Георги Стоев
СИК 1 (5)

Глава V

Славчо Лимонадата минаваше за голям артист. Сменяше настроенията светкавично и използваше различни състояния, докато намери най-точното и според него най-правилното за момента. След като го набарахме в сервизните помещения първо разигра страх, сетне гняв и накрая се спря на надменност.

— Какво искате момчета? — изправи се той. — Аз съм съдружник на Малкия Маргин, не можете да ме пипнете.

Всъщност говореше само на мен, защото аз единствено знаех точно как стоят нещата. Пък и се познавахме. Другите двама изобщо не му бяха известни.

— Спокойно! — хванах го под ръка. Той обичаше йерархията и една баданарка не му беше излишна. Издърпах го настрани и отпратих Венци и Никеца да си пият питиетата на вече освободената маса. — Искаме да продаваме кокаин в твоето заведение.

— Кокаин! — зяпна Славчо. — Ти знаеш ли какви хора идват тука?

— Каквито и да идват, до един обичат дрогата. Не се притеснявай!

— Няма да стане тая работа — тръгна към канцеларията си ресторантьорът. Веднага се сетих, че ще се свърже с Малкия Маргин по телефона. Аз тогава вече имах мобифон и го изпреварих.

Обясних цялата ситуация на Маргина, без да споменавам нищо за кокаина. Оставих най-важното за финала:

— Ще има далавера и за теб — казах му аз. — А най-вероятно ще вземеш и дял от ресторанта.

— Става — съгласи се той.

Следващите десетина минути се забавлявах да гледам как Венци и Никеца си пият питието и нагло оглеждат дамите в ресторанта. Славчо се появи по-кротък от агънце. Изглежда Малкия Маргин го беше отрязал от корен.

— Съгласен съм, момчета! — угоднически ме заведе той до масата на моите хора. — Не е лошо да ме осведомявате отвреме навреме какво става.

— Седни и почерпи! — покани го Венци.

— Не ми давай акъл.

Лимонадата се настани край нас и смени настроението. Първо се направи на сериозен бизнесмен.

— Я ми кажете, момчета за какво ми е този стикер отвън щом можете да ме работите както си искате? Нали си плащам застраховката?

— Да, ама не плащаш за охрана — засмях се аз. Този пиниз Поли го беше измислил. Застраховката покриваше щети, нанесени от други, а ние можехме да влизаме и да правим каквото си искаме, ако заведението нямаше договор с някоя от нашите охранителни фирми.

— Големи пичове сте! — развесели се Лимонадата. — От всичко смъквате пари.

— Ти да не си по-добър? — контрира го Никеца.

— Не ме мисли мен, момче. Преживял съм комунизма, ще преживея и вас. Дори да изям един бой, в болницата ще ме оправят, ама ти някой ден ще се намериш в канавката с куршум в главата.

— Не питай старило, а питай патило — опъна се Никеца. — Ти може да си дърта маймуна, ама аз съм на улицата откакто се помня.

— Бъркаш, тарикат. Налиташ като пале. По-добре питай старило, отколкото патило. И помисли за това, което споделих с теб!

Никеца избягваше всякакъв вид разсъждения, но Славчо се оказа твърде убедителен. Думите му го накараха да замълчи и видимо да осмисли казаното. Настроението на масата рязко падна. Тогава Лимонадата се обърна към Крейзи и дълго го наблюдава. Онзи стоеше пред изхода на ресторанта спаружен като попикано мушкато.

— Уволнен си! — посочи го Славчо. — Да не съм те видял повече тук!

Крейзи изхвръкна на секундата. Лимонада ни изгледа победоносно и кимна към съседната маса, където седяха две много хубави мацки. Бяха около тридесетгодишни, но си личеше, че са добре отгледани и нахранени.

— Виждаш ли я тази? — посочи той брюнетката. — когато бях в телевизията тя беше гранд-дама. Не съм си помислял и да я докосна. А сега ми е гост в ресторанта, ще и платя сметката и още тази вечер ще я нанижа на шиша.

* * *

Точно в този момент обаче в ресторанта влез Баш Найден. Беше с рибарски ботуши, комуфлажни дрехи и две въдици. Връщаше се от риба.

— Днес наистина не ми е ден — поклати глава Славчо. Те бяха комшии, набори и съученици с Баш Найден. И се познаваха от четиридесет години.

— Здрасти! — настани се на нашата маса дъртият каналджия на коли. През последните месеци той си живееше екстра. Плащаше тридесет процента на организацията и правеше каквото си иска. На риба ходеше да се напие и задължително след това минаваше през луксозния ресторант на комшията си. Обичаше да го дразни.

— Нали съм ти казал да не идваш така облечен тук? — ядоса се Славчо.

— Не мрънкай, а ми дай нещо за ядене!

— Аз да не съм сервитьор? — скочи Лимонадата. Избърза крачка и се скри в сервизните помещения.

— Я го гледай ти, набора! — ухили се бате Начко и се развика колкото му глас държи. — Жено, ела тук… върни се!

— Каква жена бе? — опули се Никеца.

— Ами ние в маалата така му викаме. Славчо Жената. Когато беше малък, му стигаха два шамара и хукваше да търси майка си.

Славчо отново се показа зачервен като рак. Изприпка бесен до масата.

— Моля те, Найдене, аман заман. Поне тук не ми викай така!

— Много ми пука! Ще ми сервираш ти, иначе няма да те оставя на мира!

Славчо се ужасяваше от необуздания нрав на Баш Найден. От него можеше да се очаква всичко. Затова застана смирено край масата и кротко попита:

— Какво искаш?

— Какво имаш?

— Нали знаеш, класата на ресторанта. Предлагаме всичко.

— Донеси ми тогава клитор от колибри!

— Стига с твоите групости.

— Добре де! Дай луканка!

Лимонадата пъргаво изтича до кухнята и след пет минути се върна с огромна чиния, в която освен аранжирани резенчета луканка, беше сложил няколко стръкчета магданоз и една маслинка.

— Какво е това, бе? — ядоса се Начко.

— Каквото поръча…

— Абе, донеси ми една цяла луанка да си я режа! Не ми пробутвай боклуци!

Славчо се видя в чудо. Целият ресторант наблюдаваше с любопитство резила му. И наистина се върна с цяло парче луканка.

— Къде ми е дъската? — извади рибарския си нож Баш Найден.

— Идва — подскочи като младо момиче Лимонадата. Изчака Баш Найден да си нареже луканката по свой тертип и услужливо се наведе над него: — Нещо за пиене?

— Ракия!

— Едно шише стига ли?

— Сипи, ако нема — донеси! — изтегна се на стола Баш Найден. — Колко — толко… се е малко!

— Тука ли да седя?

— Кво ще правиш тука, бе? Ти си персонал! Ще надничаш зад завесата, докато не те повикам.

През това време Маргарита Хранова панически се изнесе от ресторанта. По-голямата част от посетителите, също напуснаха. Баш Найден се напиваше неудържимо.

— Искам палачинки фламбе — присети се изненадващо Ресторантът наистина предлагаше такава екстра, но работното време на майстора отдавна бе приключило. Това обаче избщо не смути Баш Найден.

— Ей сега ще ти направят в кухнята — предложи му Славчо.

— Аааа, няма кухня… тука пред мен… И ти ще ми ги правиш!

Сега вече на Славчо му дойде много, макар че нямаше никакъв изход. Позеленя, посиня, вдигна кръвното, но в крайна сметка сложи престилката, загаси осветлението и започна да прави на Баш Найден палачинки фламбе. Старанието му се оказа недостатъчно.

— Не мога без музика! — развика се Баш Найден. — Пусни ми „Тигре, тигре“ и „Радка пиратка“

От този тап на тържеството ние вече не издържахме. Оставихме шашардисания Славчо да се оправя сам и си тръгнахме. Преди изхода погледнахме назад. Лимонадата въртеше палачинки фламбе като фокусник, а децибелите на двете популярни песни можеха да пометат стъклата на прозорците.