Метаданни
Данни
- Серия
- Свидетели на времето
- Включено в книгата
- Година
- 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Magna Aura(2008)
Издание:
Георги Стоев. СИК. Книга първа
Поредица: Свидетели на времето
Под редакцията на: Владо Даверов
Издателство: Световит, 2007
ISBN: 9549761223
История
- —Добавяне
- —Добавяне на третата книга
- —Отделяне на втора и трета книга като самостоятелни
Глава IV
Поли се убеди, че в наркотиците има много пари. Стана така, че той ни извика:
— Знаете ли, колко му излиза на онзи хитрец Жицата един килограм кокаин? — попита той.
— Около четирийсет и пет хиляди марки — отвърна му Никеца.
— Значи, ако го поомешаме малко и свалим грамажа, можем да постигнем двойна печалба?
— Естествено.
— И какво ни пречи да го направим?
— Жицата и Емо Курилеца са под закрилата на полицията.
— Ебал съм им мамата и на единия, и на другия — подскочи Поли. — Хич не ме интересуват нито те, нито техните пазванти!
Поли беше от тези хора, които не правеха нищо до половината. Захванеше ли се с нещо, то задължително придобиваше огромен размах. Така се получи и сега. Помоли дебелия Фатю да го свърже с братята Саид — двама кюрди, които отдавна бяха разработили канала през България за наркотици към целия свят. Не искаха да продават тук, поради няколко причини: Първо, защото пазарът беше нищожен за тях и вместо пари можеше да им създаде само проблеми. И второ — такава им беше договорната с Държавна сигурност.
— Дайте ми шанс — убеди ги Поли. Той наистина умееше това изуство, пък и беше същия като тях. — Ще развия бизнеса в цяла България, а може да мина и към Европа.
— Изглеждаш ни сериозно момче — съгласиха се братята. — Знаем, че нямаш пари, затова ще ти дадем пет кила кокаин, пък ти ще ни го платиш, когато го продадеш. Тогава ще говорим отново.
Поли дойде при нас твърде угрижен. Мълча дълго, преди да ни обясни какво точно е станало.
— Тези кюрди са сериозна работа — запали цигара той. — Оставиха ни на доверие кокаин за близо половин милион марки.
— Не може да бъде?! — подскочи Никеца.
— Може! Започвате да го продавате още от утре, но много внимателно. Повече от ясно е, че ако не им го платим ще ни изтрепят като мухи.
— Все още няма такъв пазар в България — обадих се аз.
— Знам, че няма и това най-много ме притеснява — стана Поли и започна нервно да кръстосва офиса. — Най-шибано ще бъде, ако всеки месец започнат да ни дават по пет килограма и да искат да им го плащаме предварително. Така, че си опичайте акъла!
Принципът в продажбата на наркотици не се е променил откакто съществуват. Основният доставчик не бива дори да се докосва до тях. Целият риск се поема от крайния дистрибутор, но там остава и доста голяма част от печалбата. Ние вече имахме опит с марихуаната, така че просто трябваше да го приложим към кокаина. Давахме грама на Никеца за осемдесет марки, той го препродаваше на Невестулката за сто марки, а Невестулката го изкарваше на пазара вече за сто и двайсет. Емо Курилеца и Жицата веднага се усетиха. Изтеглиха се леко встрани, но потърсиха закрила от ВИС. А Поли нямаше никакво намерение да се кара с Жоро. Така двамата станаха неуязвими. Освен това имаха протекцията на полицията.
Поли също развиваше активна дейност, макар че не му вървеше в нито едно от начинанията. Откри собствен офис и единственото умно нещо, което направи в него бе да монтира всякаква записваща аудио и видео-апаратура. Извика патрулиращите ченгета от района на „Раковска“, където продаваха най-много и им предложи процент.
— Чували сме за теб — изгледа го нагло офицерът. Другите двама бяха сержантчета. — Знаем, че си държиш на думата.
— От вас искам само спокойствие — почерпи ги Поли. После ги отпрати с иронична усмивка.
Така полека настъпвахме на пазара, макар че вече омешвахме стоката. Обикновено с амфетамин. Никеца трябваше на първо време да вади от килограм най-много килограм и половина, заради конкуренцията с Емо и Жицата. След като зарибихме достатъчно клиенти минахме на друга схема — увеличихме мешавицата. От един килограм правихме два.
Големият Маргин не одобряваше залитането на Поли по наркотиците, но понеже му беше добър работник си затваряше очите. Другите босове в СИК също се правеха на разсеяни. Все пак Поли покриваше огромна дейност и те не искаха да му пречат на личния бизнес.
И тогава се появи Славчо Лимонадата. Беше си спечели прякора заради някаква малка фабричка в Орландовци, която произвеждаше фалшиви джусове, след това откри ресторант „Олимп“. А по-нататък се разви дори като банкер. По онова време обаче приличаше на карикатура.
— Може ли да вляза? — показа той лисата си глава в офиса на СИК.
— Влез! — покани го Големия Маргин. Не познаваше този човек и не знаеше, че след смъртта на Васил бе свалил стикерите на ВИС и сега идваше да се предложи на алтернативната организация.
— Идвам да търся защита от вас. И да ви предложа съвместен бизнес.
— Какво имаш?
— Ресторант.
— Ние сме по застраховането — произнесе сакралната си фраза Големия Маргин. И добави към нея всичките си бъдещи проблеми: — Брат ми е по бизнеса, разбери се с него!
Славчо Лимонадата бързо усети накъде духа вятъра. Сдуши се веднага с Малкия Маргин и след месец вече двамата бяха съдружници в дискотека „Примо“, в подлеза на ЦУМ. Не измина дори месец и тя стана основен конкурент на дискотека „Нерон“.
* * *
Дискотека „Примо“ светкавично се превърна в най-известното място за пласиране на наркотици. Беше си наше и можехме да правим в нея каквото си искаме. Не се интересувахме от мнението на съдружника Славчо Лимонадата. Като всеки селяндур той трепереше само, когато се споменеше за кокаин. Ресторантът му обаче вървеше много добре и всяка вечер се пълнеше с тузари, свикнали да се развеселяват с дрога. Трябваше по някакъв начин да се наместим там.
Избрахме една съботна вечер. Отидохме да вечеряме аз, Венци и Никеца. Стана ми смешно, когато видях на входа моя стар приятел Крейзи.
— Кво правиш тук? — попитах го.
— Охрана съм — дръпна се притеснително той.
— Сериозно ли говориш?
— Освен това съм портиер.
— Я, гледай ти? Друго?
— Шофьор съм на шефа.
— Друго?
— Действам като салонен управител.
— И колко ти плащат?
— 200 лева.
— Ти си луд бе! — шляпнах го зад врата аз. — Айде щом си салонен управител ми намери едно място и ни доведи шефа! Ние сме дошли при него.
— Не мога — скри се страхливо Крейзи зад бюфета. — Не ми дават да мърдам от тук!
Заведението наистина беше пълно само с тузари. Единствените свободни, три места забелязахме на една кръгла маса в дъното. На другите три седяха баровци в елегантни черни костюми и отпиваха аперитива си. Насочихме се натам.
— Не ви ли се танцува, момчета? — надвеси се над тях застрашително Никеца. Златният му ланец увисна над главите им като клуп на бесило.
— Ние сме адвокати — отвърнаха кой знае защо тези. — Не танцуваме.
— Маргарита Хранова пее. Трябва да ви се танцува — настоя Никеца. Във всички други заведения поканата за танц от хора като нас веднага издухваше присъстващите на масата. Явно тези тузари не познаваха жаргона.
— Танцува ви се — събори им питиетата Никеца и чак тогава костюмарите го разбраха. Изчезнаха за секунди.
Настанихме се на техните места, на се оказа че няма сервитьори, които да ни обслужат. Подобно нещо ни се случваше изключително рядко. В нашите заведения си потрошваха краката, за да ни угаждат.
— Намеси се, тъпак! — махнах с ръка на Крейзи.
— Не мога — повдигна безпомощно рамене той. Този жест беше достатъчен за Никеца да побеснее напълно. Дори двамата с Венци не можахме да го спрем. Мина като вихър през целия ресторант и заби страхотен юмрук на Крейзи.
— Развали ни цялата вечер — разкрещя се той. — Ти си виновен за всичко!
Изблъскахме Крейзи встрани и влязохме разярени в сервизните помещения. Очаквахме да видим всичко, само не и голата действителност. Всъщност тя беше полугола. Славчо стоеше прав със смъкнати гащи, а една от сервитьорките старателно му правеше свирка. Лимонадата буквално се ужаси като ни видя. Загуби ума и дума. Момичето обаче изобщо не ни обърна внимание, довърши си работата и едва тогава излезе.
Пазеше си хляба милата.