Сан Антонио
Торта рунтавелка (4)

2.

Честно, братските тревоги на вафлояда ми бяха през оная работа и сигурно покрай сантименталните разочарования щяха да потънат нейде из бездънните гънки на мозъка ми, ако не беше саркастичната забележка на Мари-Мари: „Ти май ще се захванеш с този случай…“ Както се сещаш, това ме нахъси! Шибна суетата ми. А суетата може да бъде извор на енергия.

В разкрития от Маноло жизнен пъп (както казва моят безстрашен асистент Берю се споменаваше и годината, в която закопчали братчето. Отидох в архивите, за да се запозная със случая. А той ясен като бял ден. Трима хубавци, единият Мигел дела Рока, прислушали една банка в Шестнайсети район точно когато товарели сухото в камионетка. Всичко било пипнато, с вътрешен човек. Добре, ама за лош късмет на тарикатите попадат на герой в лицето на един от охранителите. Момчето преди това се било подвизавало като наемник из Африка и било печено. Вдигнало кротко ръце като приятелчетата си, но изведнъж се проснало на земята, измъкнало желязото и запукало по бандюгите. Единият си получил куршумчето в бедрото. Ръката на другия, който притеснявал населението с автомат, била разкъсана от 9-милиметрова шикалка, а пък сеньор Мигел, като вдянал, че млякото се пресича, си плюл на петите. Обаче в Шестнайсети район тогава се случил ден на героизма и един шофьор го погнал с колата си, затиснал го към спрял камион и му счупил три ребра. Голям карък! Такава манджа не се забърква два пъти в живота на един бандит. Нали ти разправям, тоя ден имало парад на честните хора! Аз, както си ми е занаятът, записвам това-онова и за другите двама колежани.

Инспектор Ларишес, който разбира от новите ни компютри, си сяда на задника и след половин час ми носи улова си. Научавам, че Селестен Мьоние, улученият в ръката, е починал, докато бил на топло, но не от раняването, а от рак на белия дроб, който си го имал в момента на събитията. Третия бандюга, Совьор Коджапул, скоро след освобождаването му го прибрали отново, този път за трафик на крадени коли, и лежал още три години. Излязъл предсрочно за добро поведение и отворил кръчма в Сен Дьони. Вече бил на възраст и след толкова годинки на топло и толкова каскадьорства най-сетне мирясал.

Има нещо, не знам точно какво, между апаша и стражаря — от пръв поглед се разпознават един друг. Още щом бутам вратата на „Каре аса“, кръчмето на улица „И днес осъмнах“, кръстосвам взор със Совьор Коджапул (от турски произход), облегнат на тезгяха пред разтворения вестник „Парижка пиаца“.

Очите му, черни като дупки на ключалки във вратата на мазе, захлупени от астраганени вежди, ме снимат на часа. Вече си знае, че новият му посетител носи карта с трикольор в десния вътрешен джоб и голям калибър под лявата мишница. Совьор е понатрупал карати, наближава шейсетте. Шкембелия, бузите му сивкави и висят, обрасли с косморляк, хоботът му целият на дупки и брадавици, ушите като зелки, скулата му разсечена от дълбок белег; досущ Леонардо ди Каприо във филма „Менопаузата на Сашка В.“. Косите бели, подстрижката къса, съвсем като на стар ножкаджия, дето сега не пипа нищо по-остро от клечка за зъби.

В този мъртъв час кръчмето е почти празно. Само трима кратунковци са се лепнали за машинките в дъното и играят на нещо си, няма да ходя да ги питам на какво, я.

Сядам на бара срещу Совьор. Той уж се е зачел за Дългото бедро, една засукана кобилка, която може да поднесе изненада другата неделя на хиподрума. Изръмжава, без да вдига от парцала надупчената си зурла:

— К’во да бъде?

В „Каре аса“ не върви да си поръчаш голд вод или блъди мери.

— Една мастичка! — казвам скромно.

Пандизчията се откъсва от „Парижка пиаца“ и докопва шише „Рикар“ с дозатор.

— Ще пиеш ли и ти едно с мен? — питам. Той изсумтява, без да ме поглежда:

— Да не би да се знаем отнякъде?

— Неизбежно е, Совьор. След двайсет минути ще бъдем приятели от детинство.

Лениво лисва мастика и във втора миниатюрна чашка, вади от хладилника каничка с вода и я слага на тезгяха с услужливо обърната към мен дръжка. После чака. Пипвам каната.

— Не я ли давиш? — питам, докато я поднасям към неговото питие.

— Пия я суха — отвръща.

— Сигурно имаш право, така е по-сладко — аз намокрям моята. — Обаче мен ме е страх да не ме опари.

— Срещали ли сме се някъде? — настоява пандизчията, загрижен от това нахълтване в бърлогата му.

— Не, ти сигурно си бил на топло, когато аз съм се пръкнал.

Той чака. Аз пия. Не си падам по анасона. Виж, татенцето смучеше яко преди вечеря. И разправяше за своя отец, който си цедял абсента, като разтопявал захар в надупчена лъжица. Тази лъжица още си седеше в кухненското чекмедже. Дупките образуваха шарки. Навремето са пипали всяко нещо, за да внесат хармония в живота.

— Наясно си, че не съм застраховател… — подхващам. Той смирено склапя гарвановочерни мигли. — Не се притеснявай, разследвам от името на едно семейство. Един мой познат се тревожи за братчето си, с което сте били гъсти. Тъй че няма защо да не се погодим.

Той обръща мастиката си.

— И как се казва тоя общ знаменател?

Кимам му с одобрение.

— Ти си културен мъж, Совьор. Случайно да си държал матура в пандиза?

— Не, обаче плетях сламени столове, беше много вълнуващо.

— Братът на моето приятелче се казва Мигел дела Рока, но вие сигурно сте му викали другояче.

— Циганина — казва Коджапул.

— Ами представи си, Циганина вдигнал дърмите през океана. После поканил братчето си на гости за Великден.

— Маноло?

— Точно така. Познаваш ли го?

— Не, но Циганина ми е говорил за него. Като ти разправят за някой, накрая все едно го знаеш.

Сече му пипето на тоя Коджапул. Харесва ми. С тъп бандюга да си нямаш работа. Интелигентните са по-опасни, но пък по-приятно си общуваш с тях.

— Та поканил той по-малкия си брат в Щатите и му съобщил, че праща билети за него и за неговото гадже. И след това Маноло нищо повече не получава. Започнал да си мисли лоши неща. Приятелски му обещах да видя тая работа. Истината ти редим. Ей ти номера на Маноло, дрънни една жица, да видиш, че не те пързалям. Обади му се, за да си сигурен, че всичко е едно към едно.

— Няма нужда — отвръща турчинът, — разбирам кога ме работят. Обаче за какво съм ти точно? Нали разбираш, гледам си пенсията тук и не получавам факсове от Щатите…

— Според Маноло брат му се запознал с един тежкар, нещо много специално. Той го замъкнал при американките. Това да ти говори нещо?

Той тутакси потвърждава:

— Да. Заплетена работа, нали разбираш.

Това „нали разбираш“ си му е песничката на Совьор. Всеки си има някакъв лаф, за да си подчертава мисълта.

— Снасяй!

— На края на тарикатския си период се забавлявах с лъскави коли. Имах си няколко момченца, които ги докарваха в моя гараж, там ги понапудряхме и после ги прехвърляхме на дърветата от Близкия изток. Казвам го, без да се притеснявам, защото точно за това ме пипнаха и си излежах каквото трябва. На Циганина това не му беше специалността, обаче понеже си умираше за мощни коли, от време на време ми докарваше по някое беемве, пораге или ферари. С него сме гъсти, откак се помним. Испанецът беше мъж. Голям пич! Просто заради приятелството от време на време поработвахме заедно, нали разбираш…

— Разбирам.

— Та веднъж цъфна като лорд с един ролс. „Интересува ли те тая таратайка?“, пита. Има си хас! Видиш ли петролен шейх, да знаеш, че е готов макарите да му отрежат, за да кара ролс. Спазарихме се бързо, между нас мангизите бяха само колкото да не е без хич. Отварям по една бира, имах си хладилник в гаража, и сядаме да полеем случката. Голям купон си правехме при всяка среща с Циганина. Пийвахме по една-две, продължавахме в някой бар и завършвахме в бардака, където опъвахме една курветка. Той си падаше по къдравата торта и по кожената флейта, тъй че правехме тройка с кукличката. Тоя идиот успяваше и да пуска майтапи, докато я работеше! Държеше се в ръце при всички обстоятелства…

Размекнат от сладките спомени, той налива по още едно: този път голямо.

— Не ме карай да тръпна в предчувствия, Коджапул!

— Тръпнете, има защо! Както си сръбваме от нашето шампанско, портите на гаража хвръкват, защото в тях се забива с пълна газ един самосвал. От него скачат двама с пушкала и ги насочват, без да гъкнат. Злобни. После от кабината се смъква трети. Не прилича на човек, който се вози в камион: висок, строен, към петдесетгодишен, с костюм от черна алпака и бяла риза, очилата му със златни рамки и опушени стъкла. В какамангата съм отварял по някое криминале и тоя ми заприлича на герой на Джеймс Хадли Чейс, нали разбираш?

— Да, да, разбирам. Много е интересно. Давай!

— Идва тоя тежкар бавничко, докато ние зяпаме облаците под дулата на гаубиците. Заговаря. С американски акцент. „Дойдох да си прибера колата, която сте взели на заем.“ Двамата с Циганина зяпнахме. И симпатягата добавя: „За компенсация задръжте камиона.“ Усмихва се зад тъмните очила. После махва с ръка на горилите си. Единият от тях отива при Мигел, забива му пищова между лопатките и го бута към ролса: „Качвай се!“ Също като в американско черно-бяло криминале, нали разбираш?

Кимам. Всичко разбирам. Съвсем ясно си го представям. Совьор продължава:

— Набутаха се в ролса и отпратиха. Циганина ме погледна като за последно. Мислеше си, че е сгафил пред дебелосерковеца и сега ще го учат на добро държане. Вече се виждаше с две бонбончета в кратуната, а и аз така го виждах. После си рекох, че ако са мислили да го похарчат, щяха да сторят същото и с мен, нямаше да оставят жив свидетел да се мотае на воля… Както и да е, изчезнаха, а аз останах да се пуля като глупак пред моята издънена порта и пред разнебитения камион, вдигнат от някой строеж. Ама ми едно такова смръчкано заради аверчето. Добре, че на другия ден Циганина се обади. Кажи-речи нищо не каза. „Добре съм, вика. Не се впрягай, Марко, ще мина да се видим.“ Олекна ми. Не излезе съвсем по Хадли Чейс.

— Дойде ли да те види? — питам.

— Да, у дома, обаче мен ме нямаше. Приела го Мариза, дъщеря ми. Много бързал. Заръчал й да ми предаде, че с оня с ролса всичко било точно. Бил го пратил да свърши някаква работа и Мигел се оправил като змей. Американецът бил толкова доволен, че го взимал да бачка за него. Циганина явно си умирал от кеф. Щял да се пусне в международния бизнес, да зареже дребния занаят, да скочи на горно равнище и така нататък. Заминавал за Америка, още следващата седмица, някъде край Мисисипи. Щял да ми пише.

— Е, писа ли ти?

— Да, обаче мен точно тогава ме окошариха заради моето автолюбителство. Пратил ми картичка и дъщеря ми я пъхнала в рамката на огледалото, намерих я после, като излязох.

— Откъде беше пратена?

— От Америка.

— По-точно?

— Не помня. Но още е у дома. Ще ви трябва ли?

— Хубаво ще е да я видя.

Той си погледна часовника.

— Дъщеря ми се е прибрала, обаче аз не мога да мърдам оттук. Ако искате да минете, ще звънна на Мариза.

— Бива си те, готин. Мисля си, че ако не разплискваш супата, можеш да се надяваш на щастливи старини.

Той се ухилва.

— Моето девойче ми стегна юздите. Когато за последно ме изписаха, я заварих друга. Една такава пораснала, узряла, абе — жена. Майка й не е добре, тя върти всичко. Една сутрин ме притисна в банята, докато се бръснех, и ми вика: „Тате, да знаеш, искам да съм имала баща, преди някой ден да имам деца. Залите за свиждане не са най-доброто място да се порадваш на стареца си.“ И се разциври, мама му стара! Ама и аз. От тоя момент съм като сълза.

Подавам му ръка.

— Моите поздравления, Совьор. Имаш добра дъщеря, а и теб май си те бива, дърта муцуно!

Разделяме се. Забравям да си платя, но и той сигурно нямаше да ми вземе мангизите, както тръгнаха нещата между нас.

Ако се съди по апартамента му, Совьор все пак е гушнал доста за толкова години пазаруване от денонощния. За мезонет в нова кооперация в „Ла Мюет“ СИ трябва цифра. Порасналата му дъщеря отваря вратата и аз благодаря на небесата, че не прилича на татенцето си. Поне не много. Само погледът й е с марка „Коджапул“. Очи като паници, лъскави като черни бръмбари, остри като копия, както пише Александър Дюма в биографията на Шарл дьо Гол. Царско парче! Изваяно в плът от гения на Микеланджело! Светла Кожа, одухотворени устни, зъби на тигрица. Тъмните й тежки коси са сресани на път. Облечена е в широка розова фланелка, която й стига до кълките, и нищо друго! Дали има гащички отдолу? Боса е, съвсем като дивачка.

— Здрасти! — казва ми тя. — Татко ме предупреди.

Влизам. От външната врата се попада направо в хола, обзаведен разностилно. Зървам възрастна дама, която седи в едно кресло завита до половина с одеяло. Моето пристигане ни най-малко не я интересува. Ослушва се за смъртта си, от друго не й пука.

— Да идем в моята стая — предлага Мариза.

Отваря някаква врата и се озовавам в по-приятно помещение, цялото в бяло. Само покривката на леглото е светлосиня, а, и килимът, щях да забравя.

— Седнете! — кани ме момичето и ми сочи двуместно канапе. — Значи искате да видите пощенската картичка от приятеля на татко?

— Ами да.

— Ето я!

Вече я е приготвила, картончето лежи на масичката пред мен. Грабвам го. На нескопосаната снимка се вижда дървен пристан, който се врязва в невероятно синьо море. Тръпки да те побият от самота. И една анахронична подробност: на перилата е подпрян велосипед. Надписът гласи: Гълфпорт, Мисисипи. Нямам нищо против, но гледката би могла да бъде със Същия успех и от Златните пясъци, Остенде или Бриндизи. Обръщам картичката и чета:

„Гепи, старче, Всичко е точно. Животът е лайф! Ей това се вижда от прозореца ми. Има да ти раздувам, като се видим. Надявам се, че при теб далаверата върви. Целувки. Твоят Циганин.“

Преписвам си текста в бележника, после се вглеждам в пощенското клеймо. Успявам да разчета: Лонг Бийч, Мис. 02.04.1987. На тоя Мигел буквите му ситни и скачат навсякъде като бълхи. Чудна работа, няма правописни грешки, нещо много чудно за човек, който на младини е мерил напред-назад улиците. Да не е учил граматика в какамангата?

— Ще ви свърши ли работа? — пита Мариза.

— Мисля, че да.

— Татко каза, че нямал вести от Циганина.

— Познавате ли го?

— Виждала съм го един-два пъти.

— Що за човек е?

Поклаща глава, без да ми отговори, но отгатвам, че мнението й не е ласкателно. Седи по турски на килима, срамежливо придърпала полата на фланелката между краката си. Страхотно гадже! Не е на повече от двайсет календара. Защо живее още при мама и татко?

— С какво се занимавате иначе? — питам я.

— Побъркана съм.

— Това не е занаят.

— Уча археология. Трябва да си откачен, нали?

— Напротив. И мен ме увлича историята на древните цивилизации.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Тогава защо сте ченге?

— Когато бях малък, играехме по цял ден на стражари и апаши, аз все бях апаш и после реших, че трябва да опитам другото. При родителите си ли живеете? — питам с лека задявка, която дори и ти ще схванеш, колкото и да си тъп.

— Да. Майка ми има нужда от мен. А и баща ми.

— От чувство за дълг.

— По-скоро от обич.

— И аз живея с майка си, ясни са ми тия неща — и продължавам: — А любовта?

Тя свива очарователните си рамене. Лявото се е разголило, единият й балкон се вижда кажи-речи целият.

— Както дойде — казва. — А вие?

Отвръщам:

— Както дойде.

И си замълчаваме малко смутени, всеки от двамата си вика, че може ей сега да дойде. Седим си двамата самички, кога друг път?

Обаче тая работа е тънка, нали разбираш? Няма сега да вземем да се душим под опашките и да се хапем зад ушите, преди да почнем оная славна песничка за едноокия И спестовната касичка. Нито аз съм разгонен елен, нито тя е кошута с подмокрени гащи. Абе тя има ли гащи? Въпросът още не е изяснен.

— Радвам се, че сте повлияли така добре на баща си, Мариза — казвам.

Тя ме стрелва, наднича в очите ми:

— Каза ли ви?

— Каза ми, че вие сте му спасението. Не е лесно да си дъщеря на тюрмаджия, нали?

— Важното е да обичаш. Може баща ти да е министър, може да е затворник, чувството е едно и също. Иначе значи просто не го обичаш.

— Звучи красиво.

— Когато е искрено, всичко, което казваш, е по някакъв начин красиво.

— Няма да ви притеснявам повече.

— Не ме притеснявате.

Надигам се с омекнали крака. Картичката на господин Дела Рока лежи напреки на масичката. „Кеят в Гълфпорт“. Става за заглавие на филм. Любовен. Мъж и жена крачат към морето на фона на залязващото слънце. Държат се за ръка, момичето е мургаво като Мариза, велосипедът до перилата е дамски.

— Май Циганина не ви е много симпатичен. Вярно ли е?

Тя се нацупва.

— Може да е бил добър приятел на баща ми, но на мен ми приличаше на гангстер. Тези хора не говорят същия език като… нас. Между тях и нас все едно има стъкло. В изповедалнята отчето седи на едно място, каещият се — на друго. Отчето може да седне на другото място, но обратното е невъзможно.

— Отде такова сравнение?

— Бандит като Циганина никога не може да се постави на мястото на някой почтен човек.

— А вашият баща е успял, така ли?

— В него беше останало нещо читаво: много държеше на семейството.

— Циганина също, Мариза. Дълги години се е грижил за природения си брат.

Тя изглежда озадачена.

— Не съм знаела.

— Наистина. Научих го от брата. Точно по негова молба се опитвам да разбера какво се е случило с Мигел дела Рока.

Вече сме при външната врата. Отварям я. Мариза ми подава ръка.

— Довиждане!

В тоя момент ми докривява. Стискаме си ръцете, очите ни не могат да се откъснат едни от други. Но вратата се затваря. Стоя на изтривалката и се усещам самотен като дърво на тротоара, оковано в чугунената си корона. Натискам отново звънеца, три бързи дрънвания, за да покажа на Мариза, че е моя милост. Тя сигурно е стояла зад портата, защо отваря веднага.

Усмивката й, погледът й — като два удара с кинжал!

— Прощавайте — казвам, — забравих нещо.

И право в нейното стайче. Тя ме следва с любопитство. Когато пристъпва вътре и ме вижда щръкнал посред стаята, прошепва:

— Какво забравихте?

Докопвам я тогава, притискам я здраво и така я целувам, че кътниците ни изскърцват като трамвай на завой.

А мацето! О, дивна и дива прегръдка, ще извиняваш за раздутия стил, но чак и устните си разкървавихме. Езикът Й се увива около моя, краката й около моите, ръцете й около кръста ми. Да беше видял какви искри хвърчаха, щяха да ти гръмнат бушоните. Желаем се и се отдаваме изцяло, до дъно, до смърт.

Гащи имаше, но отхвърчаха от едно намигване и аз я заковах на красивото й бяло канапе, както си бях панталониран. Дано да са имали в къщата препарат за чистене на лекета.