Кит Далтон
Законът на Морган (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Морган се облече лениво, след това слезе, за да огледа къде е момчето. Видя го да седи на верандата и да си чисти ноктите с джобния нож.

— Когато тази мис Йодър излезе оттук, изглеждаше доста разярена. — Момчето даже не се усмихна. — Мисля си, че не сте се сработили. Много лошо, защото беше сладка.

— Да. Хайде да отидем да изпием две бири. Искам да говоря с теб. Яде ли?

Момчето се изправи.

— Няма начин. Цените в този град са ужасни!

— Не се плаши, аз ще те нахраня. Ела.

Не забелязаха никъде Лаура, което обаче не означаваше, че не ги наблюдава отнякъде скришно. Информацията за оръжието може да се окаже само желание, даже и ако самата тя си вярваше на това. Въпреки професионалните й качества имаше нещо капризно в нея. Ако искаше нещо да е истина, тогава то е истина. От друга страна, историята с пушките може да е хитър ход да го прати за зелен хайвер, да го отдели от рутинната му работа, да открие с какво се е захванал Холидей.

Влязоха в едно друго заведение и Морган плати две бири, след което седнаха на една маса, от която тъкмо ставаха трима мъже. Това беше голямо и шумно място. Тук даже имаше и състав, който свиреше на импровизиран подиум до бара. Някои от пиячите бяха моряци от корабите. Огледа внимателно всеки един, но не забеляза нито една позната физиономия, за което беше искрено благодарен.

След секс винаги го избиваше на жажда и той пресуши първата халба на няколко глътки. Беше толкова шумно, че момчето трябваше да се наведе напред, за да чуе какво му говори, но по този начин никой не можеше да ги чуе.

Морган му разказа за пушките и всичко, което получи в отговор, беше само едно кимване.

— Това може да са глупости, но ще се наложи да проверим. Ако наистина агентите на Холидей раздават оръжие на индианците, това може да означава само голям проблем за всички племена. Какво може да го спре да каже, че индианците купуват и укриват оръжие, планирайки война, като чакат само удобното време, за да я за почнат.

Тикнор обаче беше методичен.

— Но как можем да открием оръжията, ако са скрити?

— Няма да търсим пушките — отвърна Морган. — Това, което трябва да направим, е да отидем до там и аз ще говоря със свещеника. Казва се Бодро. Чувал съм за него, че познавал индианците по-добре от всеки друг. Може пък той да има да ни каже нещо.

Момчето се наведе още по-напред.

— Не мислиш ли, че ще е смешно да крият в мисията пушки, а? Бих казал, че резерватът ще е по-приемлив. Там можеш да намериш лудите, които не биха искали да бъдат открити. За тях оръжията вече са нещо приемливо.

Момчето говореше истината. Трябваше да се провери. От това, което беше чувал, беше разбрал, че индианците в тази мисия били доста щастливи. Този отец Бодро се отнасял с тях добре, не ги поучавал толкова яростно, колкото баптистките или методистките мисионери по другите части. Той беше як мъж, някога военен свещенник, а сега защитаваше индианците от заселниците, които ги мразеха, и гонеше продавачите на алкохол, които винаги се навъртаха покрай индианците, знаейки склонността им да се напиват за щяло и нещяло. Ако не искаха някого в мисията, той нямаше право да остава там. Всеки човек имаше право да се върне в резервата, където обаче животът беше труден, храната — оскъдна и нямаше никакви удобства. Доколкото Морган знаеше, никой не беше направил такова нещо и даже старият вожд Нотус стана добър католик и смяташе да си остане там.

Тикнор рисуваше въображаеми картинки по масата с пръст.

— Те няма да кажат на свещеника за пушките. Ако е така, трябва да ги вкарат вътре, когато го няма, и да ги скрият много добре. Така че и да има такова нещо, те ще отрекат.

— Няма и съмнение, че ще го направят в началото — кимна Морган. — Но отец Бодро е известен като суров и много умен човек. Както и да е, индианците са лоши лъжци, защото не са научени на това за разлика от нас. Мисля, че отецът ще разбере, ако го излъжат. Ако реши, че го лъжат, ако сметне, че крият някъде оръжие, тогава ще се наложи да отидеш до Боис, за да информираш генерала. Ако не се е появил още, ще го изчакаш. Няма да оставаш никакви съобщения, разбра ли ме?

— Разбрах те добре. Но как ще те открия по-късно? Морган надигна втората кана.

— Трябва да решим.

Тъкмо привършваше бирата си, когато на вратата се появи онзи Латимър с още двама. И тримата бяха пияни, но Латимър — най-много. Този мъж беше доста едър, а и двамата му компаньони по чашка не му отстъпваха. Морган не си спомняше много за него. Като че ли беше малък фермер, който се прехранваше със земеделие. Бедните фермери се занимаваха с това, за да връзват двата края. Дори и да бяха приказвали или пили някога, нямаше никакъв спомен за това, а точно сега нямаше ни най-малкото желание и за двете.

Латимър обаче явно беше на друго мнение, защото веднага разбута хората покрай себе си и бързо започна да си проправя път към тях. Тъкмо се надигаха от масата, когато той застана пред тях.

— Няма да си тръгнеш, нали, Морган? — Гласът му беше достатъчно ясен, за да се разбере, че не иска Морган да си тръгва и ще направи всичко, за да го накара да остане с него. — Не пожела да пиеш с мен преди това. Защо? Срам те е да пиеш с беден човек като мен, нали? Ти, големият фермер, който отглежда коне, който дрънка с генерали, седи в палатките им и си пие кафето с тях, докато останалите стояхме на дъжда.

Морган се опита да обърне всичко на шега, защото не искаше по никакъв начин да възникне свада.

— Ако генералът ти предложи кафе, трябва да го изпиеш. В противен случай може да се озовеш до стената за разстрел.

Номерът обаче не мина. Латимър беше в доста гадно настроение, за да се смее на шегички.

— Ти никога не си се сблъсквал с опасностите, Морган. Знаеш ли какво, ти просто беше галеничето на генерала. Когато започна войната, нямаше и гърне, в което да се изпикаеш. Как така се промениха нещата, а? Късметлия ли си, или просто генералът те вкара в бизнеса? Двамата винаги си говорехте, пиехте заедно кафе. Ако ме питаш, това беше доста странно.

Морган усети какво иска да намекне, явно и другите двама разбраха, защото започнаха да се смеят гръмогласно. Момчето обаче не правеше нищо, просто стоеше с мъртвешки бледо лице, а ръката му беше на няколко сантиметра от дръжката на револвера. Боже, помисли си той, тези тримата не са въоръжени, а той смята да ги застреля заради обидата.

Латимър пристъпи напред. Търбухът му беше точно толкова голям, колкото и самият той. Двамата до него автоматично пристъпиха напред. Латимър удари с юмрук дланта на другата си ръка.

— Сядай долу, Морган, и ще пиеш. Ще пием биричка, докато ти ни разказваш как успя да станеш толкова голям коневъд. Седни, иначе аз ще те накарам да седнеш. Слабокът до теб също да сяда.

Тихият глас на момчето изведнъж надвиши врявата около тях.

— Не ме наричайте с лоши думи, мистър. Това не ми харесва.

— Охо! Не му харесвало! Бобената шушулка не харесвала това! — Латимър мушна единия от приятелите си в ребрата. Онзи се изсмя, но се вгледа внимателно в момчето, повече загрижен за него, отколкото приятелят му. Латимър явно смяташе да се заяжда, защото не спираше. — Не му харесва, но какво смята да направи? Ще измъкне голямото пушкало, което е запасало на кръста, и ще ме гръмне ли? Трябва ли да се уплаша? Разбира се, че трябва, обаче не съм никак уплашен. Знаете ли какво: мисля да взема това пушкало. Малки деца не бива да си играят с оръжие.

Тикнор отстъпи крачка назад.

— Не се и опитвайте, мистър.

Морган усети, че Латимър е на косъм от смъртта.

— Спокойно, Латимър — намеси се той. — Имаш работа с мен, а не с него.

Латимър му отговори, без даже да го погледне.

— И за тебе ще остане време, спокойно, но точно сега имам малко работа с тоя сополанко. Давай пищова, момче. Давай го и няма да ти сторя нищо.

Морган направи единственото, с което можеше да спаси живота на Латимър, удари го с юмрук. Стовари го не в челюстта, защото това беше равносилно да удари скала, а в мекия корем. Такъв удар би свалил всеки друг на земята, но онзи само изпъшка и се обърна ядно към него. Мъжете около тях започнаха да викат. Боят тук винаги беше добре дошъл. Другите двама веднага се стълпиха около него. Преди още да са разбрали, момчето ловко измъкна револвера.

— Вие двамата отстъпете назад. Трима срещу един не е много честно.

Двамата веднага отстъпиха и момчето пъхна обратно пищова. Морган зяпаше прекалено внимателно Тикнор и не забеляза дебелака да замахва към него. Ударът попадна право в бузата му и го хвърли на масата. Тя се прекатури и той падна на земята. Усети силна болка, сякаш бузата му е сцепена. Латимър не го ритна, нито го удари със стол, а го посочи с ръка.

— Можеш да си лежиш в мръсотията, мистър Морган или да станеш. Ако станеш обаче, отново ще те смъкна. Възнамерявам да те събарям на земята, докато се уморя или ми писне. Или ако не припаднеш преди това.

Започна да се смее на глас. Другите двама обаче не смееха, бяха видели момчето как работи с револвера.

— Хайде, Хенри — каза единият от тях. — Това вече е прекалено.

Латимър не му обърна внимание и тълпата го приветства с викове. Някои веднага започнаха да дават съвети на Морган, сякаш бяха на боксов мач. Латимър се ухили и вдигна свитите юмруци над главата си. За един миг Морган вече беше на крака и заби глава в корема на дебелака. Това имаше ефект, но не успя да го повали. Той само отстъпи назад и това го ядоса, защото хората започнаха да се смеят и да го освиркват. Лицето му почервеня и се начумери опасно.

— Ще те разкъсам — изръмжа разярено. Пристъпи невероятно пъргаво напред, неочаквано за едър човек като него, като въртеше заплашително юмруците си. Тълпата мигом ревна, вече искаха кръв. Морган беше доста добър боец, но това чудовище пред него щеше да му отнеме доста време, докато го повали на земята. Опита се да потисне гнева си, но не успя. Стоеше тук и това глупаво копеле го спираше да си върши работата, която не търпеше никакво отлагане. Помисли за оръжието на кръста си, но след това се отказа. Сблъсъкът не трябваше да се разраства във въоръжен двубой, защото щеше да се разчуе.

Латимър замахна към главата му, но пропусна. Морган веднага замахна с крак, за да го ритне в слабините, но онзи успя в последния момент да се извърти на една страна и да го срита в бедрото. Веднага изръмжа, по-ско-ро бесен, отколкото от болка.

— Сега ще се ритаме, така ли? Сега ще ти покажа ритане.

Това беше грешка, защото беше твърде тежък, за да е бърз с краката. Но човек не трябваше да попада под ритниците му. Големите му крака и тежки ботуши можеха да размажат човек като пиленце. Тръгна към Морган, Като се опитваше да го притисне към стената. Замахна отново, но Морган се наведе и юмрукът му попадна в дървената стена, от което кожата на кокалчетата му се сцепи и от ръката му закапа кръв. Морган чу тихо припукване, което показваше, че кокалчетата му са счупени, но мъжът или беше много пиян, или много ядосан, за да почувства болка. Но го почувства, когато все пак успя да стовари юмрука си в главата на Морган. Ударът не беше силен и Морган се задържа на крака, но Латимър изрева ОТ внезапната болка, която най-после достигна до мозъка му. Това въобще не го накара да се откаже. Веднага смени гарда и започна да пристъпва напред, като държеше свита лявата си ръка. Явно умееше да борави еднакво добре и с двете, защото стойката му беше добра и се движеше все още пъргаво.

Морган направи още една крачка назад, като си мислеше къде, по дяволите, е все пак охраната. Тълпата все още ревеше, другите двама също, защото и те се бяха настървили за бой. Всички свиркаха, викаха и очакваха действие от негова страна. Почувства се като глупак, хванат в капан, който трябваше да се справи с неприятностите, за да го оставят на мира.

Като отстъпваше, се блъсна в един стол. Мигновено дясната му ръка хвана здраво дръжката и той замахна отстрани с него. Латимър все още вървеше след него и не можа да се опази от удара, който попадна встрани в черепа му. Морган вложи цялата си сила и този път имаше ефект. Дебелакът постоя изправен за миг, след това се строполи на земята.

Изведнъж някой от тълпата се развика.

— Гледайте! Гледайте! — Веднага друг глас се намеси:

— Господи! Пак неприятности!

Двама здрави мъже с лица на платени бойци си проправяха път през крещящата тълпа. И двамата носеха по къса стоманена тръба, гладки и лъщящи. Латимър все още лежеше на земята като чувал картофи.

— Вън — каза тихо единият от двамата на Морган.

— Да, сър, веднага излизаме — отвърна той. — Хайде, момче.

С тези думи се обърна, но не беше направил и крачка, когато усети, че някой го сграбчва за ризата и панталона и усети как го засилват през вратата.

След себе си дочу вика на момчето:

— Само ме докоснете и ще ви пръсна главите, мамка ви.

Морган тъкмо се изправяше, когато момчето излезе спокойно навън, а след него излетя и Латимър и тупна на улицата с тъп звук. Междувременно двамата му приятели бяха успели да се измъкнат, но сега се появиха и се спряха до дебелака.

Морган започна да изтупва прахта от дрехите си. Добре, че нямаше никакво счупване. Хората вече бяха изгубили интерес — сбиванията бяха толкова чести в Левистон, че бяха интересни само докато траеха. Помисли си какво ли щеше да каже генералът, ако го зърне сега. Надяваше се, че и Лаура не е наблизо, за да злорадства. Засмя се на глас.

— Какво е толкова смешното? — попита Тикнор.

— Нищо — отвърна той. — Просто ми е смешно.

— Не виждам нищо смешно във всичко това. Ако не беше ударил дебелия тъпанар, вече щеше да лежи студен.

Морган започна да усеща болката по лицето си, едната половина го смъдеше и като че ли започваше да му излиза цицина.

— Нямаше смисъл да го застрелваш. Латимър просто беше пиян, а и не беше въоръжен. Ако беше го убил, щеше да увиснеш на въжето.

Момчето вдигна шапката от земята му.

— Все едно: той нямаше право да прави това.

Морган отупа шапката си и я сложи на главата си.

— Разбира се, че не беше правилно, но не може да убиваш всеки, който те закачи, тогава няма да стигнат гробищата за всички. Ти си прекалено нервен за това оръжие, момче, но и прекалено добър. Затова, ако наистина се наложи, може да го използваш, но не и за такива дребни неприятности.

След тези думи се приближи до Латимър, който все още лежеше в несвяст на земята.

— Как е? — попита загрижено. — Май го ударих прекалено силно.

— Ще оживее — отвърна единият. — Нали знаеш, че когато не е пиян, е приятен.

Морган кимна разбиращо, след това тръгна, а момчето веднага го последва.

— Какво искаше да постигнеш с това, мистър Морган? Да попиташ за здравето на мъжа, който стори такива неща?

Морган даже и не забави крачка.

— Просто исках да съм сигурен, че не съм му спукал главата и че няма да умре. Ако се случи това, законът веднага ще започне да ни преследва, а точно това не трябва да се случва. И стига си се влачил след мен, имаме достатъчно работа за вършене.

Долу на Локвата, така наричаха доковете, слизаха пасажерите на един от параходите, който тъкмо беше пристигнал. Повечето бяха мъже, а някои от тях можеха и да наемниците, които Холидей привикваше от Сан Фран-циско. На нищожна цена можеше да се наемат всякакви наемници, но той не беше повярвал напълно в измишльотините на Лаура. Все пак щеше да предаде информацията на генерала, защото така беше обещал. А какво щеше да реши генералът, си беше негова работа.

По пътя си към конюшните се спряха да послушат оратора, който говореше пред някакво събиране. Такова събиране през деня си беше повече от странно. Обикновено тези неща се правеха през нощта, на запалени факли и под ударите на барабан. Нямаше ораторска платформа, използваха верандата на малък хотел, който гледаше към главната улица.

Ораторът беше на около четиридесет години, с разрошени коси и налудничави очи. Морган успя да разпознае в него гръмогласен политик, който веднъж беше минал през Спейд Бит, за да събира гласове. Отнасяше се за нещо като териториално представяне. Сега обаче той псуваше и проклинаше индианците, наричайки ги червени негри, внушаваше, че е необходимо да бъдат изселени от тази територия, а ако откажат, да бъдат очистени до крак. Не говореше за точно определено племе. Смяташе, че всички индианци са червени негри и жестоки убийци, спънка за обществото и прогреса и трябва да се махнат или да бъдат избити.

— Не трябва да показваме никаква милост — викашетой, — защото и те няма да се смилят над нас. Ако не ги накараме да се махнат сега, след това ще е много късно. Тези от вас, които бяха тук през последната война, знаят какво искам да кажа. Преди армията да успее да сгащи това жестоко червено копеле Джоузеф и неговите хора, които се опитаха да се измъкнат в Канада, диваците колеха, палеха и изнасилваха навсякъде по тези места. Загубих семейството си заради тези мърши. Те изнасилиха дъщеря ми и жена ми, обезобразиха ги, след което ги убиха и скалпираха. И ако се наложи, ще го направят пак, ще го сторят на собствените ви жени и затова трябва да ги спрем, преди да са започнали.

Отпи от чашата вода, която стоеше на земята до него, след това продължи:

— Генерал фил Шеридан има право, приятели. Той казва, че „Единствено мъртвият индианец е добър индианец“ и това са верни думи. И искам да ви кажа, че Шеридан не използва тези думи, за да набира гласове. Той се е борил срещу индианците дълго време и доста сурово, избивал ги е до крак, унищожавал е лагерите им и истински мрази червените копелета. Той предлага да бъдат избити, да няма повече мир с тях, никакви договори, земята трябва да бъде изчистена от тяхното присъствие…

— Ела — обърна се Морган към момчето. — Наслушахме се на достатъчно глупости за днес.

— Но това не са глупости, мистър Морган.

— Глупости са. Хората на вожда Джоузеф са направили всичко това, но и нашите хора са направили същото и с тях. Това беше мръсна, жестока война. Натиснахме силно Джоузеф и той ни го върна. Ако се случи нещо такова, индианците нямат разбирания за цивилизована война. Те измъчват, изнасилват, убиват старците и децата. Както каза мъжът, това може да се случи отново. Но различното сега е, че Холидей се опитва да го направи. Едно надигаме на индианците ще бъде извинението, за което мечтае. Той иска това, за да разбие индианците, да убие колкото се може повече от тях, а останалите да извози в Оклахома. Проблемът е, че това може да не се окаже толкова лесно. Ако все пак започнат да ги изселват, всички могат да се укрит из пущинаците и тогава наистина ще падне голямо клане, защото няма да се дадат доброволно. Ще нападат и убиват точно както и Джоузеф, и много хора ще умрат, преди да ги спрат.

Морган се движеше бързо, искаше да се махне по-бързо от този град, но и момчето крачеше бодро до него.

— Не харесвате индианците, нали, мистър Морган?

Морган искаше по някакъв начин да прекъсне този разговор. Той го навеждаше към стари спомени от войната. Помнеше как в студена зимна сутрин успяха да хванат в капан една от бандите на Джоузеф в един затворен каньон. Индианците бягаха от тях й сгрешиха, като влязоха в него. За тяхна беда той беше затворен от другата страна, а стените му бяха вертикални и гладки, така че Не можеха да се измъкнат по никакъв начин. Индианците нямаха ни най-малкото намерение да се предават, затова те ги избиха с постоянната си стрелба отдалече. Не им беше необходимо много време за това, защото половината бяха измрели от глад. В Спейд Бит генералът го беше попитал дали помни кръвта по снега. Помнеше я, и то много добре.

— Не съм сантиментален, особено като става дума за индианците — каза той накрая. — Някои от тях са много жестоки и ако стане война, независимо по каква причина, точно те ще започнат да колят и палят. Хайде, стига. Хайде да не обсъждаме повече. Имаме работа за вършене.

Докато оседлаваха конете, Тикнор не обели нито дума. Запътиха се бавно към моста над Змийската река в Края на града. Ако не пресечаха оттам реката, трябваше да преминат през целия шибан град, за да стигнат до другия брод. Това си беше доста пълноводна и буйна река, така че трябваше да се внимава с нея. Човек, който не отчита това, лесно можеше да се удави, както се е случвало много пъти досега.

След като минаха по моста, се насочиха към дълбоките гори на север към река Салмон. Там индианците от мисията на отец Бодро държаха дъскорезница и няколко пъти в годината превозваха обработения материал. Това беше част от усилията на отеца да даде някакво признание на индианците за добре свършената работа, а и по този начин да припечели малко пари. Морган знаеше това, тъй като дясната му ръка Сид Сефтон купуваше от време на време вестници. Сид се беше научил да чете и пише доста късно и все още не се справяше добре с печатните букви. Имаше навика да чете на всички, даже и да предизвикваше прозявки у тях. Знаеше имената дори на дребните политици в някой отдалечен район и веднага можеше да ги каже. Благодарение на него сега той знаеше и за отец Бодро.

Мисията отвсякъде беше обградена от дива природа. Салмон си беше толкова буйна, колкото и в Айдахо. Не напразно я наричаха Реката, от която няма връщане, толкова много хора бяха загинали в каньоните и клисурите, през които преминаваше. Отвсякъде я заобикаляха планини и на места тя се спускаше толкова бързо, че в някои вирове имаше големи водовъртежи, които изкарваха на повърхността пяна. В някои от тези планини никога не беше стъпвал човешки крак, дори и на индианец. Там можеше не само един човек, но и цяла група да изчезне и никой да не разбере за това.

Щеше да им отнеме един ден яздене, докато стигнат там, където Салмон се вливаше в Змийската река. След като стигнат там, трябваше да следват реката. Северно от нея имаше лоши пътища. Някои от тях водеха направо към изоставени мини или дърводелски лагери в планините. Трябваше да се придържат колкото се може по-близо до реката, понеже знаеха, че някъде по нея е и мястото, към което са се насочили.

Денят беше топъл, градът се намираше в най-ниската част на този район, затова все още въздухът беше топъл. Морган свали палтото си и го сложи зад себе си на седлото. Не мислеше, че яздят към капан. Но все пак трябваше да се провери какво става там, защото това беше идеалното място за подмолна дейност, което веднага го наведе на въпроса: Защо пък агентите на Холидей ще раздават оръжие на индианците, които са толкова навътре в пущинаците? В този район имаше няколко малки мини, но тук не участваше нито една голяма компания. Като цяло всичко това си беше загадка.

Морган не обичаше загадките, въобще не му харесваше да си играе на детектив. Въобще не го биваше за тази работа, беше прекалено нетърпелив. Предпочиташе да се хвърля с главата напред, като след това, естествено, трябваше да се оправя и с последствията. Но това не беше възможно сега, защото трябваше да измине доста голямо разстояние с този младеж и да лъже наляво и надясно, че търси нова стока. Ето защо всичко го дрезне-ше. Трябваше да каже на генерала да вземе Пинкертон. Въпреки лошото настроение мисълта за това го накара да се усмихне. Не можеше да разбере какво го караше да се чувства толкова раздразнен, беше се научил да приема нещата такива, каквито са. Може би се дължеше на факта, че го болеше главата и отвън, и отвътре.

Слънцето вече наближаваше линията на хоризонта, а те все още не бяха изминали много и доста път трябваше да яздят, докато стигнат до Салмон.

— Ужасно мълчалив сте, мистър Морган — прекъсна момчето тишината по едно време. Морган го погледна.

— Направи ми една услуга. Не говори, разбери, не говори! Не обичам да говоря и не обичам да слушам. Разбра ли?

— Както кажете, мистър Морган — кимна младежът, — но преди да спра да говоря, искам да разберете нещо.

— Какво е то? — попита вяло той.

— В багажа на товарния кон има дузина бири. Докато бяхте зает с мис Йодър, ги купих. Знам колко обичате бирата. Всяка неделя сядате на верандата и пиете бира, много бира и въпреки това нищо не ви става.

Морган тръсна глава и веднага болката се усили.

— Да не би да искаш да ме направиш пияница, друже?

— Ни най-малко, мистър Морган. — Момчето беше искрено. — Зная колко много обичате вашата бира, но предположих, че ще забравите да сложите от нея за из път. Затова реших да купя малко.

— Направил си добро нещо. — Морган се почувства по-бодър. — Преди да се стъмни, ще се наложи да се установим някъде. Проклетата ми глава ме боли така, сякаш ще се сцепи. Най-добре ще е да си легна по най-бързия начин.

Момчето явно остана доволно от похвалата.

— Преди още да се обърнете, вече ще съм приготвил вечерята и ще съм отворил бирата.

— Още по-добра идея — кимна Морган. — Защо да не изкараш една бутилка и сега?

Докато яздеха така, той започна да отпива на малки глътки от нея. Не беше от бирата от Сан Франциско, но все пак ставаше и главоболието му попремина.

Момчето започна да се променя много по-бързо, отколкото очакваше.