Георги Стоев
СИК 1 (10)

Глава X

Гоцев настани Маджо в Правителствена болница. Осигури му условия като за държавен чиновник. Освен това го посещаваше всеки ден и се грижеше да не му липсва нищо.

Маджо беше благодарен за грижите, но за първи път усети страх от смъртта. Направо се докосна до нея. Премисли целия си живот. Той обичаше безумно родителите си и своя по-малък брат. Нямаше данни за спортист, обаче влезе в най-трудния спорт — борбата. Искаше да докаже на себе си и на другите, че има воля да побеждава. Стигна до училище „Олимпийски надежди“ с достойнство. Не побеждаваше, обаче правеше добро впечатление. Учителите го обичаха. Беше интелигентен, учеше се добре и спазваше правилника. Около него гъмжеше от европейски, световни и олимпийски шампиони. Повечето от тях се държаха като абсолютни простаци и наистина бяха такива. Маджо ги изстрадваше. Той завърши като един от най-добрите ученици, но въпреки това го пратиха на границата. Направиха го картечар. През това време колегите му от интрената обикаляха из целия свят и се бореха за славата на България.

Любовта дойде при Маджо във вид на прекрасно селско девойче. Той я прие непосредствено и простодушие, както всяко добро момче. Вярваше в Бог и семейството. Роди му се дъщеричка и двамата със жена му я отглеждаха с огромна любов. После най-изненадващо с него се случиха странни неща.

Първо се появи Гоцев. Трябваше да открадне един куфар, а не беше крадец. После пое ангажимента да стреля по жив човек, пред хотел „Севастопол“, а не беше и убиец. След това се наложи да поеме отговорност за убийството на един от най-добрите си приятели, а беше предан приятел. Накрая стана бос на босовете, без да го е искал никога.

Момичето, в което се бе влюбил някога, се превърна в зряла и красива жена. Не му прощаваше любовниците, нито пък се блазнеше от огромните пари, с които я засипваше. Държеше се гордо и независимо. Свързваше ги единствено любовта им към вече порасналата дъщеря. Изглеждаше така, сякаш Маджо командва всички и всичко, а всъщност той бе зависим от обичайните човешки и дребни житейски проблеми, които важат за най-обикновените семейства. И точно тогава го посети Гоцев.

— Как си? — попита той.

— Не съм добре, началник — отвърна Маджо. — Мисля, че е най-добре да напусна.

— Какво да напуснеш?

— Бизнеса.

— Бих искал да ти кажа, че вече не съм ти никакъв началник. Ние сме приятели. И те моля да не се плашиш от едно дребно заболяване.

— Сигурен ли си, че е дребно?

— Нищо ти няма. Пък, ако си решил да се махнеш, къде ще отидеш?

— Някъде далеч.

— Какво ще стане с родителите и брат ти? Ти ги обичаш толкова много, че ще им се обаждаш всеки ден. Веднага ще те засекат.

— Нямам ли изход?

— Изходът е отново да минеш през входа, моето момче — прегърна го бащински Гоцев. — Твоето място е тук, а аз съм до теб.

— Ще ме защитиш ли?

— Ти вече имаш много врагове. Не забравяй Дебелия Андро и Малкия Черешар.

— Това е минало.

— Миналото винаги се връща — усмихна се ехидно Гоцев. — Кой взе решението за Големия Черешар? Аз или ти?

Болничната стая беше цялата в бяло. Чистотата просто скърцаше. Отвсякъде лъхаше на смърт и скука.

— Как ще го карам тоя живот? — въздъхна Маджо.

— Ще ти кажа нещо, което не съм признал на никого — приседна до него Гоцев. — Когато бях в Щатите също изпаднах в подобна депресия. Около мен се въртяха вече няколко разузнавателни централи, шпиони от висока класа, въобще хора, които можеха да ме арестуват и да ми отрежат главата всеки момент. Тогава отидох на психотерапевт. Това не е обичайна практика, но аз си го позволих. Не съм му разказал подробности — стана Гоцев и започна да кръстосва стаята по диагонал. — Намерих друг начин да изложа проблемите си. И знаеш ли какво ми отвърна той?

— Няма откъде да знам.

— Хвана ме за ръката и ми каза: Дръж се за мен!

— Какво трябва да направя аз?

— Ето ти моята ръка. Дръж се за мен! Бъди Гоцев и не се плаши от нищо! Не се ядосвай! Когато събираш хората си им говори кротко, тихо и убедително. Не си създавай излишни проблеми и не приемай проблемите на момчетата като свои.

Маджо замълча. Следобедът се стопи и в стаята настана сумрак. Гоцев се залепи за прозореца. Остана там, докато напълно се мръкна.

— Какво прави моето момче? — попита той преди да си тръгне.

— Продължавам! — отговори му Маджо.