Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (18)

4

У дома, у дома, у дома, у дома исках да си ида и се озовах пред ДОМА. Вървях през мрака, но не по пътя за града, а натам, откъдето идваше бръмченето на трактора. Стигнах до нещо като село, което ми се стори, че съм увиждал и прежде, но сигурно защото всички села си похожат, особено в тъмното. Здес бяха къщите, а там кабака и точно в края на селото имаше маленкий домик, сам-саменичък, а на портата светеше името му. ДОМ, пишеше там. Бях цял подгизнал от ледения дожд, та платята ми не бяха вече последна мода, ами направо жалки и окаяни, а буйната ми гордост беше мокра и сплъстена по цялата ми голова и бях сигурен, че по лицото ми имаше рани и синини, а няколко зуби чут-чут се клатеха, като ги бутнех с език. Болеше ме цялото тяло и бях много жаден, поетому отварях рот към холодния дожд, а стомахът ми, братлета, през цялото време ръмжеше тррррррррр, потому що не беше получавал пишча от сутринта, пък и тогава не очен много.

„ДОМ“ пишеше там и може би внутри имаше человек да ми помогне. Отворих портичката и едва не се хлъзнах по пътеката, потому що дъждът ставаше на сняг, и постучах леко и жално на вратата. Никой не дойде: постучах маленко по-громко и по-громко и тогда услъйших шум от ноги да се приближават към вратата. Тя се отвори и мужский голос попита:

— Да, какво има?

— О, моля, помогнете — казах аз. — Полицаите ме пребиха и ме оставиха да умра на пътя. Моля ви се, дайте ми да пийна нещо и да поседя край огъня, много ви моля, сър.

Вратата се отвори докрай и увидих топла светлина и огъня да прави пук пук пук вътре.

— Влез — каза человекът, — който и да си. Бог да ти е на помощ, клета жертво. Влез и дай да те огледам.

Аз залитнах навътре и това не беше симулация, братлета, потому що наистина бях смазан и гроги. Добрият человек ме прегърна през плечите и ме вкара в комнатата, където беше огънят, и разбира се, веднага познах къде съм и защо това ДОМ на портата ми бе толкова знакомо. Посмотрих този человек и той ме посмотри мило и си го спомних очен хорошо. Той, разбира се, не ме позна, защото в ония безгрижни дни аз и моите так назовани друзя вършехме всичките си болшие нападения и гаври, и обири с маски, които бяха страхотно прикритие. Беше нисичък человек на средна възраст, трийсет-четирийсет-петдесет, и носеше очки.

— Седни до огъня, да ти донеса малко уиски и топла вода. Боже боже боже, здравата са те пребили. — И той грижовно огледа головата и лицото ми.

— Полицията — казах. — Ужасната, отвратителна полиция.

— Още една жертва — въздъхна той. — Жертва на съвремието. Отивам за уискито, а после ще промия раните ти.

И излезе. Огледах малката удобна стая. Тепер в нея имаше толко книги, камината и няколко стола и си личеше, че здес не живее жена. На масата имаше пишеща машина и разхвърляни листи и аз си спомних, че етот человек беше писател. „Портокал с механизъм“ — май така беше. Интересно как бе останало в ума ми. Но не биваше да се издавам, потому що тепер се нуждаех от помощ и грижа. Грязните копелета в бели манти ме докараха дотам, да моля сега за помощ и грижа и ме принудиха да искам да давам помощ и грижа, ако има нуждаещи се.

— Заповядай — каза человекът, като се върна и ми подаде пълна чаша с топло ободряващо питие, от което ми стана лучше, а потом почисти раните по лицото ми. — Сега ще ти приготвя гореща вана, а после ще ми разкажеш всичко, докато ядем хубавата топла вечеря, която ще направя, докато ти се къпеш.

Щях да се разцивря, братлета, от тая любезност и той сигурно е видял сълзи в глазите ми, защото ме потупа по рамото и каза:

— Недей недей недей.

Както и да е, качих се горе и взех гореща вана, а той ми донесе пижама и халат, затоплени до огъня, и едни очен протрити туфли. Тогда, макар да ме болеше навсякъде, почувствувах, че ще ми стане по-добре. Слязох долу и видях, че той е сложил масата в кухнята с вилици и ножове и хубав голям хляб, а тоже и бутилка сос ПРИМА. Скоро сервира хорошие пържени яйца с кусочки салам и разпукнати наденици и болшие стакани със сладък чай с молоко. Приятно беше да седиш на топло и да се храниш и открих колко съм бил гладен, та след омлета почнах да ям ломчик след ломчик хляб с масло и джем от ягоди от един голям буркан.

— Сега ми е много по-добре. Как да ви се отплатя?

— Струва ми се, че знам кой си — каза той. — Ако си този, за когото те мисля, то значи си попаднал, приятелю, точно където трябва. Не си ли ти на снимката във вестниците тази сутрин? Ти ли си клетата жертва на оня ужасен метод? Ако е така, изпратило те е самото Провидение. Изтезаван в затвора, а после изхвърлен, за да го изтезава полицията. Сърцето ми се свива за теб, клето, клето момче.

Не можах да изрека, и дума, братлета, макар че бях откроил рот да отговарям на въпросите му.

— Не си първият, който идва тук в беда — продължи той. — Полицията обича да докарва жертвите си около това село. Но провидението е в това, че именно ти, който си жертва и в друг смисъл, си дошъл при мен. Може би си чувал за мен?

Трябваше да бъда очен предпазлив, братлета, затова казах само:

— Чувал съм за „Портокал с механизъм“, но не съм я чел.

— Така ли? — каза той и лицото му грейна като слънце в славна утрин. — Разкажи ми сега за себе си.

— Няма много за разказване, сър. Всичко започна от една момчешка лудория, в която моите така наречени приятели ме навиха или по-скоро накараха да се вмъкна в къщата на една стара пуйка, дама, искам да кажа. Никой не искаше да й стори зло. За беда дамата преумори доброто си старо сърце, докато се опитваше да ме изхвърли, макар че бях вече почти готов и сам да си ида, та после умря. Обвиниха ме, че съм бил причина за смъртта й. Затова ме изпратиха в затвора, сър.

— Така, така, продължавай.

— Тогава Министърът на вътрешните или на утрешните работи ме избра да опитват върху мен тая измишльотина на Людовико.

— Разкажи ми всичко за нея — каза той, като се наведе нетърпеливо и лактите на пуловера му се натопиха в ягодовия джем по чинията, която бях отместил настрани. И аз му разказах всичко. С най-големи подробности, братя мои. Той ме слушаше захласнат, със светнали глази и откроени губи, докато мазнината по чиниите се залояваше. Като свърших, той стана от масата, като кимаше често често и викаше хъм хъм хъм, и взе да събира чиниите и другите неща от масата да ги измие.

— Оставете на мен, сър. С удоволствие ще ги измия — предложих аз.

— Почивай си сега, клето момче — каза той и така завъртя крана, че парата изфуча навън. — Имал си вина наистина, но наказанието ти е било несравнимо по-тежко, отколкото е трябвало. Превърнали са те в нещо, което не е човешко същество. Вече нямаш власт да избираш. Принуден си да вършиш само онова, което е приемливо за обществото, като механизъм, способен да прави само добро. Ясна ми е цялата тая работа с условния рефлекс. Отсега нататък музиката и сексът, литературата и изкуството ще ти носят не удоволствие, а болка.

— Точно така, сър — отвърнах, пушейки един от канцерите с корков филтър на добрия человек. — Все гледат да ухапят човека повече, отколкото заслужава — каза той, бършейки разсеяно една чиния. — Но в случая самата им цел е престъпна. Човек, който не може свободно да избира, престава да бъде човек.

— Така казва и отчето, сър, свещеникът на затвора, искам да кажа.

— Виж ти, виж ти. Ама разбира се. Ще го казва, щом е християнин. И така — каза той, бършейки от десет минути една и съща чиния, — утре ще дойдат да те видят някои хора. Струва ми се, че можеш да ни бъдеш полезен, клето момче. Би могъл да ни помогнеш да свалим това тиранично правителство. Само власт, която се перчи с тиранията си, може да се гордее, че е превърнала един нормален младеж в механизъм.

Той продължаваше да бърше същата чиния. Казах му:

— Сър, вие бършете все една и съща чиния. Съгласен съм с вас за перченето. Това правителство май е много нафукано.

— О — каза той, като че ли виждаше чинията за първи път и я остави. — Още съм много несръчен в домакинството. По-рано жена ми вършеше всичко и ме оставяше само да си пиша.

— Жена ви ли, сър? Да не ви е напуснала? — Исках да разбера какво е станало с жена му, която си спомнях много добре.

— Да, напусна ме — каза той громко и огорчено. — Умря. Изнасилиха я и я пребиха. Не можа да понесе шока. Всичко се случи тук, в тая къща. — Ръцете му с кърпата трепереха. — В съседната стая. Трябваше ми желязна сила, за да продължа да живея тук, но тя би желала аз да остана тук, където все още витае уханният спомен от нея. Да да да. Клетото момиче.

Увидих съвсем ясно, братлета, какво се бе случило в онази далечна ноч и като си представих и себе си в цялата работа, ми се повдигна и взе да ме боли головата. Человекът забеляза това, защото цялата кров се дръпна от лицото ми и прибледнях.

— Лягай си сега — каза той благо. — Приготвил съм ти стаята. Горкото горкото момче, здравата си се напатил. Жертва на модерното време, също като нея. Горката горката горката жена.