Георги Стоев
СИК 1 (17)

Глава XVII

Хората наистина вече не се страхуваха толкова от нас, колкото преди години. Поли беше абсолютно прав. Освен това в бизнеса навлязоха безброй ченгета с опит и запазили връзките си с полицията. Старите методи отдавна не действаха. Лесно беше да хванем длъжниците, да ги натрошим и да ги захвърлим в някое дере, но това едва ли щеше да ги накара да върнат парите. Особено когато ставаше дума за почти половин милион долара.

— Ще заснемем целия им живот — предложих аз на Венци. — Всичко от сутрин до вечер.

— Не те разбирам — отвърна ми той.

— Ще ти стане ясно по-късно.

Тъй като Поли не наблюдаваше операцията и ни беше дал картбланш, повикахме Никеца. Той изглеждаше най-невинно от нас, макар че беше откровено дете на улицата. Никой нямаше да му обърне внимание, когато го види с фотоапарат в ръка. После се заехме да търсим възможно най-безличната кола, обаче ударихме на камък. Всичките ни приятели караха класни автомобили. Взехме един по-старичък мерцедес с матирани стъкла от един познат и го паркирахме като начало пред офиса на двамата длъжници.

Те бяха твърде постни на вид плъшоци с плешиви глави, но за сметка на това имаха огромно самочувствие. Така и не разбрахме с какво точно се занимават. Вероятно мамеха хората, които се нуждаеха от инвестиции и крадяха пари от алчни глупаци като Пепи Амигоса. Щъкаха по цял ден из града със смешната си баничарка. Никеца заснемаше всеки миг от ежедневието им: как жената на единия връща детето от детска градина, как идват от работа, как обядват, как се прибират вкъщи и така нататък. Единственото, което не ни се отдаваше, бе да заснемем най-ранните часове на деня, защото нито един от нас не можеше да се вдигне от леглото преди десет. На всичко отгоре по-дребният плешивец забеляза мерцедеса.

— Тръгвай! — казах аз веднага на Венци.

— Тази кола изгоря… — отвърна ми той.

Оказа се прав. Ченгетата разпиляха къщата на нашия познат още същата нощ. Разпитваха го за какво ли не. Стана ни безпределно ясно, че двамата плешивци имат огромни връзки с властта. И още нещо — връщането на дълга щеше да бъде по-трудно, отколкото си представяхме.

Отказахме се от колата и започнахме да следим плешивците пеша. С изненада установихме, че вече са наели бодигардове — двама едри здравеняци. Седяха до тях дори, когато си купуваха банички и боза от намиращатата се непосредствено до офиса им лавка. Още същия ден ги проследихме и разбрахме, че са действащи барети от поделението във Враня. На другия ден ги заснехме. Вечерта пробутахме готовите снимки в караулката пред поделението. С многозначителна бележка: „Вижте какви пазители на реда имате!“ От този момент не ги видяхме.

Междувременно Пепи Амигоса почна да се изнервя. Обикаляше из офиса си като изтърван и постоянно ни навикваше:

— К’во става бе, момчета? Големия Амиго всеки ден ме пита кога ще ще си върне парите?

— Появиха се усложнения — отвърнах му аз. — Засега не ти се урежда въпроса. Освен това инвестирахме доста пари — обади се Венци, който обикновено си мълчете. — Трябва да ни ги възстановиш.

— Не давам нищо.

— Щом не даваш ти предлагам друг план за действие.

— Какъв?

— Разстрелваме единия и другият ти връща веднага парите.

— Дума да не става! — подскочи Пепи. — Ще ме разпънат на кръст.

— Нали се хвалиш, че мангизите на всички бивши и настоящи ченгета са при теб — напомних му аз. — От какво се плашиш?

— Защо не ги разстреляте и двамата тогава? — изненадващо се съгласи Амигоса.

— Защото труп пари не връща — сряза го Венци. Това, като че ли укроти Чейнчаджията и го върна на земята. Беше изключително скръндзлив, но все пак ни възстанови десетте хиляди марки, които бяхме похарчили дотук. Поли също загуби търпение. Привика ме в офиса и за първи път ме посрещна по-изнервен от обичайното си състояние:

— Какви ги вършите, Жоро? Мина цял месец…

— Оказа се по-трудно, отколкото си мислехме. — отвърнах му аз. След което му разкрих плана си.

— Няма лошо — съгласи се поуспокоен той. Замисли се за миг, подари ми една от редките си усмивки и намигна: — Какво ще кажеш, ако вземем всичките пари?

— Нали знаеш, че ако онези се обадят на ченгетата, ще ни заковат като пирони при взимането на парите? Друга работа е Пепи да си ги получи сам. Той поне има записна заповед.

— К’во ми пука? Измислете нещо! Не забравяйте, че четиридесет процента са сто и шейсет хиляди долара, което значи осемдесет за вас и осемдесет за мен, а четиритотин хиляди са по двеста за всеки.

— Както кажеш.

— И още нещо — спря ме на вратата Поли. — Дал съм ви хубава работа, но ако не я свършите в най-кратък срок, ще я прехвърля на Женята.

Не скрих нищо от разговора си с Поли пред Венци. Проблемът беше, че трудно ни се удаваше да заснемем сутрешното отиване на детето в детската градина. Аз изобщо не можех да стана толкова рано и затова разчитах на Венци. Разбрахме се още на другия ден той да ги заснеме. Към единайсет часа го потърсих по телефона, за да проверя дали е свършил работата. Никой не вдигна. Мен и без друго вече ме гонеше параноята, затова веднага отидох у тях. Първо звъннах, сетне започнах да ритам вратата, докато Венци ми отвори.

— Изкара ми акъла — навиках го аз. — Имаме ли снимки?

— Нямаме — наведе глава Венци. — Снощи бях в кафенето при Мели и се успах.

Обикновено владеех нервите си, но този път ги изтървах. Освен пари щяхме да загубим и доверието на Поли. Зарязах Венци и хукнах към кафето. Намерението ми беше съвсем директно да заплаша Мелания, че ако продължава да омайва Венци ще и се случи най-лошото. Нямах представа точно какво. Просто трябваше да я отстраня от моя приятел.

Кафенето пустееше и на входната му врата висеше табелка „Затворено“. Това изобщо не ме спря. Минах през задния вход и измъкнах Мелания направо от леглото.

— Здрасти — посрещна ме с типичния си напевен глас и спокойствие тя.

— Слушай ме внимателно и настоявам всичко да си остане между нас!

— Така да бъде.

— Искам да оставиш Венци на мира, защото не може да си върши работата. И да не се държиш като мръсница.

— Мръсница съм, вярно е! — разтегли думите тя в типичния си стил. — Само, че хубава мръсница…

— Вместо да ни пречиш на бизнеса, помисли за бъдещето си — вече по-кротко продължих аз. Дори седнах на един от столовете.

— За бъдещето мисли мъжът ми.

— Чука не ти е никакъв мъж. Той си има семейство и три деца. Никога не се е развеждал, за да се жени за теб.

— Няма за кого друг да се хвана. Вие сте организирани бандитчета. Днес ви има утре ви няма.

— Не бъди толкова сигурна. Старият тарикат може да гушне босилека много преди нас. И тогава ти отново ще излезеш на пистата.

— Мислиш ли? — разтегна съвсем думите Мелания.

— Сигурен съм.

— Тогава ще те послушам. Смятай Венци за свободен. Още от тази вечер.