Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (10)

3

Същата вечер часовите ме смъкнаха тихо и кротко с толчоци на среща при Директора в неговата светая светих. Той ме погледна очен отегчено и рече:

— Едва ли знаеш кой беше този човек сутринта, 6655321, а? — и без да изчака да ответя „не знам“, продължи: — Не друг, а Министърът на вътрешните работи, новият Министър на вътрешните работи с „голямата метла“, както се казва. Наумил си е едни нови идеи и заповедите са си заповеди, макар че, под секрет казано, аз не ги одобрявам. Категорично не ги одобрявам. Око за око, казвам аз. Удари ли те някой, удряш го и ти, нали така? Защо тогава Държавата, така жестоко удряна от вас, хулигани и престъпници, да не ви отвърне също с удар? Но новото виждане казва обратното. Според новото виждане трябва да превърнем злото в добро. Което аз смятам за крайно несправедливо. А ти?

Опитах се да отговоря колкото може по-вежливо и угоднически:

— Сър…

Но Главният часовой, застанал цял морав и наежен зад стола на Директора, изкрича:

— Затваряй си плювалника, гад!

— Добре, добре — каза умореният и изтерзан Директор. — Ще бъдеш превъзпитан, 6655321. Утре заминаваш при онзи Бродски. Предполага се, че до три седмици ще можеш да напуснеш затвора. След по-малко от три седмици отново ще бъдеш сред широкия свободен свят и няма вече да ди номер. Предполагам — и тук той леко изсумтя, — че тази перспектива те радва?

Не ответих нищо и Главният часовой крикна:

— Отговаряй, мръсно говедо, щом Директорът те пита!

Затова казах:

— Разбира се, сър. Много ви благодаря, сър. Аз много се старах тук, повярвайте. И съм признателен на всички за грижите.

— Няма защо — въздъхна Директорът. — Това не е никаква награда. Сега трябва да подпишеш един документ. В него се казва, че си съгласен остатъкът от наказанието ти да бъде заменен с доброволно подлагане на, както нелепо е казано тук, възпитателно лечение. Ще подпишеш ли?

— Разбира се, сър — отвърнах. — И много съм ви благодарен.

Дадоха ми писалка и написах името си красиво и гладко.

— Добре — каза Директорът. — Това е всичко. Обади се Главният часовой:

— Свещеникът на затвора би искал да прговори с него, сър.

Изведоха ме и ме поведоха с бодра стъпка по коридора към страничния параклис, като през цялото време часовоят ми удряше толчоци по гърба и головата, но някак очен лениво и отегчено. Прекосихме параклиса, за да стигнем до маленката кантора на отчето, където ме накараха да вляза. Отчето седеше на бюрото си и ясно издаваше приятната мужска миризма на скъпи канцери и скоч. Каза:

— А, седни, седни, малък 6655321. — И се обърна към часовоите: — Чакайте навън. — Те се подчиниха. Тогава той ми заговори по един много сериозен начин, като ми каза: — Едно нещо искам да разбереш, момче, и то е, че тая работа няма нищо общо с мен. И ако беше разумно, щях да протестирам, но не е. Пред мен стои въпросът за собствената ми кариера, за слабия ми глас на фона на много по-силни елементи в политиката. Ясен ли съм ти? — Не беше, братлета, но аз му кимнах в знак на съгласие. — Засегнати са много сериозни етични проблеми — продължи той. — От теб ще направят добро момче, 6655321. Никога вече не ще изпитваш желание да върпшш насилие или да нарушаваш по какъвто и да е начин Спокойствието на Държавата. Надявам се, че разбираш всичко това. Надявам се, че си съвсем наясно.

— 0, хубаво ще е да стана добър, сър. — Но внутрено се хилех, братлета. Той пак продолжи:

— Може и да не е чак толкова хубаво да си добър, малки ми 6655321. Може дори да е ужасно. И като ти казвам това, давам си сметка колко противоречиво звучи. Знам, че ще прекарам много безсънни нощи над този проблем. Какво иска Бог от нас? Дали иска да сме добри по направа или по избор? И дали човекът, който избира злото, не е в известен смисъл по-добър от човека, на когото му е наложено да бъде добър? Сложни и трудни въпроси са това, малък. Но сега искам да ти кажа само едно: ако някога в бъдеще си спомниш за това време и за мен, най-низшия и смирен божи служител, недей, умолявам те, да таиш в сърцето си омраза към мен, смятайки, че съм съпричастен по някакъв начин в онова, което ще ти се случи. А като стана дума за молитви, с тъга осъзнавам, че едва ли ще има смисъл да се моля за теб. Ти преминаваш в област, над която молитвите нямат власт. Ужасно, ужасно нещо, като си помисли човек. И все пак в известен смисъл, избирайки да бъдеш лишен от възможността да правиш нравствен избор, ти в края на краищата действително избираш доброто. Поне така ми се ще да мисля. Тъй че, Бог да ни помага, 6655321. — И взе да плаче. Но аз много-много не се трогнах от това, братлета, и само потихонко се разсмях внутренно, защото му личеше, че си е сръбнал хубавичко от уискито, пък и тепер измъкна от бюрото си бутилка и си наля страхотно мощна доза в една очен мазна и грязна чаша. Гаврътна я и сказа: — А може всичко да върви добре, кой знае? Неведоми са делата господни.

И запя някакъв химн с такой дълбок и плътен голос, да му се не надяваш. Тогда вратата се открои и часовоите влязоха, за да ме отведат с толчоци в смрадливата килия, докато отчето пееше ли, пееше своя химн.

И така, на следващата сутрин трябваше да скажа сбогом на старата Дупка и даже малко се нажалих, както става обикновено, като напуска человек място, с което е свикнал. Но не отидох кой знае колко далеч братлета. С ритници и кулаци стигнах до новата бяла сграда точно зад двора, в който правехме разходчиците си. Беше току що построена и излъчваше студена лепкава миризма, от която те побиваха тръпки. Стоях в страшния болшой гол коридор и възприемах незнакомата миризма, душейки с очен чувствителната си муцуна. Миришеше на болница, а человекът, на когото ме предаде часовоят, беше в бяла манта, като доктор. Той подписа документите, а единият от грубияните, дето ме бяха докарали, му каза:

— Внимавайте с тогова, сър. Бил е и пак ще бъде опасно престъпно копеле, колкото и да се подмазва на свещеника и да чете Библията.

Но новият человек имаше очен хорошие сини глази, които се усмихваха, докато говореше.

— 0, няма от какво да се боим. Ще бъдем добри приятели, нали така?

И се засмя с глази и с хорошата си болшая рот, пълна с лъскави бели зуби, та немедлено ми се понрави. Потом той ме предаде на един по-низш, пак в бяла манта, който също беше очен любезен и ме отведе в много хорошая бяла и чиста комната със занавеси и нощна лампа и само с един кроват — цялата на разположение на вашия смирен разказвач. Хорошенко се порадвах вътрешно на това, като си помислих колко щастлив малчик съм всъщност ура ура ура. Казаха ми да съблека гнусните затворнически платя и ми дадоха страхотно красива пижама, братлета, светлозелена, последна дума на модата за спане. Дадоха ми и хубав вълнен халат и много приятни туфли да си пъхна в тях ногите. Тогда си помислих: „Е, Алекс, маленки ми 6655321, голям късмет извади, няма грешка. Ще си отживееш тук.“

И като ми дадоха и готин стакан с върховно кофе и няколко стари газети и списания да разглеждам, докато го пия, влезе онзи, първият человек, дето се беше подписал за мен, и рече:

— А, ето те. — Което беше доста глупава приказка, но не прозвуча глупо, потому що человекът беше очен приятен. — Аз съм д-р Бранъм — каза той. — Асистент съм на д-р Бродски. А сега, ако ми позволиш, ще ти направя набързо един цялостен преглед. — И извади от кармана си слушалка. — Трябва да сме сигурни, че си съвсем здрав, нали? Ами да, така трябва.

И докато лежах разсъблечен до кръста, а той ме преслушваше и постучаваше тук-там, попитах го:

— Какво точно ще ми правите, сър?

— 0 — рече д-р Бранъм, а холодната му слушалка пълзеше надолу по гърба ми, — съвсем проста работа. Само ще ти покажем някои филми.

— Филми ли? — спросих. Не можех да повярвам на ушите си, братлета, както се сещате. — Искате да кажете, че все едно съм на кино?

— Те са по-особени филми. Дори много особени. Първата прожекция ще бъде днес следобед. Да, да — продължи той, като се изправи, понеже беше наведен над мен, — ти изглеждаш съвсем здраво момче. Малко недохранено може би. Сигурно е от затворническата храна. Облечи си сега пижамата. След всяко ядене — продължи той, сядайки на ръба на кровата, ще ти слагаме една инжекция в ръката. За твое добро.

Почувствувах се очен признателен на този добър д-р Бранъм.

— Витамини ли, сър?

— Нещо такова — каза той, усмихвайки се хорошенко и любезно. — Само по едно боцване в ръката след всяко хранене.

И си излезе. Аз се опънах на кровата, като си мислех, че съм в самия рай, и се зачетох в някои от списанията, които ми бяха дали: „Световен спорт“, „Кино“, „Голова“. После се отпуснах, затворих глази и си представих колко хорошенко ще бъде, като изляза отново навън, Алекс на някоя хубава лека службица за през деня, потому що вече съм очен стар за училището-мъчилище, а потом с нова бандичка за през нощта, и първата ми работа ще бъде да пипна Дим и Пит, ако още на са ги пипнали ченгетата. Само че етот раз очен ще внимавам да не им падна в ръчичките. Щом ми дават хората ешчо один шанс, макар да съм убиец и какво ли не още, няма да е честно, ако пак им се натреса, след като са си дали такъв труд да ми прожектират филми, които ще ме направят хороший малчик. И здравата се посмях на наивността на всички, та се превивах от смях, когато ми донесоха обяда на поднос. Человекът с таблата, тоже самой, дето ме вкара в маленката спалня, щом приехах, каза:

— Колко е хубаво да видиш, че някой е щастлив. Много вкусна пишча бяха поднесли, братлета: две-три ломчики горещ ростбиф с картофено пюре и овощи, потом морожено и стакан хорош топъл чай. Оставили бяха и един канцер с една единствена кибритена клечка. Това се казва лайф, братлета. Потом, около половин час позже, когато вече почти заспивах, влезе една милосердна сестра, хорошенка девочка със страхотни груди (каквито не бях виждал от два года), носейки спринцовка на табличка.

— А, витаминчета, а? — казах аз и взех да й викам тц тц тц брей, но тя не ми обърна внимание. Само заби иглата в лявата ми рука и псссс вкара витамина. Потом си излезе, като чаткаше с високите токове на ногите си. Тогда влезе человекът с бялата манта, който трябва да беше милосерден брат, бутайки инвалидна количка. Останах маленко изненадан да увидя такая вещ.

— Почему е това, братле? Мога да използувам собствените си ноги за вървене, кудато и да е. Но той возрази:

— По-добре е аз да те возя.

И наистина, братлета, когда се смъкнах от кровата, усетих се маленко немощен. Сигурно от недохранването, както каза д-р Бранъм, с оная отвратна пишча в Дупката. Но витамините в инжекцията ще ме оправят. Сто процента е сигурно, помислих си.