Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (15)

1

— Сега накъде, а?

Това се питах аз, братя мои, застанал на следващия ден в сивата светлина на утрото пред оная бяла сграда, залепена за Дупката, одет с вечерни платя както преди два года, с малка сумка с некоторъйе лични вещи и немножко денги, любезно подарени от тъпата управа, за да съм имал с какво да започна в новия си жизн.

Очен уморителна беше останалата част от предишния ден със записи на интервюта за теленовините, с фотографите щрак щрак щрак и още представления с мен как се унижавам пред ултравиоленцията и всякие такие изпитания. А потом съм се строполил в леглото и както ми се струва, са ме събудили, за да ми кажат да се махам, да си вървя домой и че не хочели вече да увиждат вашия смирен разказвач никога и во веки веков, братя мои, амин. И ето че рано рано една сутрин само с малко денги в кармана, които подрънквах, се запитах:

— Сега накъде, а?

Първо закуска в някое местечко, помислих си, потому що не съм ял изобщо тая сутрин, щото всички гледаха само час по-скоро да ме запратят на свобода. Бях изпил само един стакан чай. Дупката беше в една много мрачна част на града, но наоколо имаше маленки работнически закусвални и аз скоро си намерих одна, братлета. Беше грязна и воняща с одинока електрическа крушка на потолока и гряз от мухи, затъмняваща оскъдната й светлина, а рано ранили рабочие сърбаха чай и нагъваха гнусни сосиски и филии хляб като вълци ауу ауу ауу, а потом кричаха за още. Сервираше им грязна девочка с очен болшие груди, които някои от хранещите се человеци се опитваха да сграбчат с оууу оууу оууу, докато тя правеше хи-хи-хи-хи, и при тая гледка ми се доповръща, братлета. Но си поисках маленко тоуст с джем и чай очен вежливо с джентьлменския си голос и седнах в един тъмен уголок да се накормя.

Докато се хранех, влезе един маленки человек джудже да продава сутрешните газети, същински преступник, разкривен и грязен, с дебели очки в железни рамки и платя с цвета на престоял, мухлясал пудниг. Купих си газета с идеята да се подготвя за гмуркането в нормалния жизн, като увидя какво произходи по света. Това трябва да беше правителствена газета, потому що единствената новина на първата страница беше за необходимостта каждъй человек да спомогне правителството да спечели отново следващите общи избори, които, изглежда, бяха след две-три седмици. Имаше много нафукани приказки какво било сделало правителството, братлета, през последните година-две, увеличен експорт ли не щеш, страшно хорошая външна политика, подобрени обществени услуги и какви ли не още чепухи.

Но най-голямата гордост за правителството беше, че според него през последните щест месеца улиците били станали по-безопасни за всички миролюбиви гуляещи вечер люди, едно, поради по-високите заплати на полицията и, друго, защото полицията била станала по-безмилостна към младите хулигани, извратени типове, ворове и други кални отрепки. А ета интересуваше немножко вашия смирен разказвач. На втората страница на газетата имаше размазана фотография на лице, което ми се видя очен знакомо, и се оказа, че не е другой, а аз аз аз. Изглеждах очен мрачен и испуган, но всъщност толко от светкавиците щрак щрак щрак през цялото време. Под снимката ми пишеше, че това е първият продукт на Държавния институт за превъзпитание на престъпници, излекуван от престъпните си инстинкти само за две седмици и сега добър и хрисим поданик и прочие чепухи. Потом увидих, че има една много фуклива статя за оня метод на Людовико и колко умно било правителството и тем подобни. Имаше още една снимка на някакъв человек, който ми се стори познат и наистина беше Министърът на вътрешните или утрешните работи, който май се беше изфукал, защото предвиждаше светла ера без престъпност, в която нямало да има вече страх от подли млади хулигани, извратени хора. и ворове и другие отрепки. Тогда аз казах гррр и хвърлих газетата на пода, а тя покри локвите от разлят чай и гнусни изплюти кусочки от разните сволочи, използуващи това заведение.

— Сега накъде, а?

Тепер към дома, братлета, за един хорошенкий сюрприз на тато и мама, че единственият им син и наследник се е завърнал в семейното гнездо. Тогда щях да си полегна на кровата в моята маленка бърлога и да си слушам хорошая музика, като по същото време си мисля какво да правя по-нататък с моя жизн. Инспекторът ми бе дал предишния ден дълъг списък на места за назначение и бе телефонирал на различни человеци за мен, но аз нямах никаква интенция, братлета, да тръгвам веднага на работа. Първо маленка почивчица и кротко размишление на кровата под звуците на хорошая музика.

И так, аутобусът до центъра, потом аутобусът до Кингсли Авеню, откъдето блок 18 А е съвсем наблизо. Ще ми повярвате, братлета, че сърцето ми правеше туп туп туп от вълнение. Беше много тихо, понеже бе все още ранна зимна утрин, и като входих във фоайето на блока, наоколо нямаше никакой человек, толко голите мужчини и женщини от Доблестния труд. Удиви ме, братлета, колко почистено беше вокруг и ги нямаше уже балоните с грязни думи от устата на достойните трудещи се, нито грязни части на тялото, добавени към голата им плът от малчики с флумастери и грязни мисли. Удиви ме ешчо, че асансьорът работеше. Той пристигна с леко ръмжене, щом натиснах електрическата кнопка, и опят се удивих колко чисто беше вътре в кабината.

Изкачих се до десетия етаж и увидих 10–8 както си беше преди, а руката ми се раздрожа и затресе, като измъкнах от кармана си ключа да отворя. Но твърдо пъхнах ключа в дупката, завъртях го, откроих и влязох и тогда срещнах три чифта учудени, почти испугани глази да ме гледат. Тато и мама завтракаеха, но имаше и один друг человек, когото не бях виждал в целия си жизн дотогава, болшой дебелак по риза и тиранти, като у дома си, братлета, който сърбаше чай с молоко и преживяше яйчице с тоуст. Точно този незнаком заговори пръв и каза:

— Кой си ти, приятел? Откъде имаш ключ? Вън, преди да съм ти размазал мутрата. Излез навън и чукай. Кажи какво търсиш, бързо.

Тато и мама седяха като вцепенени и увидих, че още не бяха чели газетата, но се сетих, че тя не пристига преди старият да е тръгнал за работа. Тогда мама каза:

— О, ти си избягал! Измъкнал си се от затвора! Ами сега? Ще вземе да дойде полицията тук оо оо оо. Ах, ти, лошо момче, така да ни позориш.

И ако щете, вярвайте (ако не, поцелуйте ме отзад), тя взе да реве буууу буууу буууу. Аз се захванах да обяснявам, че ако хочат, могат да телефонират в Дупката. През цялото време оня незнаком человек седеше там и се мръщеше така, като че ще ме фрасне по лицото с косматия си тлъст кулак. Затова сказах:

— По-скоро ти трябва да ми ответиш на няколко въпросчета, братко. Какво правиш тук и откога? Не ми хареса тона, с който току-що ми приказваше. Внимавай! Хайде, говори.

Имаше вид на работник, много грозен, около трийсет или четирийсет и седеше срещу мен със зинал рот, без да обели нито дума. Тогава се обади баща ми:

— Доста ни изненада с това, синко. Трябваше да ни съобщиш, че си идваш. Мислехме, че ще минат още пет-шест години, преди да те пуснат. Не че не се радваме много да те видим отново и при това свободен — добави той, но го каза някак мрачно.

— Кой е тоя? — попитах. — Защо не ми отговаря? Какво става тук?

— Това е Джо — ответи мама. — Той живее тук сега. Квартирант ни е. О божичко о божичко о божичко.

— Ей, ти — каза тоя Джо. — Знам всичко за теб, момче. Знам какво си вършил, та си разбил сърцата на клетите си нещастни родители. Значи се върна, а? Върна се пак да им зачерниш живота, нали? Само че тоя път през трупа ми, защото те ме накараха да се чувствувам като техен син, а не квартирант.

За малко да се изкикотя шумно на това, ако у мен не бе се надигнало старото раздразнение и желание да повърна, потому що етот человек изглеждаше на същата возраст като моите тато и мама, а ето че искаше да прегърне с грижовна синовна рука моята плачеща майка, братя.

— Така значи — казах аз и насмалко сам да избухна в сълзи. — Значи такава била работата! Е, давам ти цели пет минути да си обереш грязните круши от моята стая. — И сам се запътих към комнатата, щото человекът беше очен бавен, за да ме спре. Като отворих вратата, сърцето ми се пръсна на кусочки, потому що увидих, че това не беше моята стая, о братлета. Флагчетата ми ги нямаше по стените и тоя человек бе закачил снимки на боксьори и на някакъв отбор юнаци, седнали чинно със скръстени руки и сребристи купи отпред. И тогда увидих какво ешчо липсваше. Стереото и шкафът с плочите ми ги нямаше вече там, както и заключеното ми ковчеже, съдържащо бутилки и наркотици и две чисто нови спринцовки. — Тук са ставали грязни поразии — изкричах аз. — Какво си сделал с личните ми вещи, гадно копеле?

Рекох го на оня Джо, но отговори баща ми:

— Взе ги полицията, синко. Имало нови разпоредби за обезщетяване на жертвите.

Едва не ми призля, но головата ме болеше страхотно, а ротът ми беше толкова сух, че трябваше начаса да цокна от бутилката с мляко на масата; а тоя Джо рече:

— Мръсни свински навици. А аз казах:

— Ама тя умря, оная умря.

— Заради котките, сине — рече баща ми с тъга, — нямало кой да се грижи за тях, докато се прочете завещанието, та трябвало да вземат някой да ги храни. Затова полицията продаде нещата ти, дрехите и всичко възможно, та да се погрижи за тях. Такъв е законът, сине. Но ти кога ли си зачитал закона.

Тогда трябваше да седна, а Джо сказа:

— Искай разрешение, преди да сядаш, недодялана свиньо.

На което аз веднага му отвърнах:

— Я си затваряй гадната човка! Но ми се повдигна. Затова се опитах да бъда разумен и да раздавам улъйбки заради здравето си. Казах:

— Е, това си е моята стая и никой не може да го отрече. Това е и моят дом. Какво предлагате да направим, вие, тато и мамо?

Но те само посмотриха тъжно; мама още се тресеше, а лицето й беше цялото сбръчкано и мокро от сълзи, след което татко рече:

— За всичко това трябва да се помисли, синко. Не бихме могли да изритаме този човек, нали? Всъщност Джо е тук по договор за две години и ние се споразумяхме, нали, Джо? Мислих си, синко, че дълго време ще останеш в затвора, а стаята, не можеше да седи така.

По лицото му се увиждаше, че е маленко засрамен. Поетому аз само се засмях, кимнах и сказах:

— Понях всичко. Свикнали сте на спокойствийце и на някоя пара отгоре. Така стават работите. А синът ви само ви тормозеше.

И тогда, братлета, ако щете вярвайте (ако не, поцелуйте ме по двете полушария), аз се разревах, защото ми стана жал за самия мен. Тато рече:

— Разбери, синко, Джо вече си е платил за другия месец. Тъй че каквото и да правим в бъдеще, не можем да му кажем да си върви, нали, Джо?

А Джо ответи:

— За вас ме е грижа, че ми бяхте като родни баща и майка. Бива ли да се махна и да ви зарежа с тоя малък злодей, който изобщо не ви е като истински син? Той хълца сега, но това е само хитрост и лукавство. Да върви да си търси стая другаде. Нека разбере колко е сгрешил и че такова лошо момче не заслужава да има такива добри родители като вас.

— Добре — казах аз, като се изправих все още облян в сълзи. — Вече всичко ми е ясно. Никой не ме иска и не ме обича. А аз страдах страдах страдах и всички хочат да продължа да страдам. Знам го много добре.

— Причинил си страдание на другите — ответи Джо. — Пада ти се и ти сега да пострадаш малко. Разказваха ми всичко, което си вършил, докато седяхме тук на семейната трапеза, и аз останах като треснат. Направо ми се гадеше понякога, сериозно ти говоря.

— Ще ми се да бях си останал в затвора. В Дупката, както му викахме. Сега си отивам — казах. — Няма да ме видите никога повече и во веки веков. Сам ще се оправя, много ви благодаря. Нека да ви тежи на совестта.

— Не го разбирай така, синко — каза тато, а мама само взе да прави буууу хууу бууу и лицото й грозно се изкриви, а оня Джо пак я прегърна с рука, като я потупваше и повтаряше недей недей недей като сумашедши, а аз стигнах, олюлявайки се, до вратата, излязох си и ги оставих на страхотната им вина о братя мои.