Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (12)

5

Не хочу да ви описвам, братлета, какви други ужасни вешчи бях принуден да гледам през тоя следобед. Мозъците на тия доктори Бродски и Бранъм и на останалите в бели манти, а спомнете си, че между тях имаше и една девочка, дето бъзикаше копчетата и смотреше уредите, трябва да са били по-мръснишки от тези на преступниците в Дупката. Потому що не ми се увиждаше възможно человек да помисли дори да прави филми като тия, дето ме караха да гледам, вързан на тоя стол с насила облещени глази. Можех единствено да им крича очен громко да го спрат, спрат, спрат, та това поне маленко надвишаваше шума от толчоците и гавренето и от музиката, която ги съпровождаше. Можете да си представите как ми олекна след последния филм. Доктор Бродски каза със сънлив и отегчен голос:

— Мисля, че е достатъчно за първия ден, нали, Браньм?

И ето ме пак на светнали лампи, главата ми тупти като болшая машина за болезни, ротът ми сух и грязен отвътре и ми се щеше да повърна всяка пишча, дето някога съм изял, братлета, откакто съм бил отбит от майчината груд.

— Така — каза пак оня Бродски. — Можете да го закарате в леглото. — После ме потупа по плечото и рече: — Добре, добре. Много обещаващо начало — като се хилеше до уши, докато се изнизваше, а доктор Бранъм по петиге му, но доктор Бранъм ми се усмихна очен другарски и със съчувствие, като да нямаше нищо общо с цялата тая работа, ами просто са го принудили, като мен.

Както и да е, освободиха тялото ми от стола и пуснаха клепачите ми, та можех пак да ги отварям и затварям, братлета, с цялата болка и туптене в головата, след което ме отнесоха до количката, а потом до маленката ми спалня, а под-человекът, дето ме возеше, си тананикаше някаква грязна поппесньовка и аз му се озъбих:

— Я да млъкваш!

Но той само ми се ухили и рече:

— Хич да не ти пука, приятел — и запя още по-силно.

Сложиха ме в кровата и още се чувствах болной, та не можех да спя, но скоро начнах да усещам, че може би скоро ще започна да чувствам, как може би скоро ще се почувствам малко по-добре. Тогда ми донесоха хороший топъл чай с много молоко и сахар и като взех да го пия, си казах, че етот ужасен кошмар е минало свършено. Тогда влезе доктор Бранъм, любезен и засмян, и ми каза:

— Е, по моите изчисления би трябвало вече да започваш да се чувстваш по-добре, нали?

— Сър — отвърнах предпазливо. Не смилах съвсем накъде биеше с тия приказки за изчисления, потому що человек сам се грижи да се оправи след болест и няма нищо общо с някакви си там изчисления. Но той седна кротко и дружелюбно на ръба на кровата и ми рече:

— Доктор Бродски е много доволен от теб. Реагираш много положително. Утре, естествено, ще има два сеанса, сутринта и следобед, и предполагам, че до вечерта ще се чувствуваш малко отпаднал. Но трябва да упорствуваме, за да се излекуваме.

— Искате да кажете, че трябва да изгледам…? Че трябва пак да…? 0, не. Ужасно е.

— Разбира се, че е ужасно — усмихна се доктор Бранъм. — Насилието винаги е ужасно нещо. Точно на това те учим сега. Тялото ти го научава.

— Ама… Не разбирам. Не разбирам как така ми се повръща. Никога преди не ми се е повръщало. Напротив, чувствах точно обратното. Искам да кажа, като го правех или го гледах, ставаше ми очен хорошо. Просто не разбирам защо и как и какво…

— Животът е чудно нещо — каза доктор Бранъм с един такой свят голос. — Какво е животът, как е устроен човешкият организъм, кой може да разбере напълно тези чудеса? Доктор Бродски е забележителен човек, разбира се. Онова, което изпитваш ти сега, би трябвало да изпитва всеки нормален здрав човешки организъм пред проявите на силите на злото, пред действието на принципите на разрухата. Сега ти ставаш нормален, ставаш здрав човек.

— Няма да стане тая — отвърнах, — нито пък разбирам всичките тия неща. Вие просто правите така, че да се чувствам много, много болен.

— Сега зле ли ти е? — попита той, все още с другарската улъйбка на лицето. — Пиеш си чая, почиваш си, разговаряш кротко с приятел… Сигурен съм, че се чувстваш добре.

Както го слушах, проверих дали ме боли головата или тялото и дали не ми се повръща, очен предпазливо и внимателно проверих, но действително, братлета, чувствувах се съвсем хорошо и дори исках вече да вечерям.

— Нищо, не разбирам — казах. — Сигурно ми правите нещо, за да ми става зле. И се намръщих от мислене.

— Ти се почувствува зле следобед, защото се оправяш. Когато сме здрави, реагираме на злото със страх и отвращение. Ти просто оздравяваш, и толкова. Утре по това време ще си още по-добре.

Тогда ме потупа по нога и си излезе, а аз се опитах да разгадая цялата работа доколкото мога. Струваше ми се, че от жиците и другите джаджи, залепени на плотта ми, започваше да ми призлява и че цялата тая работа е всъщност мръсен трик. Още си блъсках головата над това и се чудех дали да не откажа да ме връзват към оня стол утре, ами да се поразправя с тях хубавичко, потому що и аз имам права, когато един друг человек дойде при мен. Беше ухилен стар человек и каза, че отговарял за изписаните заключони, и носеше разни бумажки.

— Къде ще отидеш, като излезеш оттук? — попита ме той.

Не бях мислил по тия работи и едва сега взех да загрявам, че скоро щях да съм един добър малчик на свобода, но това ще стане само ако играя по свирката на всички, а не взема да се бия и крича и да оказвам съпротива. И казах:

— О, ще си отида у дома при моите муруци.

— При кого?

— Той не разбираше и дума тийнейджърски, затова обясних:

— При родителите ми у дома в жилищния блок.

— Аха — каза той. — И кога за последен път имаше посещение от родителите си?

— Преди месец — отвърнах — или нещо такова. Сега са шкартирали временно деня за свиждане, потому що один заключон се сдобил с барут, пробутало му го през решетките неговото гадже. Грязен номер сториха на невинните да ги накажат вместе с него. Затова има месец, откакто не са ме посещавали.

— Ясно — каза инспекторът. — А родителите ти уведомени ли са за преместването ти тук и предстоящото ти освобождаване?

Добре звучеше това слово „освобождаване“ а? Ответих:

— Не. — После добавих: — Мисля, че ще е по-добре да ги изненадам. Влиза моя милост през вратата и вика: „Ето ме, върнах се. Пак съм свободен человек.“ Ей, какъв номер, а?

— Добре — каза чиновникът. — Този въпрос е ясен. Поне има къде да живееш. А сега да видим каква работа ще ти намерим.

И ми показа един дълъг списък от работи, които съм можел да захвана, но аз си помислих: "Е, има време за това. Най-напред ще си дам един маленкий холидей. Щом изляза, ще се хвана малко на работа като вор, та да напълня карманите с мангизи, но трябва да съм очен осторожен и да си върша работата сам-саменичък. Не се доверявам уже на такива, дето ти се пишат друзя." Затова му казах на инспектора да остави засега този въпрос, друг път ще си поговорим. Той отвърна так так так и се нагласи да си тръгва.

— Искаш ли да ми удариш един по лицето, преди да си ида?

Реших, че не съм го услъйшал правилно и попитах:

— Ъ?

— Би ли желал — кикотеше се той — да ме удариш по лицето, преди да изляза оттук? Намръщих се, очен учуден, и казах:

— Защо?

— О, само за да видя дали напредваш.

— И той си доближи лицото с мазна усмивка по целия рот, а аз замахнах да му фрасна един, но той се дръпна бързо-бързо, все още ухилен, тъй че руката ми плесна само въздуха. Чудна работа, братлета, намръщих се аз, когато той си отиде, като цял се тресеше от смях. И тогава, братлета, пак усетих, че ми се гади, както следобеда, но сега за несколко минуточки толко. Мина ми бързо, та когда ми донесоха ужина, имах добър апетит и можах цялото печено пиле да схрускам. Но се чудех, почему оня стар человек искаше шамар в лицото и почему после ми се доповръща.

Още по-чудното беше, като си легнах да спя същата нощ, братлета. Сънувах кошмар, както предполагате, и то от ония филмчета, дето бях смотрил следобеда. Сънят или кошмарът са като кино в головата ти само дето ти се струва, че стига да сделаш один шаг и сам ще участвуваш. Точно това се случи и с мен. Беше кошмар от един филм, дето ми бяха показали към края на следобедното шоу: множество хилещи се малчики правят ултравиоленция на едно младо гълъбче, което кричи насред красната си кров, а платята й, хорошенко раздрани. И аз участвувах в караманьола, кикотех се и давах тон на другите, одет по последна гъзарска мода. И изведнъж, на върха на цялото това, блъскане и чукане, се почувствувах като парализиран и ми се дощя да повърна, а останалите малчики громко ми се смееха. И тогава начнах да драпам през собствената си кров, цели галони кров, докато се събудих и се озовах в леглото си в същата тая комната. Хочеше ми се да повърна, станах от леглото, цял раздрожан, да ида до уборната в другия край на коридора. Но, забележете, братлета, вратата беше заключена. А като се обърнах, за първи път увидих, че на прозореца имаше решетки. И като посегнах към гърнето малкото шкафче до леглото ми, понях, че оттук няма измъкване. Нещо по-лошо: не смеех да се върна към кошмара в сънливата си голова. Скоро установих, че всъщност не ми се повръща, но се пугаех пак да си легна. Обаче сънят ме налегна и повече не сънувах.