глупаците, а умните предпочитат вдохновението и каквото Дядо Боже им изпрати. Потому що тук ми дойде на помощ хорощата музика. Минаваше някаква кола с пуснато радио и аз успях да услъйшам един-два такта от Лудвиг Ван (Концерт за цигулка, последната част), та тутже разумях какво да правя. С дебел и гърлен голос заговорих:

— Ха сега да те увидя, Георгий! — и измъкнах бритвата си главорезка.

— А? — заекна Георгий, но и той не опозда с найфа си, чието острие изсвистя във воздуха и се бросихме един срещу друг.

— Не, не, така не е гот — обади се Смотания Дим и понечи да разпаше цепта от кръста си, но Пит тежко положи рука върху него и сказа:

— Остави гй. Так нада.

И тогда Георгий и смиреният ви слуга запристъпваха като кошки, търсейки слабите си местечки, като хорошо знаеха стила си един на друг, а Георгий правеше от време на време хак-хак с лъскавия си найф, но без да ме докосва. През цялото време наоколо минаваха люди, виждаха всьо ето, но си смотреха себе си, защото това изглежда често ставаше на улицата. Тогава преброих уан ту три и направих шат шат шат с бритвата, но не по лицото или по глазите на Георгий, а по руката му с найфа и той, братлета, го изпусна. Падна найфът със звън-дрън на заледения зимен паваж. Аз толко бях резнал пръстите му с моята бритва и той гледаше тънката струйка кров, краснееща на светлината на лампата.

— А тепер — започнах аз, защото Пит бе посоветвал Дим да не разпасва цепта от кръста си и Дим го беше послушал. — Тепер Дим, хайде да премерим сили двамата с теб.

Дим изрева „аааааарххх“ като болшой безумний звяр и разви желязната змия от себе си светкавично, като във филм на ужасите, чак да му се возхитиш. За мен бе най-разумно да се сниша като жаба, за да запазя лицото и глазата си, както и сделах, братлета, та тъпият Дим малко се изненада, свикнал на шат шат шат по головата. Трябва да кажа, че ме шибна здравата по гърба и ме заболя до мозга, което пък ме накара да го ръгна сразу веднъж и завинаги, та да законча със Смотания Дим. Замахнах с бритвата към лявата му нога Е резнах пет-шест сантима от впития му крачол и от една маленка капка кров Дим обезумя съвсем. Докато той зави ауууу ауууу ауууу като собака, приложих същата хватка като за Георгий и толко с един замах — нагоре, напреко, клъц — усетих как бритвата порва плотта на реговата кист и той пусна желязната змия разциврен като бебе. После се опита да излочи цялата кров от руката си, като виеще в същото време, но кровта беше много за пиене и той взе да се дави, а красният фонтан бликна хорошо, макар и не за долго.

— Так, друзя, уже няма да правим така. Нали, Пит?

— Аз не съм казвал нищо — отвърна Пит. — Не съм издумал и едно слово. Смотри, на Дим ще му изтече кровта.

— Няма — ответих. — Човек умира само веднъж. А Дим е умрял ешчо преди да се роди. Алената кров скоро ще спре. Защото не съм срязал главните й тръби. — Тогда извадих чиста таштуха от кармана си да увия руката на горкия умирающ Дим, виещ и стенещ, и кровта спря, както бях сказал, братлета. Вече ще знаят кой е господар и лидер, овци такие, помислих си аз.

Не трябваше много време да се утешат двамата ранени войници в уюта на „Нюйоркския херцог“ с по едно голямо бренди (за тяхна сметка, защото аз си бях дал мангизите на тато) и като ги обърсах с таштухи, наквасени в каната с вода. Бабките, към които снощи бяхме проявили такава добрина, пак седяха там и закаканижиха "Благодарим, момчета" и „Бог да ви благослови“ като изтрита плоча, макар този път да не се направихме на самаряни, та Пит ги спроси:

— Какво да бъде, момичета? — и им донесе пак кофе със сметана, защото май имаше доста мангизи в карманите, а те гракнаха още по-силно отпреди: „Бог да ви пази всичките, добри момчета“ и „Винаги сме с вас, момчета“ и ешчо: „Най-добрите деца на света сте вие.“ Наконец проговорих на Георгий:

— Сега всичко си е по старому и злото зафоргетено, да?

— Так так так — рече Георгий, но тъпият Дим, все още замаян, се обади: — Щях да му дам аз да разбере на тоя копелдак с моята цеп, ама един человек се изпречи на пътя.

Като че не се беше бил с мен, ами с някой друг малчик.

— Е, свети Георгий, какво си беше наумил?

— Не — рече свети Георгий, — не сега. Моля те, не тази ноч.

— Ти си голям и силен человек — казах му, — като всех нас. Не сме деца, нали, свети Георгий? Какво тогава имаше наум?

— Можех да му извадя глазите като нищо — повтаряше Дим, докато бабките припяваха „Благодарим ви, момчета“.

— Ей оная къща, скиваш ли? — реши се Георгий. — С двете лампи отпред. И с онова тъпо име.

— Какво тъпо име?

— „Замъкът“ или някаква подобна измишльотина. Където живее една много дърта гарга с котките си и с какви ли не древни и ценни вещи.

— Например?

— Злато и сребро, и бижута. Уил Англичанина ми подшушна.

— Увидях я — отвърнах, — хорошенко я увидих. Знаех къде се намира: В Стария град, точно зад блока „Виктория“. Нали готиният лидер всегда знае кога да отстъпи и да се покаже щедър към по-нисшите. — Отлично, Георгий. Хороша идея. Приема се. Вперьод!

На излизане бабушките рекоха:

— Няма да кажем нищо, момчета. Били сте тук през цялото време.

— Златни момичета. След десет минути сме пак тук да ви почерпим — ответих аз и поведох тримата си друзя към своята зла судба.