Сан Антонио
Торта рунтавелка (12)

Над Манхатън се развиделяваше. Очите на тримата мъже бяха зачервени от безсънието. Чашките за кафе от автомата в преддверието препълваха кошчето. Климатикът не смогваше да разпръсне цигарения дим, който се стелеше във въздуха и размиваше очертанията на предметите и хората. Русият беше метнал сакото си на облегалката на стола. Арабинът си беше събул обувките, защото го болеше палецът, премазан наскоро от изпуснато тежко куфарче.

Прозвуча тих звън. Трътлестият вдигна слушалката. Попитаха го кратко и той отговори кратко:

— Още нищо!

Събеседникът му от другата страна явно изруга. Мъжът затвори телефона.

— Старият! — съобщи на останалите: — Псува от спалнята. Лесно му е!

Арабинът вдигна втория телефон, за да се обади на един букмейкър. Досега не беше се сетил за него. Явно го събуди, защото го засипа поток от ругатни. Представи се и ругатните престанаха.

— Том Лимбер — каза арабинът.

— Какво?

— Картелът има нужда от него не-за-бав-но!

— Не съм му бавачка.

— Приятел си му.

— Ей! — даде заден другият, надушил нещо гнило. — Просто сме познати и толкоз!

— Изчезнал е, а ни трябва. Къде да го намерим? — и добави, преди събеседникът му да каже нещо: — Пол, ако имаш някоя добра идея, ще можеш да си направиш ташаци от платина! Днес ни е ден за благотворителност.

— Знам къде живее майка му — отвърна оня. — Той обича майка си.

— Да не мислиш, че не сме проверили там?

Другият беше разочарован.

— Сигурно знаеш, че си пада по момченца? Ходихте ли при Лоли? Тя винаги държи подбрани пуерториканчета за ценители.

— Бяхме и при Лоли.

— А в китайския квартал? Том има там един приятен от Виетнамската война.

— Чан Ли? Проверен е.

Букмейкърът изръмжа:

— Мамка му! Остава ви да проверите в Белия дом. Може да се е пъхнал под юргана на президента!

— Не си прави майтап, Пол! — каза хладно арабинът.

— Нещата са сериозни.

— Досещам се, но не мога да направя нищо повече.

— Ако се сетиш за нещо, обади се. Ще ти продиктувам един номер.

Онзи обеща, записа номера и се опита да заспи. Другите двама слушаха този диалог, без да отронят дума.

Винаги съм смятал тоя Лимбер за печен тарикат — каза русият. — Кой го знае какъв номер е извъртял.

Замълчаха като кризисен щаб, който чака доклади за развитието на природно бедствие.

Вратата се отвори и се появи опърпаният негодник — младежът със зализаните редки и безцветни коси. По охлузените му дрехи блестеше утринна роса.

Другите го познаваха и се досетиха, че носи някаква новина. Извитият му нос трептеше, в хищните му очи блестяха от добри предзнаменования. Не го питаха за нищо, защото знаеха, че изпада в парализа, ако му задават въпроси.

Новодошлият се тръшна в едно ниско кресло и провеси ръце от двете страни на облегалките.

— В кърпа ни е вързан! — обяви той. — Далеч ли е?

— На десет преки оттук, а ние го търсим на другия край на света. Точно в негов стил! Много е силен в мозъка.

Арабинът попита:

— Какво е измъдрил този път?

— Нещо гениално! — отвърна мъжът с клюнестия нос.

Топчиците изсъхнал гел по кичурите му се разшаваха. Засмя се безмълвно. Стана и взе бутилка „Четири пози“ от масичката. Напълни чашата от дялан кристал до половината. Пиеше бърбъна като вода.

— Нали го знаете оня дърт сляп негър, който проси на ъгъла на 43-та улица и Шесто авеню? Има бяло куче, което прилича на псето от плочите на „Хиз мастърс дойс“…

Тримата кимнаха.

— Том е заел мястото му от известно време — обясни Им той. — Почернил си е кожата, сложил е перука и е Навлякъл дрипите на слепеца. Може и някой от вас да му е пуснал нещо.

Другите го гледаха невярващо.

— Ти не си добре! — каза русият. — Това са пълни тъпотии.

Мъжът с якето го изгледа зло.

— Знам какво говоря, Дюкън. Лимбер е взел търговийката на черньото. Нещо повече, взел му е и апартамента, който, между нас казано, не е никак лош, защото просякът е изкарвал добри пари. Можеш ли да си представиш, а? Сменил си е не само живота, а и цвета.

— А истинският негър?

— Пратил го да си грее кокалите в Луизиана. Трябва да му е бутнал солидна пачка, за да го убеди.

Набитият мъж попита:

— Как разбра? Зализаният повдигна рамене.

— Както винаги — случайно. Мой човек дочул разговора между двама черни. Единият продава пуканки том но срещу слепеца. Неговият приятел огледал просяка и попитал: „Тук вече не е старият Сами?“ „Не — отвърнал продавачът, — отстъпи си мястото на един бял. Най-доброто в Манхатън!“ На моя човек нещо му светнало и щракнал новия слепец с телеобектив — Орловият нос извади от джоба си няколко снимки: — Ето го човека! Ако не можете да познаете Том Лимбер под перуката, вземете си лупа!

Нахвърлиха се на снимките.

— Окей! — каза трътлестият. — Наистина е той.

Грабна слушалката, за да съобщи на мъжа с белите коси. Той тъкмо се къпеше. Спря струите вода, които го шибаха от всички страни, и вдигна слушалката на стенния апарат в банята. Без очила приличаше на сляпа риба. Изслуша информацията на набития и почувства как гърдите му се издуват от радост. Наистина, страхотен екип! Момчетата нямаха грешка.

— Отлично — похвали ги старецът. — Нали знаете какво да правите, милички? — другият се досещаше, но остави шефа да се доизкаже. — Преди да очистите тоя боклук, ще го заведете на някое закътано място и ще го накарате да изплюе кой го е предупредил, ясно ли е? — поколеба се леко и нареди: — Предупредете ме, преди да почнете разпита, държа да присъствам.

Том Лимбер беше обръснал старателно главата си, за да легне плътно гъстата бяла перука. Не можеше да си позволи риска да щръкне някой от собствените му рижи кичури.

Кучето му Бътерфлай привикваше трудно с него. Макар да го обсипваше с ласки и с лакомства, животното си оставаше омърлушено и го „водеше“ с нежелание. Докато той просеше, Бътерфлай лежеше свит на кълбо, вместо да гледа с оня умоляващ израз, който така привличаше милосърдните души, когато бяха от бор със стария Сами.

Том си оправяше леглото. Жилището миришеше на пожар. Колкото и да пръскаше с какви ли не дезодоранти, мирисът бе пропил целия апартамент. Постепенно се примиряваше, всепроникващата миризма му помаеше да се вживее в образа си. Беше остра и жива. „Ние белите смърдим на мърша, мислеше си той, с тая кожа? Цвят на разложение“.

Когато свърши с леглото, занесе в умивалника чашата, от която беше пил кафе. После си взе сгъваемото столче и тарикатската табелка, която бе осигурила благополучието на стария Сами: „Чувал съм, че животът е хубав. Вие можете да го видите, аз не.“ Истински Шедьовър на психологията.

— Хайде, Бътерфлай!

Кучето остана да лежи на постелката си. Том изръмжи:

— Ставай, стара дрипо, че сега ще те сритам! Животното, изглежда, разбра заплахата, надигна се и тръгна с подвита опашка към вратата. Сами го държеше на каишка. Беше сложил класически черни очила и нахлупил старото бомбе, в което после събираше подаянията. Отвори вратата и замръзна.

Четиримата стояха неподвижни на прага, насочили пистолети към него.

— Здрасти, Том — каза набитият. — Тази сутрин не си н много добра форма.

Лимбер носеше оръжие, но разбра, че няма смисъл да опитва каквото и да е.

— Здрасти — отвърна. — Не знаех, че сте толкова ранобудни.

Всичко продължи в една частна спортна зала, разположена под земята. Имаше гимнастически уреди, кон, висилка и цял комплект щанги, подредени грижливо на отделен килим.

Когато влязоха, старият вече беше там, седнал на единствения стол в помещението. Том Лимбер го поздрави с обичайната почтителност, която му засвидетелстваха всички. Белокосият го изгледа със смразяващ поглед.

— Хубаво сте се маскирали, Том. Човек ще рече, че сте клоун.

Атмосферата беше странна. В цялата сцена нямаше нищо войнствено. Хората от Черния картел не бяха ядосани на Лимбер. Просто бяха доволни, че са го спипали, преди да е изтекъл срокът. Смятаха за логично да се опита да отърве кожата, след като се е почувствал обречен. От своя страна Том изпитваше огромни примирение. Твърде често беше носил на другите смърт, за да не приеме своята, когато виждаше, че е неизбежна. Чакаше спокойно, без дори да му дойде на ум да моли за прошка. В неговия свят знаеха да губят. Не беше изпитвал ни най-малка милост към жертвите си, затова сега не очакваше никаква и за себе си.

— Том — попита старецът със златните рамки, — кой ви предупреди?

— Никой — отвърна Лимбер. — Сам се досетих.

— Бъдете разумен — каза босът. — Не искате ли всичко да мине възможно най-добре?

Лимбер разбра, че събеседникът му държи непременно да узнае кой го е предупредил. Фактът, че беше дошъл лично, макар да го отвращаваше мръсната работа, показваше какво значение придава на въпроса. И в този съдбоносен миг, когато се решаваше съдбата му, Том Лимбер си каза, че последното удоволствие, което може да си достави, е да сговни живота на мъчителите си.

— Нали не искате сега да си измисля нещо — възрази той. — Пак ви казвам, почувствах, че отношението към мен се променя, и си направих изводите.

Старият поклати глава. Падналият клепач закриваше почти изцяло окото му и той се дърпаше назад, за да вижда човека отсреща.

— Изборът си е ваш, Том — мирно отрони той.

И махна на останалите, за да покаже, че им предоставя инициативата. Сякаш по уговорка те се обърнаха към русия, защото именно на него беше наложило първоначално да „неутрализира“ Том Лимбер. Руеиш помисли за миг и каза на Том:

— Ще те окачим за краката на тази висилка.

— Окей, Карл! — отвърна Лимбер.

— След това — продължи Карл — ще вържем на ръцете ти най-тежката щанга.

— Страхотно! — сви устни Лимбер.

Помисли си, че постъпи като глупак. Когато одеве ги свари на прага, трябваше да опита нещо, което да ги накара да го застрелят. Нямаше да се мъчи толкова, а сега щеше да е страшно!

Четиримата инквизитори се разшетаха. Жестовете им бяха отработени като на помощник-палачи.

След миг Лимбер висеше, но не за глезените, а за сгъвката на коленете, защото беше необходимо разстояние между ръцете му и пода, за да се окачи тежестта. Изпитваше ужасното чувство, че нещо в корема му се раздира. Кръвта изпълваше мозъка му. Всичко му изглеждаше червено и парещо.

— Ще пукна, момчета! — едва простена той.

Тогава старецът стана от хромирания стол и се надвеси над поморавялото му лице.

— Искаш ли да се спазарим, Том?

Лимбер чувстваше, че прешлените на гръбнака му се измъкват един от друг.

— Как не! — задъха се той. — С вас… никога… не става… сделка…

— Предположете, че ще си направя това удоволствие н знак на уважение към храбростта ви. Нали знаете, че разполагаме с един пансион, където се грижим за някои хора? Кажете ми името на вашия информатор и ще ни изпратя в този център.

— До живот? — попита Том.

— Поне докато забравите някои факти, което е твърде вероятно, защото нашите лекари правят там чудеса.

Том промълви със замъглен от болката разсъдък:

— Защо не!

Чувстваше, че нещо не е наред. „Жаждата за живот те подвежда, Том! Оставяш се да те премятат като първия левак.“ Но не можеше да пренебрегне последния си шанс.

— Ървинг Клей ми каза.

— Лъжете, Том!

Изпитваше смразяващото усещане, че тялото му се разкъсва на парчета. Мускулите, плътта, костите му полека-лека поддаваха на безмилостната тежест, която го разпъваше. Дробовете му се задъхваха, червената мъгла пред очите му бързо почерняваше. Но мозъкът му продължаваше да анализира ситуацията и да му предлага решения.

— Откъде можех да разбера, че и Ървинг е от осъдените, ако не ми го беше казал сам? — направи Лимбер последен отчаян опит.

Разсъждението хвана почва. Белокосият не каза нищо. Свали очилата си и започна да ги бърше с копринена кърпичка.

— А кой е предупредил Ървинг? — настоя той.

— Нямам представа. Бяхме много близки. Една нощ ми се обади и ми каза: „Том, току-що ме информираха, че в картела предстои преструктуриране. И двамата сме в списъка. Дойде време да се погрижим за себе си.“ И затвори. На другия ден замина за Европа. Повече не съм се чувал с него.

След тези думи, произнесени с последен напън, Лимбер загуби съзнание.

— Развържете го! — заповяда старият.

Мъжете се втурнаха. След секунда Том беше проснат на пода и дишаше на пресекулки. Лицето му на фалшив негър беше сгърчено, виждаше се, че зад уши те са останали небоядисани места. Русият попита шефа дали смята наистина да го изпрати в почивен дом.

— Да, на вечна почивка! — изхили се цинично той.

Зализаният отиде в умивалнята и се върна с мокра кърпа. Захвана се грижливо да трие лицето на Лимбер.

— Като мамичка си! — присмя му се трътлестият.

Остроносият сви рамене:

— Смъртта му няма да е подарък! — позасмя се той. Стояха в кръг около жертвата и дебнеха реакциите В, След малко Том отвори очи и изхленчи жално.

— Боли ме! Сякаш съм накълцан…

— Интересен негър си ти — каза русият. — Вярно ли е, че си падаш педал, Том? Чувал съм, че обичаш да опъваш поопушени момченца, пуерториканчета.

Въпросът подсказа на Том, че присъдата му е подписана. Беше се позапънал за чест и слава, сега се навяваше да пукне възможно най-бързо. Невъобразимата ролка, която го раздираше отвътре, щеше да му помогне да понесе съдбата си.

Русият разкопча панталоните на Лимбер и ги смъкна до глезените му. Под дрипавата дреха той носеше изискан лилав слип на нежни зелени райета.

— Бельо точно като за черен прошляк! — изсмя се арабинът.

Русият изтръгна гащите с едно дръпване. Малкият член на Лимбер беше сивкав — не си беше дал труда и да си го да боядиса. Космите му бяха светли и това още повече подсилваше странната разлика.

— Отзад сигурно си широк като вход на метрото, Томи! — процеди русият.

Той извади пистолета си, раздалечи отпуснатите бутове на Лимбер и грубо напъха цевта на оръжието в ануса му.

— Хубаво ли е? — попита със садистична усмивка.

Лимбер затвори очи и зачака. Русият натисна спусъка три пъти. Том Лимбер само потръпна леко. Странно, но очите му се отвориха и той умря, вперил поглед в белия таван на залата.

Русият издърпа пистолета с отвращение и отиде да го измие на умивалника. Другите гледаха стария, който кръстосваше залата със спъната походка. След малко овладя нервите си и застана пред своите хора.

— Клей ни е прекарал с тоя рак — заяви той. — Том ни изнесе добро представление в ролята на черен просяк от квартала, обаче Ървинг е същински виртуоз! Направо се е зачеркнал от гражданските регистри. Момчета, остават ни по-малко от двайсет и четири часа, за да нагласим будилника на Клей на последната му минута — усмихна се на думите си и добави: — Не ви казвам да търсите жената, това си е азбуката на занаята. На конете, каубои мои, трябва да настигнем влака!

ТОВА БЕШЕ ЧЕТВЪРТОТО УБИЙСТВО.