Георги Стоев
СИК 1 (3)

Глава III

Поли ми имаше голямо доверие. Външно аз по нищо не се различавах от другите борци. Носех същите гривни и ланци и се държах по същия начин. Поли обаче знаеше, че никога не вземам прибързани решения и винаги внимателно изчислявам шансовете. Връчи ми Никеца и ми нареди заедно да проучим пазара на наркотици.

Вече бях понатрупал пари и карах спортно ауди — двувратка, с двигател двеста коня. Събирах очите на всички маниаци. Натоварих Никеца и тръгнахме към сладкарница „Кравай“, която се водеше официалното свърталище на дилърите. По пътя ни засече някаква нещастна лада. Разрази се неописуем скандал. Никеца без друго се правеше на борец, но този път надмина себе си. Докато се усетя изскочи от колата и заби два юмрука на шофьора. Отвори вратата на ладата, извади ключовете от таблото и ги захвърли в центъра на задръстванията. Мина половин час преди да се размърдаме.

В „Кравай“ също предизвикахме огромна паника. Мен ме познаваха всички, което гарантираше сигурността на Никеца. От друга страна дилърите знаеха прекрасно, че групировките не се интересуват от наркотици. До този момент си живееха спокойно. Освен това всички се бяха напатили от лошия нрав на Никеца и се разбягаха. Остана единствено една мощна циганка — Зина от Благоевград.

— Какво искаш? — нахвърли се тя върху мен. Беше заобиколена от петнайсетина наркомани, изживяващи се като охрана. Можех да ги помета без никакви усилия.

— Остави я! — спря ме Никеца. — Ще работим с нея.

— Ай да еба и мамата! — разсърди се тя и отново седна на масата. — Ша работиш ти…

— От утре бачкаш за нас — вдигнах я аз.

— Няма!

— Няма ли? — хвърлих я на пода като чувал с картофи.

— Чакай — спря ме Никеца. Изгони циганката и започна да ме успокоява: — Гледай сега, Жоре, ние не можем да излезем на улицата. Трябва да уважаваме тези хора, защото те ще ни изкарват парите.

— Не мога да уважавам боклуци.

— Какво ти пука, бе?… Важното е да върви бизнеса. Така или иначе циганката се омете и на другия ден изобщо не се появи. Но както е известно няма празно пространство. На нейно място се появи друг боклук с прякор Невестулката.

— Чух, че търсите хора — седна той при нас.

— Търсим — потвърди Никеца.

— Ваш съм отгоре до долу, стига да ми разширите райончето.

Шмекерът си беше направил добре сметката. До този момент дилърите продаваха един до друг и никой не поглеждаше в торбичката на съседа си. Знаеха прекрасно, че ние не се интересувахме от наркотици и не се страхуваха от нищо. Разпространяваха само марихуана. Тя пристигаше предимно от южна България.

Нас ни снабдяваше някакъв тарикат от Сандански. Колкото и невероятно да изглежда сега, той пътуваше с автобус. Слизаше с два денка под мишница и се пазаряхме още на автогарата.

— Триста лева — подаваше редовно първата си оферта тарикатът.

— Двеста и двайсет — контрираше Никеца.

— Двеста трийсет — вдигаше онзи.

— Казах вече!

— ОК — купувахме стоката ние на двеста двайсет и докарвахме цената на дребно до два лева на цигара. От един килограм печелехме две хиляди лева.

Следващата седмица сладурът от Сандански отново пристигаше с денкове. И винаги се повтаряше същият цирк. Той с неговата си оферта, ние с нашата. Но парите наистина започнаха да капят.

* * *

Невестулката ни вършеше добра работа. На този етап ние продавахме единствено марихуана и колкото и да е странно, изцяло от хуманни съображение. Хората се напушваха, ставаше им весело, но това в никакъв случай не водеше до трайни зависимости. Невестулката също здравата се напушваше. После влизаше в някой киносалон и гледаше два филма един след друг.

— Направо ставам част от филма — обясняваше той. — След пет цигари се изживявам като който си поискам от героите.

Разбира се Невестулката намаляваше редовно част от марихуаната, която продаваше, за да избие петте цигари дневно. Иначе си вършеше работата съвестно и не ни създаваше никакви проблеми. Бяхме се разбрали предварително ние да не докосваме стоката. Никеца наблюдаваше него, а аз бях нещо като супервайзър и на двамата.

Някъде по това време се появи друг дилър, от когото заформящите се босове започнаха да купуват кокаин. Въртеше се около „Магурата“ и „Космос“. Знаехме го като Емо Курилеца. Снабдяваше го един баровец, бивш боксьор с големи връзки в градското управление на полицията. Викаха му Жицата. Беше женен за шведка, а и имаше големи връзки в Латинска Америка и оттам внасяше стоката. Не повече от един килограм. Толкова се продаваше в България.

Емил Курилеца свиваше малки пощенски пликчета, наподобяващи оригиналните и в тях слагаше точно един кантарен грам.

— Колко? — питаха го обичайните му клиенти.

— Сто и двайсет марки — прибираше парите с лявата ръка той, а с дясната зад гърба си подаваше пликчето.

Сделката удовлетворяваше и двете страни, защото кокаина беше абсолютно чист. Много по-късно кантарния грам бе заменен от продаваем, който не надвишаваше повече от 0,7 мг и в него винаги имаше примеси. Но цената си остана — сто и двайсет марки.

— Трябва да гепим кокаина! — започна да ме убеждава Никеца.

— Не става без благословията на Поли — възпирах го аз.

Бедата беше, че Поли постоянно отсъстваше и трудно можехме да го намерим. С другите босове за наркотици все още не можехме да говорим. Тогава Никеца направи поредната си дивотия. Откри Емо Курилеца в един затворен двор в центъра на София, където събираше най-готините мадами и кандидатки за всякакъв вид „Мис“ — от „Мокра фланелка“ до „Мокри гащи“, зарибяваше ги безплатно с кока. След което го удуши почти до смърт. Смяташе, че като смачкаме селското копеле лесно ще му вземем бизнеса. Но още на другия ден Курилеца се появи с кърпа около врата и кокаин в джоба, охраняван от полицейска кола с три цивилни ченгета вътре. Изобщо бизнесът с наркотици си беше полицейски и остана такъв.