Кит Далтон
Законът на Морган (7)

ГЛАВА СЕДМА

Помисли си, че може да го намери в заведението в същата сграда, където беше вестникът. Зърнаха го още в първия ден, когато пристигнаха в града с момчето. Мъже с омастилени престилки постоянно влизаха и излизаха оттам. Използваха всяко свободно време, за да излочат бързо по една бира, без да ги зърне шефът им. Печатари, словослагатели и хора, които работеха за вестника на Хол идеи.

Нюболд не би трябвало да е постоянен клиент там. Може вече да е предизвикал побой или да е обидил някого, след което не е станал желан клиент. Не би трябвало да бъде там и по това време на деня, но можеше да има и късмет. Беше малко след шест часа и дневната смяна на вестника би трябвало да напусне сградата сега.

Влезе вътре и се спря на бара, за да изпие една бира. Хората бяха доста и различни, шум имаше достатъчно. Можеше да познае вестникарските работници от другите по книжните шапки, които повечето от тях носеха. Старицата беше описала Нюболд като едър и груб мъж с червена коса. Нито един от пиячите вътре не отговаряше на това описание. Морган плати за една бира. Не можеше да задава въпроси. Идва ли Нюболд да пие тук? По кое време? Някой може да забележи това и да предупреди червенокосия, който ще се измъкне по най-бързия начин. А не това искаше той. Искаше просто да хвърли в реката тези, които бяха сторили на Лаура същото, Което заслужаваха. Това беше най-грубият му план, но ако беше необходимо, можеше и да го промени. Ако се наложи, ще ги убие там, където ги срещне. Като се отчетат всички неща, реката май щеше да е най-добрият начин да се отърве от тях. Един път да ги хвърли в реката и бързото течение щеше да ги отнесе далече от Левистон.

Не бя искал законът да започне да го преследва, така че ще се опита да не използва оръжие, но ако се наложи, щеше да го използва. Нощните изстрели в град като този не бяха голяма рядкост и можеше и да има късмет да се измъкне. Но ако се наложи да застреля Нюболд и другия, доста по-трудно щеше да му е да се справи с Нийл. Веднага след като открият телата или заподозре нещо, ще изчезне. А това нямаше да е добре.

Знаеше, че генералът, далече от тук, нямаше да одобри това, което бе решил да направи. Щеше да му каже да се довери на закона. Ако все пак законът в Левистон е покварен, тогава върви до областната полиция и там разкажи всичко.

Не се наложи да се обърне, за да забележи, че Нюболд и друг мъж влизат вътре, защото точно срещу него имаше огледало. Това трябваше да е неговият човек. Беше висок, едър, с късо подстригани червени коси. Той караше вестниците с фургона, така че не носеше книжна шапка, както печатарите. Неговата беше сива, кокетна, полегнала назад. Носеше панталони и червена риза. Мъжът до него беше облечен с костюм, стар и малък. Шапката му също беше стара и овехтяла. Забеляза увисналите мустаци, които му придаваха някак тъжен израз. И той беше като този, който старицата му описа.

Морган поръча още една бира. Личеше си, че червенокосият беше доста известен сред останалите пиячи. Всеки се обръщаше с малкото му име: Оскар това, Оскар онова. Как са нещата, Оскар? Печелиш ли, Оскар? Кога ще започнеш да работиш за майора, Оскар? Една камара глупости.

Морган виждаше, че Нюболд е полупиян.

— Мои скъпи приятели — извика той, когато шегите попрестанаха. — Готов съм да изтрая един рунд на пиене, но само това. Изкарахме си доста добре седмицата, но сега вече съм финансово затруднен.

Това предизвика симпатия и единият от мъжете каза:

— Когато ги имаш, ги харчиш, Оскар. Никой не може да те вини за това.

— Благодаря ти, мистър Фитзпатрик — замаза той думите малко. Играеше игра, този трогателен червенокоско, но зелените му очи го издаваха. Колкото и да се клатеше и залиташе, наблюдателните му очи се стрелкаха насам-натам подозрително и внимателно.

Едно спокойно и жестоко копеле, помисли си Морган. Трудно беше обаче да опише приятеля му. Първото му впечатление беше за чиновник в малък хотел или амбулантен търговец. И той беше пил, но не беше пиян.

— А сега, добри хора, ако пристъпите към бара… — Нюболд хвърли няколко сребърни долара на бара, след това започна да бърка по джобовете си, надявайки се да намери още пари. Най-накрая извади от задния си джоб две двайсетачки.

— Здрасти, Гори. Все още има радост за старото момче.

Сребърните долари и част от двайсетачката платиха рунда пиене. След това двамата се настаниха на една маса и продължиха самостоятелно да пият. Червенокосият пиеше уиски с разредител бира, а приятелят му — само бира. За сметка на това пиеше доста бързо от нея. Морган постоя така на бара, докато барманът му донесе бира, съобщавайки, че това е от добрия стар Оскар, който черпи. Започна да я пие.

Никой не му обърна никакво внимание. Вътре имаше и няколко фермери и каубои. През това време вече се беше стъмнило и след малко започна да вали. Това беше добре, защото хората щяха да се изпокрият и улиците щяха да бъдат почти безлюдни. Сега точно това му трябваше — тъмнина и силен дъжд.

Постепенно времето минаваше, наближаваше полунощ и клиентите започнаха един по един да се измъкват. Преди да излязат, всички вдигаха яките си или се покриваха с палтата си, за да не ги пръска дъждът, който се очертаваше да вали така с часове. Но двамата все още стояха на масата и пиеха. Изглеждаше така, сякаш ще остане единствено той и двамата, които трябваше да убие. Това обаче нямаше да е добре, ето защо изпи бързо поредната си бира, след това излезе и ги зачака навън.

Трябваше да чака така повече от час, преди те да се появят. Нюболд вече беше много пиян и пееше някаква песен с всичка сила. Другият не правеше нищо, само вървеше несигурно до него. Така минаха покрай Морган, без даже да го забележат. Той ги пусна малко напред, преди да започне да ги следи. Даже и да се обърнеха, едва ли щяха да го забележат. Дъждът се сипеше като из ведро, а освен него и тях нямаше никой друг на улицата.

Беше достатъчно близо, за да успее да чуе какво започна да говори червенокосият, след като свърши с песента. Обръщаше се към другия с името Съли.

— Мой скъпи приятелю Съли — викаше ненужно по безлюдната улица, — имахме една седмица със здрава пиячка и не се опитвай да отричаш това. Всичко, което успяхме да опукаме, и всичко, което успяхме да изчукаме. Това си беше добра работа и ни платиха добри пари за това.

Морган наостри слух, за да успее да чуе какво му отвърна Съли, нещо подобно на:

— Не толкова силно, за бога. Да не искаш да ни заковат?

Червенокосият беше в прекалено добро настроение, за да се върже на това.

— Не се нервирай, малък нервен бръмбар такъв. Ние сме свободни и никой няма да ни търси сметка, нали ти казах. Не можем все да сме чисти. Тъкмо си мислех дали няма да има някоя друга работа, за да изкараме пари и за другата седмица.

Морган долови паниката в гласа на Съли.

— Ако продължаваш така, ще се прибера сам. Наистина, Оскар.

— Чакай! Чакай! Трябва да се изпикая. — Той разкопча панталона си и започна да пикае по стената на една сграда. — Трябва да изпразним тубата, старче. Не мога да си представя как можеш да изгълташ толкова много бира, а да пикаеш само толкова. Ах, толкова е хубаво! Винаги съм казвал, че няма нищо по-хубаво от едно пикане.

Съли го прекъсна раздразнено.

— Не бъди такъв задник, Оскар. Не можеш ли да побързаш малко, мокър съм до кости.

Нийл се извъртя и го хвана за гушата.

— Как можеш да ме наричаш задник, доведени братко. Вярно, сестра ти е мъртва, но ти все още си ми брат. Кой ти даде подслон, когато се измъкна от затвора? Кой ти отвори очите да спечелиш малко лесни пари? Аз, единствено аз. Затова затвори си плювалника. Свършихме добра работа, изкарахме добри пари и ще имаме работа за още по-добри пари. Тук винаги ще се камери такава работа.

Някъде долу под главната улица бяха доковете. Склонът до там беше направен от павета, които блестяха на дъжда. Тук-там мъждукаха газови лампи, които обаче не помагаха много. Дъждът се сипеше като из ведро. Някъде долу се виждаха и кораби, някои от които светеха слабо в дъждовната мъгла. Морган разбра, че сега патрулира нощната смяна на всеки един от корабите. След мястото, където бяха закотвени корабите, доковете продължаваха тъмни и изоставени. Тук не се виждаха никакви лампи. Приближи се с котешка походка към двамата, когато пред тях мина полицейски фургон, пренасяйки явно затворници, които си викаха нещо на непознат език. Тук моряците винаги си имаха неприятности. Веднага забави крачка, докато премине колата, след което се забърза отново.

Съли извика стреснато, когато Морган изсъска:

— Ако не правите това, което ви кажа, ще ви застрелям като кучета. Чуваш ли ме, Нюболд?

Червенокосият тромаво се извъртя, като при това движение почти не падна. Съли се разтрепера.

— Какво, по дяволите, става? — извика Нюболд. — Ти какъв си, крадец?

Морган пъхна револвера в носа на пияния.

— Ето, това съм. Тръгвайте с мен или ще ви застрелям.

Червенокосият извъртя леко глава, но не смееше да мърда много.

— Дяволите да те вземат! Всичко, което имаме, са няколко долара. Вземи ги, ако мислиш, че ще ти свършат работа. Ти беше в заведението, видях те. За какво е все пак всичко това?

Морган стоеше на дистанция от двамата. Ако се приближиш много до гърба на човек с оръжие в ръка, рискуваш да останеш без него.

— Правете каквото ви казвам. Няма да повтарям.

Знаеоле колко непредсказуеми могат да бъдат пияните. Никога не знаеш какво могат да направят. Пиян или трезвен, Съли явно не харесваше идеята да се противопостави на мъж, въоръжен с револвер. Но Нюболд можеше и да се опита, защото беше едър и як точно толкова, колкото и глупав.

— Тръгвайте, иначе ви застрелвам. Последен шанс. Ще се поразходим малко до реката спокойно и без излишен шум. Имате повече пари от това, което казвате, шибаняци такива, и ще ви накарам да ги кихнете бързо-бързо. Хайде, тръгвайте.

Тишината беше нарушена от Съли, който се опитваше да овладее паниката си.

— Хайде, Оскар, той иска само парите.

Червенокосият тръгна напред, но не изглеждаше изплашен.

— Ще съжаляваш за това, което правиш. Мислиш си, че ще можеш да ме ограбиш и да офейкаш просто така.

Това можеше да е смелост в резултат от изпития алкохол. Не беше вярно това, че внезапен шок може да накара човек да изтрезнее на мига, особено ако пък е много пиян. Можеше да опита само да накара пияния да мисли. Той все още можеше да е пиян, но разумът му се проясняваше достатъчно, за да мисли ясно. Сега явно Нюболд се чувстваше точно така и той не искаше да разбере, че това е нещо повече от обир.

— Елате ако искате всичките — каза той. — През това време аз ще съм вече много далеч.

Червенокосият го напсува, но продължи да върви.

До сградите на Главната улица имаше градски парк. Входът беше между банка и хотел. Алеята се спуснаше надолу по склона към реката. Имаше малки пейки и масички за пикник, а една пътечка стигаше право до брега на реката. Морган беше идвал тук преди с една проститутка, която искаше да прекара пикника си с него. Беше преди доста години, но всичко си беше тук, даже старата табела над алеята: Парк на Джон Маклоглин.

Влязоха в парка. Единствената светлина идваше от Главната улица, а и от дъжда трудно се виждаше каквото и да е. Намериха пътечката и той им нареди да продължат по нея. Нюболд продължаваше да го псува, но Съли се опитваше да го усмирява, за да си нямат проблеми. Първи слезе надолу по склона Съли, доста бързо и лесно, докато червенокосият падна два пъти на мократа трева, преди да се изсипе долу. Морган ги последва предпазливо.

Тук долу имаше нещо като каменна тераса, която се издигаше само два фута над водата. И тримата застанаха на нея, след това червенокосият изръмжа ядно:

— И какво сега? Можеш да ми претърсиш и ботушите, но няма да си смъкна панталоните. Първо ще трябва да ме убиеш.

Морган стовари със сила дръжката на револвера си на тила му и го блъсна с крак към водата. Нюболд беше изпаднал в безсъзнание, когато цопна във водата. За по-малко от минута трябваше да бъде мъртъв.

— Това е за Лаура Йодър — каза тихо той.

Не искаше да уплаши Съли с тези думи, даже и не смяташе да го казва. Но когато чу това, другият изкрещя и се обърна, за да избяга. Морган го сграбчи за врата и насила го накара да седне на камъните.

— Мили боже, моля ви, мистър, не ме убивайте! — Трепереше целият, сякаш беше трескав. — Оскар беше този, който уби жената. Удуши я. Не исках да се намесвам, но той успя да ме придума да го придружа. Никога през живота си не съм убивал, но Оскар каза, че зная, че смята да убие жената и че ще ме убие, ако не се съглася да взема участие. Какво можех да направя? Той я удуши, като ме накара през това време да държа глезените й здраво, за да не рита. След това я пуснахме в реката. Заклевам се, мислех си, че след това ще хвърли и мен в реката. Знаете, че ви казвам истината. Моля ви, не ме убивайте. Няма да е честно, ако решите да го направите.

Морган му нареди да млъкне.

— Млъкни или ще те хвърля в реката. Сега ме слушай, смръдлив плъх, не искам точно да те убивам. Нямаше смисъл да ми казваш, че Оскар е убил жената, аз знаех, че е той. Та ти нямаш смелостта да убиеш и хлебарка.

Съли се опита да каже нещо и Морган го удари през устата, но с такава сила, че той се претърколи към водата. Веднага се пресегна и го сграбчи, за да го върне назад. И него щеше да прати в реката, но не точно сега.

Мустакатият прие това като добър знак. Но този път, когато си отвори устата, беше малко по-спокоен и Морган го остави да говори, за да си мисли, че възнамерява да го остави жив.

— Ако ме пуснеш, никога повече няма да ме видиш. Аз съм просто дребен фалшификатор, но никога не съм убивал, кълна се. Не трябваше да правим екип с Оскар. Аз… не исках да кажа точно това. Когато излязох от затвора, нямах нито един познат. Оскар ми беше доведен брат и той ми предложи място, където мога да се настаня. Аз се съгласих и това беше голяма грешка от моя страна, да, сър, ужасна грешка. Ужасно съжалявам за жената и като си помисля за нея, винаги ми се доплаква. Но вече научих урока си, да, сър. От днес нататък започвам честен живот.

Морган вече беше чул достатъчно. Като осъден, Съли все още се надяваше на някакво помилване. Морган можеше още сега да го хвърли в реката, но беше рано. В гласа на мустакатия имаше надежда. Морган хареса особено много това за научаването на урока и желанието да живее честно.

— Ще трябва да те изправя пред закона. — Достатъчно, помисли си мрачно. Нямаше никакъв смисъл да си мисли, че можеше да остане жив. Приказките нямаше да помогнат по никакъв начин.

— Не ме е страх да застана пред закона — отвърна другият. — Ще обясня на съда как Оскар ме е заплашил. Направих всичко това, за да спася собствения си живот. Действах — Съли се затрудни в произнасянето на думите, — действах под натиск.

Малкият шибаняк говореше като затворнически адвокат. Ако все пак стигнеше до съд, имаше възможност да се измъкне. Нямаще смисъл да оставя свидетели на убийството.

Започна да го баламосва.

— Кой нареди на Оскар да убие жената? Редакторът Нийл ли? Отговаряй, докато все още можеш.

Съли започна да се усуква.

— Оскар каза, че е Нийл, но мен ме нямаше там, когато са разговаряли. Аз никога не съм ходил в сградата на вестника.

— Знаеш ли кой е Дрик Холидей?

— Да, разбира се, че знам.

— Но не знаеш дали Нийл е говорил с него за жената и е наредил Нийл да се заеме с това?

— Не, не! Не знам нищо за това. Оскар ми каза, че Нийл му е наредил да убие жената. Даже не ми и каза защо е трябвало да бъде убита. Попитах го веднъж, но той не пожела да ми отговори, Оскар обичаше да е потаен. Кълна се в Господ, говоря ти това, което знам.

Вярваше му, но всичко вече започна да му дотяга. Съли отвори уста, за да каже още нещо, но той вече нямаше желание да го слуша. Удари мустакатия в главата с револвера, след това го прехвърли през терасата във водата. Чу плясъка.

Върна се на Главната улица и се огледа. Нямаше никой, или поне не видя никой. Дъждът се беше усилил още и сега усещаше, че и бельото му е подгизнало. Ботушите му джвакаха и си помисли за горещо кафе и топло легло. Почувства се добре след това убийство. Трябваше да го направи и го направи. Не се беше доверил на Лаура, но и да беше, това нямаше да помогне ни най-малко. И да беше я предупредил да внимава и да не бъде толкова дръзка, тя просто нямаше да го послуша. Тези еманципирани жени никога не вземаха съвет от когото и да е било, те просто знаеха какво трябва да правят и го правеха. Лаура искаше да се прочуе с историята за Холидей и това й коства живота.

Минаваше два сутринта, а това означаваше, че няма да намери Нийл в офиса му по никакъв начин. Но все пак си струваше да погледне. Стигна до там, без да срещне никой. Сградата беше тъмна, мъждукаха само няколко малки прозореца. Там трябваше да е печатницата и сега набираха сутрешния вестник, за да е готов навреме. Всички останали се бяха прибрали, не можеше да пипне и Нийл, но и нямаше какво да прави. Нюболд си беше странен и беше нормално да изчезне за известно време от града. Същото се отнасяше и за Сълй.

Нийл трябваше да почака. Не беше някой си, а известен човек в тукашното общество, близък приятел на властния Дрик Холидей. Утре вечерта, помисли си той, ще го направи утре вечерта.

Нямаше смисъл да се опитва да си намери стая в някой пансион по това време на нощта. Все трябва да има места, където да го приемат, но не можеше да се сети къде може да е това. Можеше да се отбие в някой хотел, но като че ли тази идея не му се нравеше много. Доброто чувство, което се беше появило, след като очисти двете гадини, сега постепенно започна да утихва и на негово място се появи отчаянието.

Беше гладен — както за храна, така и за жени. Не се беше сетил за жена, докато не се отби в малка кръчмичка, за да хапне шунка с яйца. Това заведение работеше денонощно и приютяваше моряците, които огладняваха и идваха тук, за да хапнат, а след това се връщаха в публичните домове или заведенията. Той и по-рано беше идвал тук, така че не се притесняваше много.

Но не всички клиенти бяха моряци. В единия ъгъл мъж от някакъв патрул с чисто нова синя униформа унищожаваше невероятно голямо количество храна. Пред него стояха пържола, яйца, пържени картофи, хляб, пудинг и палачинки. Явно не беше ял от доста време, защото, когато Морган влезе, му хвърли само един незаинтересуван поглед, след което продължи да се тъпчи.

Имаше и двама каубои, наполовината пияни, които стояха мълчаливо над чашите си с кафе.

Сети се, че можеше да отиде до къщата на мисис Вега, да си избере една женичка и да изкара с нея до сутринта. От момичето щеше да зависи дали ще спи или не. Момиче, което си разбираше от занаята, може да накара мъжа да се съвземе много по-бързо от няколко чаши кафе.

Мисис Вега беше закръглена мексиканка, която живееше доста по на север, имаше добра конюшня. Колкото повече си мислеше за това, толкова идеята му харесваше повече. Топло легло, хубава проститутка без задръжки. Това, което се получи между него и Лаура, беше добро, но май щеше да е по-добре, ако не се беше случило. А това, което стана с индианката, си беше само по себе си любопитен факт. Онези, които говореха срещу публичните домове и бяха за тяхното затваряне, просто не знаеха какво говорят. Ако не попаднете на лошо място, публичният дом може да се окаже отдих, спокойно местенце, където човек може да се скрие спокойно от хорските клюки. Но най-доброто беше, че вътре жените бяха от тези, които не търсеха никаква връзка и всичко с тях се считаше като част от уговорката. Цивилните жени, както ги наричаха проститутките, влизат в леглото с прекалено много емоционален багаж. И доста често, докато се занимаваш с тях, трябва да слушаш истории за жестоки или възрастни съпрузи, или пък приятели, които все още избягват женитбата. А в един публичен дом плащаш за това, което искаш. А платиш ли веднъж за някоя от жените там, тогава вече можеш да правиш с нея каквото искаш. Ще те смуче, ще го поема отзад и всичко останало.

Когато привърши яденето си, вече беше започнал да се възбужда. Къщата й беше след моста над Клиъруотър. Това беше здание на четири етажа, което в бума през 60-те беше хотел и трябва да се признае, че мисис Вега успя да я закупи само с помощта на полковник Фиск, почетен президент на местна банка и също така известен с похожденията си мъж въпреки своите години.

Морган се движеше доста бързо, но това не беше заради дъжда. Сега, когато вече беше взел решение, искаше да стигне колкото се може по-бързо. Мисис Вега обичаше да прави малки изненади за своите гости, затова ги посрещаше и докато е зает с някое от момичетата, дрехите му ще бъдат изсушени и изгладени, а ако някой иска, може да си купи пиене. Цените бяха високи, но поне не продаваше лоша бира или долнопробно уиски.

Прислужникът отвори вратата и го погледна малко неодобрително. Сигурно изглеждаше като проскубан плъх. Това заведение беше доста реномирано и елегантно и някои от мъжете тук, особено по-възрастните, идваха в лъскави возила.

Сега новият прислужник беше здрав и як, но не изглеждаше чак толкова голям главорез. Погледна внимателно Морган, чудейки се дали да го пусне.

— Да, сър, какво мога да направя за вас?

— Дъждът ме хвана.

— Виждам това, сър.

— Мисис Вега може и да не помни, но съм идвал тук и преди. Тогава на твоето място беше един друг, казваше се Джордж. Това беше преди две години.

— Джордж умря — кимна мъжът. — Искате ли да влезете, сър?

Беше приятно да се скрие от дъжда и да влезе в приятна и топла къща, която миришеше леко на парфюм. Мъжът веднага взе палтото му и каза, че ще каже на някое от момичетата да се заеме с него, за да бъде подсу-шено и изгладено.

— По-късно ще се погрижим и за останалите ви дрехи, сър, но първо трябва да се разположите удобно. Просто ги оставете на стола до вратата. Не се притеснявайте, тук е сигурно.

Той беше доста дискретен и умееше да говори и Морган се зачуди откъде ли го е намерила мисис Вега. Може да е бил някога иконом, който е инвестирал всичките си спестявания в бизнеса на мексиканката. Изглеждаше на около петдесет, но движенията му бяха бързи, като на млад човек.

Въпреки късния час мисис Вега не си беше легнала. Мъжът веднага го заведе в стаята й. Първо трябваше да се разплати, а след това да си вземе момиче, освен ако не беше в много голяма нужда. Жената беше примамлива все още, с много бижута по закръгленото си тяло. Носеше черна дреха със сребърни нишки, втъкани в нея.

— Добре дошли — каза тя. — Мисля, че ви познавам, но не сте идвали тук от доста време. Пренебрегнали сте ни, така ли? — Говореше добър английски с лек мексикански акцент. — Вашата жена за последната нощ беше Бейби, прекрасно момиче. За съжаление, тя вече не е при нас. Успя да се омъжи за много богат човек.

Морган искаше да съблече мокрите дрехи. Плати за жена, след това подаде оръжието си. Тя го закачи на една закачалка, където висяха и други револвери.

— Всичките ми момичета са прекрасни — каза тя лукаво. — Елате! В салона и ще се уверите сам.