Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Chance Saloon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 71гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo(2008)

Издание:

Мариан Кийс. Бар „Последен шанс“

ИК „Бард“, 2004

Печат: Полиграфюг, Хасково

431 с.; 20 см

История

  1. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава 77

Кетрин не отиде на работа в понеделник. Помоли Тара да звънне на колегите й вместо нея.

— Защо? Болна ли си?

— Нещо такова.

— Не изглеждаш болна.

— Ще го направиш ли или не?

— Защо не искаш да отидеш на работа? Никога преди не си го правила.

— Не мога да погледна Джо.

— Защо не поговориш с него? Толкова много те обича.

— Моля те, Тара!

— И защо не искаш да излезеш от къщи? Не си излизала от събота вечер.

— Моля те, Тара, моля те!

Трескавият тон на Кетрин ужаси приятелката й. Тара не разбираше какво става, но бе много уплашена. В душите на Кетрин бушуваха диви страсти. Тара не искаше да я оставя сама. Бог знае какво можеше да се случи. Страхуваше се, че Кетрин дори може да помисли за самоубийство. Нещо не бе наред. Проблемът бе започнал в събота вечер, но очевидно Джо не бе причината, а само невинен свидетел.

— Моля те, Тара!

— Добре.

Чувството за безпомощност я съсипваше.

През деня Тара и Джо не спряха да звънят на Кетрин. А когато се прибра от работа, завари Кетрин облечена и гримирала.

— Излизаш ли? — попита Тара с надеждата, че Кетрин има среща с Джо.

— Не.

— Аха! Е, чудесно е, че си си направила труда да се издокараш заради мен.

— Ха-ха!

— Ха-ха на теб.

Прекараха странна, напрегната вечер, като се опитваха да гледат телевизия и да си представят, че Джо не звъни на всеки половин час да оставя съобщения.

Тара непрестанно поглеждаше приятелката си. Напрегнатият й вид, съчетан с фризираната коса и грима, казваше нещо. Внезапно Тара загря.

— Чакаш го, нали?

Кетрин се завъртя нервно към нея. Очите й гледаха уплашено.

— Какво? — заядливо попита тя.

— Чакаш Лоркан. Затова не излизаш от къщи. Лоркан няма телефона ти, но знае къде живееш, а ти се страхуваш да не го изпуснеш.

Кетрин не отговори и Тара разбра, че е права. Сърцето я заболя заради лудостта на приятелкатай. Скочи от мястото си и седна точно срещу нея.

— Чуй ме! — искрено започна тя. — Моля те, Кетрин, погледни ме!

Кетрин бавно повдигна очи към нея.

— Ще се опитам да ти набия малко разум в главата — продължи решително Тара. — Лоркан е първата ти любов. Човек никога не забравя първата любов. Беше много млада и невинна. А той е много красив, което влошава нещата. Сигурна съм, че за теб е било шок да го видиш в събота вечер. Нормално е да се чувстваш странно. На всички ни се случва. Сигурна съм, че и аз ще се разстроя, ако видя Томас. Но животът продължава. Особено за теб, тъй като имаш Джо.

Лицето на Кетрин потръпна при споменаването на Джо, после възвърна мрачното си изражение.

— Стига, Кетрин, било е толкова отдавна! Давай напред и забрави. Това е най-разумното. Хей, дори аз превъзмогнах Томас. Щом аз мога да го направя, значи всеки може!

— Не си забременявала от Томас — едва промълви Кетрин.

Тара замълча.

— А и Томас не беше женен — добави сухо Кетрин.

— Да не искаш да ми кажеш… — заекна Тара, когато осмисли думите й. — Забременяла си от Лоркан? И той е бил женен? Когато беше на деветнайсет?

Мъртвият безнадежден поглед на Кетрин казваше всичко.

— Господи, Кетрин! Защо не сподели с нас?

Кетрин се вторачи в нея, като се опитваше да намери подходящите думи. Как можеше да обясни ужаса на тогавашното си положение? Млада, самотна и бременна! Адът, в който бе пропаднала? Агонията от раздялата с Лоркан?

А най-ужасната истина бе, че след като остана сама и очакваше бебе от женен мъж, значи се бе превърнала в майка си. Майката, на която цял живот се бе стремила да не прилича.

Деветнайсет години смирение, изгладени дрехи, изрядни домашни и благоприличие не й бяха помогнали с нищо. А и бе почти на същата възраст. Майка й била на двайсет, когато забременяла.

— Моля те, разкажи ми всичко — разтревожено каза Тара. — Знам, че ти е ужасно трудно.

— Не толкова трудно, колкото беше тогава — отвърна Кетрин през зъби. — Нямаш представа колко ми се искаше да не съм бременна. Лежах, гледах си корема и ми се искаше да вия.

— Защо?

— Защото някъде там в мен растеше унищожението на живота ми. Непознато дребно човече, което щеше да ме съсипе. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна. Струваше ми се, че собственото ми тяло се е превърнало в затвор. И нямаше начин да се измъкна.

Тара кимна тъжно.

— Исках да се изкормя. Мечтаех да съм на мястото на момичето в цирка, което го режат на три. Копнеех нежеланата част от мен да изчезне.

Тя погледна измъчено Тара и й разказа как понякога деряла кожата си в отчаян опит да се освободи.

— Направи ли аборт? — тихо попита Тара.

Аборт.

— Знаеш, че не вярвам, по-скоро не вярвах в това.

Кетрин не можа да погледне Тара в очите. Припомни си как в училище бе пригласяла на монахините, че абортите са убийство и никой няма право да лишава нероденото бебе от живот. Но всички тези идеи бяха пометени от ужаса, който я бе обзел. Когато Лоркан я заряза, искаше да направи аборт. Не виждаше друг начин да се спаси. Знаеше, че ще гори в ада, но не й пукаше. Вече бе в ада.

Ако можеше да се отърве от бебето, щеше да стане най-добрият човек на света. Щеше да води праведен живот. Знаеше, че много момичета забременяват, раждат бебетата си и ги обичат. Но тя, Кетрин Кейси, бе различна. Струваше й се, че бременността е наказание за момичетата, които водеха безпътен и развратен живот. А тъй като винаги се бе държала добре, смяташе, че това не може да се случи и с нея. Не го заслужаваше.

— Кетрин — меко каза Тара. — Хайде, Кетрин.

— Не можех да го споделя — призна тя с разтреперан глас. — Никога не съм се чувствала толкова самотна.

— Можеше да го споделиш с мен и Финтан.

— Не можех. Ако го признаех пред вас, трябваше да го призная и пред себе си. Исках само всичко да свърши. Беше много по-лесно да затворя вратата към миналото, ако само аз знаех за него.

— Господи, това е кошмарно! — възкликна Тара. — И си го понесла съвсем сама — съжали я тя, после се сети нещо. — Можеше да кажеш на майка си. Тя нямаше да те съди.

— Така е — съгласи се Кетрин мрачно. — Може би дори щеше да се зарадва. И да уреди аборта.

Но Кетрин никога вече нямаше да изпитва морално превъзходство. Достатъчно лошо бе да прилича на майка си, но не и Делия да узнае за това…

— И какво направи? — попита я Тара, убедена, че приятелката й трябва да сподели мъката си с някого.

Кетрин въздъхна тежко и се подготви за ново пътуване до ада.

— Нямах идея как да уредя аборта. Знаех само, че е незаконен в Ирландия и трябва да отида в Англия.

Тара кимна съчувствено, като се надяваше, че притеснението не е изписано върху лицето й, докато слушаше как ужасената Кетрин, сложила двеста лири в чантата си и потеглила с влака към някакво място в Дъблин, където можели да й помогнат. Как не можела да повярва, че ще извърши такова зловещо дело. Как се опитвала да мисли само за бъдещето, когато вече ще бъде свободна.

Влязла уплашено в клиниката, сигурна, че някой ще я познае. Но там били много мили и нежни с нея. Прегледал я лекар, който потвърдил, че е бременна в края на втория месец. После говорила с психоложка, която се опитала да й посочи алтернативите.

— Не искам да слушам — изстенала Кетрин. — Искам само… Моля ви, искам само да свърши.

Психоложката кимнала. Често й се налагало да гледа паникьосани млади момичета, толкова ужасени от случилото се, че не можели да разсъждават трезво.

— Сигурна ли сте? — попитала тя.

Кетрин кимнала и психоложката казала нежно:

— Добре. В Ливърпул има чудесна клиника за аборти. Ще отида да им се обадя. Кога можете да отидете?

— Веднага — отговорила Кетрин с треперещ глас. — Колкото се може по-скоро.

Психоложката я оставила сама в малката стаичка. Върнала се след петнайсет минути с топла усмивка, която обаче не успяла да разтопи ледената буца в стомаха на Кетрин.

— Готово — мило казала тя. — Записала съм всичко тук. Фериботът тръгва довечера в осем. Ще ви заведе дотам в…

Кетрин едва изслушала информацията. Влакове, карти, такси до клиниката, връщане.

— Благодаря ви — прошепнала тя.

Мотала се из Дъблин до края на деня, но не помнела абсолютно нищо. Нямала какво да прави и отишла прекалено рано на пристанището. А докато се разхождала нервно из чакалнята, внезапно усетила нещо мокро и горещо. Грабнала малката си чанта и се втурнала в тоалетната, където видяла, че кърви. Едва тогава усетила болката.

Фериботът отплавал без нея. На следващата сутрин вече не била бременна и хванала влака за Лимерик. Все още й се струвало, че сънува кошмар.

— Значи не си направила аборт — опита се да я развесели Тара.

— Не, но щях — призна Кетрин мрачно. — Все едно, че съм го направила.

— Не е така.

— Така ми се струва.

— А после се прибра в Нокавой и отказа да говориш за това — спомни си Тара. — Беше ужасно разстроена. Сега вече разбирам защо.

— След това писах на баща си — призна Кетрин.

— И какво каза той?

Тара се опита да запази спокойствие. Ако баща й я беше отхвърлил толкова скоро след раздялата с Лоркан, нищо чудно, че Кетрин се бе затворила в себе си.

— Беше мъртъв — простичко отговори Кетрин. — Умрял шест месеца преди това.

— Как се почувства?

Кетрин се замисли.

— Стори ми се, че и аз умирам.

Тара ахна ужасено.

— После се преместихме в Лондон и имах няколко скапани връзки една след друга. Е, това е — опита да се усмихне Кетрин.

— И аз имах няколко скапани връзки една след друга — напомни й Тара.

— Не като моите.

Тара бе принудена да се съгласи.

— Сигурно има нещо общо с новината за смъртта на баща ти веднага след раздялата с Лоркан.

— Може би.

— Добре, че ми разказа всичко. Очевидно е било писано Лоркан да дойде тук в събота вечер — очите на Кетрин пробляснаха с надежда, а сърцето на Тара се сви. — Защото това те върна в миналото — бързо добави тя. — Сега можеш да го превъзмогнеш и забравиш.

— Точно така.

— Права ли съм? Чакаш го да се обади?

— Моля те, Тара, опитай се да ме разбереш. За мен нещата не са приключили. А това продължава да ме тормози.

— Какво те кара да мислиш, че ще дойде?

— Инстинкт.

Тара я изгледа подозрително.

— По-скоро желание. Но дори и да дойде, какво ще постигнеш? Нали не искаш да подновиш връзката си с него.

Ужаси се, когато Кетрин не я опроверга веднага.

— Не знам какво искам — призна отчаяно Кетрин. — Знам само, че не искам вече да изпитвам подобни чувства към миналото и живота си.

— И смяташ, че ще ги превъзмогнеш, като възобновиш връзката си с него? След начина, по който се е отнесъл с теб?

— Не знам.

Отговорът й притесни Тара. Лоркан беше прекалено красив, очарователен, секси и опасен. Винаги щеше да е победител. А странният начин, по който Кетрин говореше, сякаш той всеки момент щеше да звънне на вратата, бе още по-тревожен.

— Какво си намислила? — попита Тара.

Кетрин се замисли върху фантазиите си и каза уклончиво:

— Нямам определен план.

— Е, няма да дойде — успокои я Тара. — Но ще превъзмогнеш случилото се. Ще ти уредим добър психоаналитик. Знаеш, че ще ти помогна, също и Джо. А разбира се, Лив разполага с неизчерпаема информация за подобни неща. Макар че, като си помисля, всичко ти е наред. Виж колко прекрасно вървят нещата с Джо…

На вратата се позвъни и двете скочиха.

— Кой, по дя… — извика Тара. — Дванайсет без десет е.

Кетрин се изчерви.

— Мисля, че е за мен — промълви тихо тя.

— Кой? Джо ли?

Беше Лоркан.