Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (4)

4

На следующата сутрин, братлета, се събудих в нула осем нула нула, но тъй като още се чувствах скапан, смазан и гроги, а глазите ми бяха здравата залепнали от гурели, реших да не ходя на училище-мъчилище. Мислех си как ще остана още немножко в леглото, час-два например, потом ще се облека хорошо и приятно, може дори да си пусна один душ, ще си препека филийка, ще послушам радио или ще прочета газетата сам самичък, в мир и спокойствие. А някъде следобед може дори, ако ми се захочи, да намина към школото, за да увидя какво ново из крепостта на глупото безсмислено учение. Чух как тато ми мърмори, трополи и потом тръгва за работа в бояджийската фабрика, и тогда мама ме повика с болшое уважение, с каквото ми говори, откакто взех да ставам голям и силен:

— Минава осем, синко. Нали не искаш пак да закъснееш?

Провикнах се в отговор:

— Малко ме боли головата. Остави ме на мира да поспя, за да ми мине, и ще съм свеж като кукуряк за следобед.

Чух я да въздъхва и ми рече:

— Тогава ще прибера закуската ти в печката, сине. Вече трябва и аз да поемам.

Което си беше правда, защото според един закон всички освен ребьонките, бременните и болните са должни да ходят на работа. Майка ми бачкаше в един Държмаг, както им викаха, където попълваше рафтовете с консерви супа, боб и всякие подобни лайна. Чувах всьо: как изтрополя тарелката в газовата печка, потом как мама си обу обувките, сне палтото си от вешалката зад вратата, въздъхна отново и подкрикна:

— Излизам, сине.

Но аз се направих, че съм в царството на сънищата, а после наистина откъртих хорошо и сънувах един такъв особен сон, като на живо, кой знае почему за моя друг Георгий. Насън той бе много по-стар, очен строг и мудрий и приказваше за дисциплина и подчинение и как малчиките, които командувал, трябвало да скачат на крака и да му козируват като в армията, а аз бях там вместе с другите в редицата и отвечаех „Да, сър“ — „Не, сър“ и ясно увидих, че Георгий имаше на плечите си генералски звезди. После той докара Дим с камшик в ръката и Дим, който беше много по-стар и посивял, се изсмя, щом ме посмотри, и се видя, че му липсваха несколко зуба, а моят друг Георгий ме посочи и сказа: „Тоя человек има кал и гряз по платята“, което си беше правда. Тогава изкричах: „Не ме бийте, моля ви, не ме бийте, братлета“, и хукнах да бягам. Тичах все в круг, а Дим по петите ми, като се превиваше от смях и плющеше с оня ми ти камшик, и каждий раз, щом ме шибнеше, все едно че дзъррррр зазвъняваше електрически звънец, от който тоже изпитвах бол.

Очен скоро се събудих, а сърцето ми делаше туп туп туп и, разумеется, слъйшеше се наистина звънец дзъррррррррр и това беще на входната двер. Направих се, че в къщи нет никой, но онова дзърррр продължаваше и после чух голос да кричи през вратата:

— Хайде де, отваряй, знам, че си в леглото.

Начаса познах етот голос. Беше на опекуна Делтойд (глупак на глупаците), който ми беше нещо като настойник след изправителното — отруден човечец, отвечаещ за стотици младежи. Изкричах „Сейчас, сейчас“ с уж страдающ голос, станах от леглото и се одех, братлета, с очен красив шолков халат, щампован целия с изгледи от световни градове. Пъхнах ногите си в меки вълнени туфли, вчесах буйната си гордост и бях готов за опекуна Делтойд. Като му откроих, той почти залитна, устал и изнурен, с омачкана стара шляпа на тиквата и с грязен шлифер.

— А, ето го и Алекс — започна той. — Срещнах майка ти. Спомена ми, че нещо те боляло. Затова не си на училище, да?

— Непоносимо главоболие, братко, пардон, сър — ответих с джентълменския си голос. — Надявам се да ми мине до следобед.

— Или поне до довечера — добави опекунът Делтойд. — Защото вечерта ще става каквото ще става, нали, Алексчо? Седни, седни — каза той, сякаш си беше у дома, а аз му бях на гости. Настани се в стария люлеещ се стул на тато и взе да се клати, като да бе пришол точно за това.

— Какво ще скажете за стакан чай, сър?

— Няма време — отвърна и продължи да се люшка, като ме стрелкаше с глаза под свъсените брови, все едно че разполагаше с всичкото време на света. — Да, да, нямам време — повтори глупо. Все пак сложих чайника. После спросих:

— На какво должа това изключително удоволствие? Да няма някакъв проблем, сър?

— Проблем ли? — отвърна той, бързо и иронично, като ме смотреше все така изпод брови, но продължи да се люлее. Тогава замети една реклама в газетата на масата: хорошенко улъйбнута млада зозичка с разголени груди, които мамят към насладите на Югославското крайбрежие. И като преглътна два раза, сякаш я изяде, спроси:

— Защо мислиш, че има някакъв проблем? Правил ли си нещо, дето не бива?

— Просто така се изразих, сър.

— Е — рече опекунът Делтойд, — а сега аз ще се изразя, драги ми Алекс, като те предупредя да внимаваш, защото следващия път вече няма да е в изправително училище. Следващия път ще бъде зад решетките и цялата ми работа ще иде на вятъра. Ако не те е грижа за собствената ти жалка особа, би могъл да помислиш поне за мен, след като толкова съм се потил за теб. Защото, под секрет казано, получаваме по една голяма черна точка за всеки, когото не успеем да превъзпитаме, и се признаваме за победени, щом някой от вас надене пижамата.

— Не съм вършил нищо нередно, сър — ответих. — Милицаите не са имали вземане-даване с мен, братле, сър, искам да кажа.

— Зарежи ги тия приказки за милицаите — рече опекунът Делтойд отегчено, като все още се люшкаше. — Това, че полицията не те е пипнала напоследък, съвсем не значи, че не си вършил безобразия — много добре знаеш. Снощи май пак е имало бой, а? С найфове, велосипедни вериги и тем подобни. Един от приятелите на Дебелака бил прибран с линейка късно през нощта отнякъде близо до електроцентралата и откаран в болница, целият накълцан в тежки рани. Споменава се твоето име. Вестта стигна до мен по обичайните канали. Назовани били и някои твои приятели. Изобщо всякакви безобразия са се вършили снощи на поразия. Е, да, както обикновено, никой не може да докаже нищо за никого. Само те предупреждавам, момче, тъй като винаги съм бил твой добър приятел и единственият човек в това гнило и болно общество, който иска да те спаси от самия теб.

— Спасибо за това, сър, искрено ви казвам.

— Как не? — отвърна той подигравателно. — Ти само внимавай и толкова. Ние знаем много повече, отколкото предполагаш, момче. — Потом добави с многострадалчески голос, но като все още се люшкаше: — Какво ви прихваща всичките? Блъскаме си главите над проблема и се мъчим да го проумеем кажи-речи цял век, дявол да го вземе, но доникъде не сме стигнали със заключенията си. Ето, имаш си хубаво жилище, добри родители, които те обичат, не си и глупав. Дявол ли се вселява в тебе, що ли?

— Никой не се е оплаквал от мен, сър. Дълго време не съм попадал в руките на милицаите.

— Точно това ме тревожи — въздъхна опекунът Делтойд. — Твърде дълго, за да ти е чиста работата. Навярно скоро ще се проявиш. Ето защо те предупреждавам, драги ми Алекс, да не си навираш хубавото младо хоботче в калта. Ясно ли ти е какво искам да кажа?

— Ясно като неразмътено езеро, сър. Ясно като лазурното небе посред лято. Имайте ми доверие, сър. — И му отправих една белозъба улъйбка.

Но когато той си уеха и си направих един силен чай, засмях се на вещта, дето толкова бе разтревожила опекуна Делтойд и друзята му. Добре де, кофти е дето крада, раздавам толчоци и разкървавявам с бритва, както и дето чукам мацките насила, но ако ме гепят, толкоз по-зле за мен, братлета, пък и не може да се управлява страна, в която каждий человек върлува като мен нощем. Тъй че ако ме сгащят и се начинае три месеца тук, шест там, а следващия раз, както очен любезно ме предупреди опекунът Делтойд, колкото и да съм кротък през ваканциите, попадна в голямата зверилница като в пъкъл, вот що ще скажа: „Справедливо, но жалко, уважаеми господа, защото аз просто не мога да понасям мисълта да ме затворят. Поетому в бъдещето, което протяга към мен снежнобелите си ръце като листенца на водна лилия, ще бъда осторожен, и преди да ме застигне найфът или кръвта да бликне във финален хор сред огънат метал и строшени стъкла по шосето, не ще позволя отново да ме заловят.“ Честна приказка! Само че, братлета, това, дето седели и си гризели ноктите на краката да рассуждават върху причината за лошотията, ме кара да се превивам от смях. Защо не търсят причината за добротията, ами се залавят с обратното? Людите са добри, потому що така им се нрави, и аз не бих им се месил, което трябва да важи и за обратното. На мен пък то ми се нрави. Нещо повече, лошотията е в самия человек, в личността, в теб и мен, в нашето одиночество — което пък е дело на стария Господ Бог и е болшаята му гордост и радост. И който е против личността, той е и против лошотията, тоест Правителството, судята и училищата не ти позволяват да си лош, защото не ти Позволяват да си личност. И нима нашата сегашна история, братлета, не е за това, как смелите маленки личности се борят срещу тези огромни машини? Совсем сериозно ви го казвам, братлета. Но делам каквото делам, защото ми се ще.

И така, в тази засмяна зимна утрин си пиех аз силния чай с молоко и ложка след ложка след ложка сахар, тъй като си падам по сладкото, и измъкнах от фурната завтрака, дето ми го беше приготвила моята клета стара майчица. Само едно пържено яйцо и нищо повече, но си направих тоуст и изядох яйцото с жарената филия и джем, смеейки се, докато четях газетата. Там пишеше, както обикновено, за ултравиоленции и банкови обири, за забастовки и футболисти, пред които всичко живо трепери от страх, щото заплашили да не играят идната субота, ако не получат по-високи заплати, тия нахалници. Имаше също и нови путешествия в космоса, нови по-големи стерео телевизори и безплатни кутии мъйло на прах срещу купончетата върху етикетите на консервирани супи, направо изумителни предложения толко за една седмица, които ме разхохотаха. Имаше и една болшая статя за модерната младеж.(значи за мен, поради което й теглих един поклон, хилейки се като сумашедший) от някакъв очен умний плешивий человек. Изчетох я много осторожно, братлета, като посръбвах от благия чай, стаканчик след стаканчик след стаканчик, и дъвчех тоуст от черен хляб, потапяйки го в джем и яйчицо. Ученият человек пишеше обикновени работи — за липсата на родителска строгост, както той я наричаше, за недостига на хороши учители, които да изкоренят цялата лошотия от невинните си питомци и да ги накарат да хленчат буухууухуууу за милост. Глупотевини бяха това и ме разсмяха, но пък беше приятно да живееш с мисълта, че си всегда в центъра на вниманието. Каждий ден имаше по нещо за модерната младеж, но най-лучшото, дето съм читал из тия газети, бе от един дърт поп с яка като собача каишка, който казваше, че по неговото височайше мнение като на божи человек ДЯВОЛЪТ СЕ НАВЪРТАЛ ВОКРУГ и се вселявал в невинната молодая плът, а цялата ответност за това падала върху света на възрастните с техните войни, бомби и чепухи. Съвсем право. Знаеше си работата, тоя божи человек. Ето че ние, младите невинни малчики, не носехме ответност за нищо. Так, так.

Като се уригнах несколко раз от пълния си невинен стомах, пуснах радиото и взех да изваждам дневни платя от гардероба си. Свиреше музика, едно хорошенко струнно квартетче, братлета, от Клодиъс Бърдман, с когото бях добре знаком. И не можах да не се разсмея, защото се сетих какво бях увидил однаждъй в друга такава статя за модерната младеж — как модерната младеж би била по-добра, ако я насърчават да възприема изкуството непосредствено. Великата музика, пишеше там, и великата поезия биха закротили модерната младеж и биха я приближили до цивилизацията. Сифилизация — топки! Музиката винаги ме е карала да настръхвам, братлета, и да се чувствам като Стария Гръмовержец, готов да мятам гром и молнии — и да карам мужчини и женщини да пищят — ха! ха! — във властта ми. Като позамих малко лицото и руките си и се одех (дневните ми платя бяха като студентска униформа: тъмносини брюки и пуловер с „А“ от Алекс), реших, че наконец имам время (и карманите ми са тъпкани с денги) да ида до диск-бутика и да видя какво става с давно обещаната заказана стереопластинка с Деветата на Бетховен (оная симфония с хора, нали знаете), запис на „Мастърстроук“^[1] — от Еш-Шамската филхармония под диригентството на Л. Мухайвир. И така, излязох навън, братлета.

Денят бе совсем различно нещо от ночта. Ночта принадлежеше на мен и моите друзя и на останалите тийнейджъри, докато старите буржоа се спотайваха домой и пиеха пред тъпите си телевизори, но денят беше на дъртрте и тогава из улиците винаги се навъртаха повече ченгета или милицаи. Взех автобуса от ъгъла и слязох в центъра, после се възвратих до площад „Тейлър“, където беше диск-бутикът, удостоен с неоценимата чест да съм му клиент. Имаше глупашкото име МЕЛОДИЯ, но беше хорошенко място и обикновено чевръсто се сдобиваше с най-новите пластинки. Като входих вътре, единствените други клиенти бяха две маленки мацета, които смучеха морожное на пръчка (и то, забележете, в собачия зимен студ) и се ровеха из новите плочи с попмузика: Джони Бърнауей, Сташ Крох, Миксърс, „Полежи спокойно“ с Ед и Ид Молотови и прочее от този род. Тия две зозички не ще да бяха повече от десетилетни, решили сигурно като мен и те да се чупят сутринта от училище, Личеше им, че се смятат вече за настоящи болшие девочки — и по полюшването на бедрата, щом увидиха вашия смирен разказвач, и по подплънките на грудите, и по наплесканото червило на губите. Отидох до щанда и се обърнах с вежливата си зъбата улъйбка към Анди зад него (винаги вежлив самият той, винаги готов да поможе, страхотно хороший человек, макар да бе плешив и мършав). Той сказа:

— Аха, знам, струва ми се, какво търсите. Добри вести, добри вести. Пристигна. — И махайки руки като някой голям диригент, отиде да я донесе. Двете зозички взеха да се кикотят поради возрастта си и аз им ответих с един от ледените си взгляди. Анди се върна совсем скоро, като размахваше болшия лъскав бял плик на Деветата, върху който се увидеше, братлета, свъсената, нагoрчена като буреносен облак физиономия на самия Лудвиг Ван.

— Ето — рече Анди, — да я врътнем ли за проба? Но аз хочех да я нося право у дома, че да я слушам в одиночество на моето си стерео, за което се бях наточил вече като волк. Взех да ровя за денгите да платя, когато една от малките зозички се обади:

— К’во си купи, бе, бате? Ой, ’ква тава! Ой ой ой!

— Тия девочки имаха особий начин на приказване. — „Пищна се’мнайсгодишна“? Люк Стърн? Го-го Гогол? — И обе се захилиха, като полюшваха бедра. Тогда ме осени една идея, та чут-чут не паднах от трепет и возторг, братлета, и близо десет секунди не можах да си поема воздух. Взех се в руки, оголих чисто измитите си зуби и рекох:

— На какво слушате у дома приспивните си песнички, сестрици? — Защото увидих, че си купуват поп-пластинки за тийнейджъри. — Бас държа, че имате от ония малките портативни грамофончета. — На което те само нацупиха губи. — Я елате с чичо — предложих им — да ги услъйшите като человеци. Да чуете тромпетите на ангелите и тромбоните на дяволите. Приемете приглашението ми. — И дори им се поклоних. Те пак се разкикотиха и едната рече:

— Ох, ама сме много гладни. Ох, умираме от глад!

— Йе, тя знае най-добре. Затова предложих:

— Чичо ще ви накорми. Само кажете где хотите.

При което те си въобразиха, че са мадами от класа, очен трогателно, да знаете, и заизреждаха с едни такива изискани гласове „Риц“, „Бристол“, „Хилтън“ и „Ил Ристоранте Грантурко“. Но аз на бърза рука ги прекъснах с думите „Хайде с чичо“ и ги отведох в макаронджийницата зад ъгъла, дето ги оставих да заврат невинните си личица в спагети и сосиски, крем със сметана, бананови резенки и хот-шоко, докато взе да ми се повдига от гледката, потому що аз, братлета, обядвах пестеливо с резенче холодна шунка и цял черпак лют чили сос. Двете зози очен си похожеха, макар да не бяха сестри. Имаха едни и тожи идеи, или по-скоро липса на такива, и един и същ цвят на волосите — боядисани като слама. Е, хорошо. Севодня наистина ще пораснат. Ще запомнят етот ден. Никакво училище следобед — направо в житейската школа на Алекс. Сказаха си имената — Марти и Сониета, смахнати като самите тях и много на мода сред децата. Рекох им:

— Тъй тъй тъй. Значи Марти и Сониета. Хайде да завъртим туй-онуй. Тръгвайте.

Като излязохме на уличния холод, те решиха да не ехат с автобус, о, не, а с такси. Направих им удоволствието, но с една хорошенка усмивчица наум, и позовах такси от стоянката близо до центъра. Шоферът, стар человек с дълги бакенбарди, с очен лекьосани платя, предупреди:

— Хем да не съсипете нещо. Не пипайте седалките. Скоро смених тапицерията.

Успокоих глупите му боязни и се понесохме към общинския блок 18 А, докато двете храбри маленки мацета продължиха да хихикат н да си шепнат. Но казано накратко, скоро приехахме, братлета, и аз ги поведох нагоре по лестницата, а те се задъхваха и се кикотеха, после ожадняха, така че отключих ковчежето в комнатата си и дадох на тези десетилетни девочки по един хороший „шотландец“, допълнен обилно с боцкаща гъделичкаща сода. Те седяха на кровата ми (още неоправен), люлееха ножки, хохотеха и си пиеха разредения напиток, докато аз въртях лигавите им пластинки на стереото. Все едно че цокаха някакъв ароматен сахарен сироп в красиви, приятни и скъпи златни стакани. И викаха ооо! ооо! ооо! и повтаряха „шемет“ и „връх“ и други такива чудати слова, последен крик на модата в тяхната возрастова група. Докато им въртях тия лайна, карах ги да пият още и още по едно и те не ми отказаха, братлета. Та докато се изредиха по два раза сълзливите им плочи (бяха две: „Сладко носле“ в изпълнение на Айк Ярд и „Нощ след ден след нощ“, жални стонове на двама безполови евнуси, чиито имена зафоргетих), стигнаха почти до точката, в която пиленца на тяхната возрост изпадат в хистерия, и запръйгаха по кревата тойу пред глазите ми.

Няма нужда да ви описвам, братлета, какво се извърши в комнатата този следобед, защото вие сами се сещате. Двенките бяха раздети за нула време и едва не се пукнаха от смях, потому що им се видя болшое забавление да скиват чичо Алекс гол-голеничък с вирната дръжка как пълни спринцовката като същински доктор, а потом джасва в руката си настървяващия серум. Чак тогда измъкнах хубавата Девета от калъфката, та съблякох и Лудвиг Ван и поставих иглата, съскаща, на последанта част, която бе настоящо блаженство. В този миг контрабасите заговориха като изпод кровата ми на останалия оркестр и се извиси мъжкият голос да им каже „Радуйте ся“, и се разнесе онзи светъл блажен химн на Радостта, която е славата небесна, а аз усетих как знакомият тигр рипва в мен и сам пръйгнах върху двете гълъбчета. Само че тоя път хич не им беше до смях и спряха да кричат от радост, а се наложи да се покорят пред странните и чудати желания на Александър Дълги, който, дали от Деветата или от инжекцията, беше чудесен, замечателен и очен ненаситен. Ох, братлета! Но те обе бяха много пияни, та едва ли усетиха нещо.

Като се превъртя за втори раз последната част с всичкия трясък и крик за Радост Радост Радост, двете пиленца вече не си играеха на супер грандами. Те май взеха да се опомнят какво се върщи с невръстната им плът и заявиха, че хочат да си вървят домой и че аз съм бил дикий звер. Изглеждаха като след кроваво сражение, както си и беше, целите разранени и подути. Ами като не хотят на училище, нали все пак трябва да се образоват! Ето, получиха си образованието. Кричаха и се вайкаха оу оу оу, докато си одеваха платята и ме удряха тупа тупа туп с маленките си пестничета, както лежах грязен и гол-голеничък, скапан и грогясал на леглото. Малката Сониета ревеше: „Звяр и омразно животно! Гнусна гад!“ Аз ги оставих да си съберат вещите и да се махат, както и сделаха, заканвайки се да пратят ченгетата по мен и тем подобни лайна. После се спуснаха по стълбите, а аз потънах в сон под трясъка и воя на онова Радост Радост Радост Радост.