Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (16)

2

Поех по улицата, братлета, без цел и посока във вечерните си платя, которие людите гледаха облещено, като минавах, и ми стана студено в този чортовски леден зимен ден, чувствувах само, че искам да съм далеч от всичко това и да не трябва вече никога да мисля за каквото и да е. Затова взех автобуса до центъра, после повървях обратно до площад Тейлър, където беше диск-бутикът „Мелодия“, който някога удостоявах с неоценимото си внимание на редовен клиент, о братлета. Той изглеждаше същият, какъвто винаги си е бил, и като влязох, ожидах да видя там моя приятел Анди, оня плешив и очен очен слаб услужлив маленки человек, от когото бях купувал пластинки навремето. Но там нямаше никакъв Анди, братя мои, само писъци и крикове на тийнейджъри, малчики и девочки, които слъйшаха някакви нови ужасни поппесньовки и дансеха, а человекът зад щанда, не беше много по-голям от тийнейджър, щракаше с пръсти и се кикотеше като сумашедши. Приближих се и зачаках, докато той благоволи да ме замети, после казах:

— Бих искал да чуя Моцартовата Номер четирийсет — не знам защо точно това ми щукна в головата, но така стана. Человекът зад щанда каза:

— Какъв номер четирийсет, приятел?

— Симфония. Симфония номер четирийсет в сол минор.

— Оооо — изкрича един от дансещите тийнейджъри, малчик с бретон над глазите. — Какъв миньор? Който копае сол ли? Ама че смях!

Усетих как се раздрожавам отвътре, но трябваше да внимавам, затова се усмихнах на человека, заел мястото на Анди, и на всички дансещи и квичащи тийнейджъри, и человекът зад щанда ми каза:

— Влез в оная фонокабинка там, приятел, и ще ти пусна нещо.

И аз отидох до маленката кабинка, където человек можеше да чуе плочата, която хочи да купи, но оня тийнеджър ми пусна нещо, дето изобщо не беше Моцартовата Четирийсета, а Пражката — той явно е грабнал каквото му е попаднало от Моцарт и за малко да се разгневя, ама нали трябваше да внимавам, за да не повърна и да не ме заболи главата, само че бях зафоргетил нещо важно и сега ми се повръщаше. Изглежда, ония грязни копелета, докторите, така бяха нагласили нещата, че да ми прилошава от всякоя музика за душата, все едно че съм увидил или захотил да сделам виоленция. Точно защото филмите за виоленции бяха с музика. И си спомних особено оня страшен наци-филм с Бетовеновата Пета, последната част. А сега пък и прекрасният Моцарт, превърнат в чудовище. Избягах от магазина, а всичките тийнейджъри се кикотеха подире ми и человекът от тезгяха кричеше „ей ей ей!“, но аз не му обърнах внимание и като пиян се заклатушках през шосето, после завих към млечния бар „Корова“. Знаех какво ми трябва.

Вътре беше почти празно, защото беше сутрин. И изглеждаше странно, с изрисувани красни мучащи корови, а зад тезгяха някакъв незнаком. Но щом рекох:

„Мляко със смес, голямо“, человекът с похудело лицо, току-що избръснато, поня какво ми трябва. Взех болшоето молоко с прахче и отидох до едно от малките сепарета, отделени със занавес от общата зала, и там седнах в плюшения стол и въйпих. Като закончих, взе да ми се струва, че происходят разни неща. — Глазите ми бяха приковани в маленкий кусочек сребриста хартийка от пакет канцери на пода, потому що метенето на това място хич го нямаше, братлета. Та тази хартийка взе да расте, да расте, да расте и стана толко ярка и огнена, че трябваше да прижмя глази. Потом се уболши, колкото цялото сепаре, в което се бях тръшнал, а потом стана и колкото целия бар „Корова“, цялата улица и целия град.

И вот достигна целият свят и всичко в него, братя мои, и беше като море, заливащо каждое нещо, което някога е било сделано или толко въйдумано. Чувах се как издавам особени шумове и говоря слова като:

"Мили мъртви марули, как ще загниете и ще завиете и бог знае какви още чепухи." Потом усетих как видението пулсира във всичкото това сребро и се появиха цветове, неувиждани от никого преди, и аз заметих група статуи очен очен очен далеко, които идваха все по-ближе и по-ближе, осветени от очен ярка светлина както отдолу, така и отгоре, о братя мои. Тези статуи бяха на бог и всички негови ангели и светии, лъскави като от бронз, с бради и болшие крила, които се размахваха във вятьра, тъй че нямаше как да са от камък или бронз, а и глазите им се мърдаха като живи. Ети болшие фигури идваха ближе и ближе и ближе, докато почти ме притиснаха към земята и аз услъйших своя голос „еееее“ — и усетих, че съм се отървал от всичко — платя, тяло, мозг, име и всьо останало — и ми беше очен хорошо като в рая, истина ви казвам. Тогда се чу шум от трошене и хрущене и бог с ангелите и светиите сякаш заклатиха голови към мен да ми кажат, че сега нет болше време, но трябва да опитам пак, и тогда всичко рухна в кикот и хохот и голямата топла светлина изстина, а аз седях там както и преди с празната чаша на масата и ми се плачеше, защото смъртта е единственият оттовор на всичко.

Ето какво, братлета, увиждах съвсем ясно, че трябва да сделам, но как, не знаех точно, тъй като никога преди не бе ми хрумвало. В маленката си сумка с лични вещи носех бритвата си главорезка, но изведнъж ми прилоша, щом си представих как сам си правя шат и цялата ми красная красная кров изтича. Хочех да не е нещо виолентно, а нещо, което просто да ме накара леко да заспя и така да дойде краят на вашия смирен разказвач, за да не пречи вече на никого. А може би, помислих си, ако отида до Общинската библиотека зад ъгъла, ще намеря някое ръководство как да пукнеш без болка. Представих си, че съм мъртъв и че на всички им е жал, на тато и мама, и на грязния Джо, узурпатора, а тоже и на доктор Бродски, и на доктор Бранъм, и на оня Министър на утрешните работи, както и на всеки человек. На тъпото фукливо правителство също. Тогава излязох навън в зимата и уже бе станало следобед, почти два часа, както увидих по голямия часовник в центъра, тъй че подсиленото мляко ме бе люляло по-дълго, отколкото предполагах. Поех по булевард „Марганита“, после свих по авеню „Бутби“, потом пак завих и ето ме пред Общинската библиотека.

Беше старо грязно место, в което не си спомням да съм ходил от съвсем маленкий, не повече от шестгодишен, и там имаше два отдела — единият за заемане на книги, другият за четене, където беше пълно с газети и списания и стари дедици, чиито тела смърдяха на старост и бедност. Те стояха пред поставките за вестници покрай стената, като подсмърчаха, уригваха се и си говореха сами, и обръщаха страниците да прочетат умно новините или пък разглеждаха списания по масите, или се преструваха, че това правят, като някои от тях заспиваха, а един-двама очен шумоляха. Отначало не можех да си спомня за какво бях дошъл, после си спомних с изненада, че съм пришол здес, да науча как да хвърля топа, без да усетя, поетому се запътих към рафта със справочници. Имаше много книги, но нито едно заглавие, братлета, не ми вършеше работа. Снех една медицинска книга, но като я откроих, беше пълна с рисунки и снимки на ужасни рани и болезни, от което малко ми се повдигна. Върнах я на мястото й и снех голямата стара книга или Библия, както й викаха, мислейки, че ще мога да намеря в нея утеха, както през времето в Дупката (не толкова давно всъщност, но на мен ми се струваше очен очен очен давно), и рекох да седна на един стол, за да си я чета, но вътре пишеше как едного ударили седемдесет и седем пъти и как тълпа евреи се ругаели и маризели и от това опят ми се повдигна. Тогда почти се разциврих, та един опърпан старчок срещу мен попита:

— Какво има, синко? Какво ти е?

— Искам да пукна — казах. — Стига ми толкоз, не мога повече. Тоя жизн ми дойде очен нанагорно.

Един стар и читающ человек до мен ни изшътка, без да вдига глази от някакво скапано списание, пълно с рисунки на разни болшие геометрически неща. Нещо ми просветна някъде. Другият мужчина рече:

— Твърде млад си за това, синко. Животът е пред теб.

— Да — горчиво отвърнах аз. — Като изкуствени груди.

Но читающият человек пак каза „шшшт“, като вдигна този път голова и что то щракна и в двама ни. Увидих кой беше. А той каза очен громко:

— Никога не забравям фигура, бога ми. Никога не забравям фигурата на нищо. Познах те, малко говедо. Кристалографията беше, сетих се. Нея носеше той от библиотеката тогда — фалшиви зуби, стъпкани с хорошенкий звук. Съдрани платя. Разкъсани книги, всичките за кристалография. Реших, че е най-лучше бързо да се измъквам оттам, братя мои. Но дъртият се изправи, кричейки като сумашедши на всички дедици, дето кашляха над газетите покрай стените и дремеха над списанията по масите:

— Пипнахме го! — кричеше той. — Тази отровна змия, дето съсипа книгите по кристалография, редки книги, които не се намират вече никъде. — Вдигна ужасен шум наоколо си, като да беше действително сумашедши. — Идеален екземпляр от жестоката подла младеж. Ето го, в ръчичките ни е, тук сред нас. Той и приятелите му ме биха, ритаха и газиха. Съблякоха ме и ми изкъртиха зъбите. Смяха се на кръвта ми и стоновете ми. Пуснаха ме да се прибирам зашеметен и гол.

Но това не беше съвсем истина, както знаете, братлета. Имаше някакви платя на себе си, не беше съвсем гол. Изкричах му:

— Това беше преди две годири. Аз си изтърпях наказанието. Взех си поука. Погледни там: снимката ми я има във вестниците.

— Наказание ли? — каза един старик с вид на бивш военен. — За такива като теб само унищожение. Заедно с вредните насекоми. Наказание, виж ти!

— Добре, добре — казах аз. — Всеки има право на мнение. Простете, но трябва да си вървя. — И тръгнах да се махам от това място на сумашедши старци. Аспирин! Ето това е номерът. Човек може да опъне петалата от сто аспирина. Аспирин от аптеката. Но дъртакът с кристалографията изкрича:

— Не го пускайте! Ще му дадем да разбере какво е наказание на това прасе. Дръжте го.

И повярвайте ми, братлета, или вървете да делате оная работа, двама-трима дърти мухъли на по около деветдесет години всеки, ме сграбчиха с дрожащите си руки и ми се повдигна от вонята на старост и болест, която се носеше от тия полумъртви мужчини. Старикьт с кристалите се нахвърли отгоре ми и започна да ми нанася маленки слаби толчоци по лицото, а аз се мъчех да се измъкна и да хукна навън, но старите му руки ме държаха по-здраво, отколкото предполагах. Тогда другите старци зарязаха газетите и закуцукаха към вашия смирен разказвач, като кричаха слова от рода на: „Убий го, стъпчи го, унищожи го, разбий му зъбите“, и всякие такие глупотевини и всичко ми стана ясно. Старостта си отмъщаваше на младостта, това е то. Някои от тях говореха: „Бедният Джак. Тая мръсна свиня за малко щяла да убие горкия Джак“, и тъй нататък, като да беше се случило вчера. За тях може и вчера да е било. Цяло море от вонящи мръсни старци се опитваха да ме докопат с немощни руки и орлови нокти, като кричаха и се задъхваха отгоре ми, а най-отпред беше нашият знаком с кристалите и ми нанасяше толчок след толчок. А аз не смеех да направя нищичко, братлета, потому що ми беше по-добре да ме налагат така, отколкото да ми се повръща и да чувствувам оная ужасна бол, но, разумеется дори само от това, че се вършеше виоленция, усещах как едва потискам гаденето, което копнее да излезе и да се развилнее.

Тогда дойде един человек служител и закрича:

— Какво става тук? Спрете веднага! Това е читалня. — Но никой не му обърна внимание и человекът сказа: — Добре тогава. Ще извикам полиция.

И аз изкричах, нещо, за което никога не бих помислил през своя жизн:

— Да да да! Извикайте полиция! Защитете ме от тия дърти сумашедши.

Но заметих, че служителят нямаше желание да се включва в мелето и да ме спасява от беса и лудостта на тия старчески нокти, а офейка към стаята си или другаде за телефон. Дедиците уже здравата, се бяха запъхтели и знаех, че само да ги перна, ще изпокапят, но се оставих ей так на старите им руки, и закроил глази, очен търпеливо приемах немощните толчоци по лицото си, слушайки задъханите старчески голоси:

— Говедо, убиец, хулиган, дай го насам, убий го! Получих один столко болезнен толчок по носа, че си казах, по дяволите по дяволите, откроих глази и взех да се мъча да се отскубна, което не беше трудно, братя мои, и хукнах, кричейки към коридора. Но ония дърти отмъстители ме погнаха, задъхвайки се като на умирачка, докато животинските им нокти дрожаха да се вкопчат във вашия приятел и смирен разказвач. Тогда ме препънаха, събориха ме на пода и взеха да ме ритат, а потом чух голоси на по-млади люди:

— Стига толкова, спрете.

И понях, че е приехала полиция.