Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (75)

Глава 75

Бенджи заговори пръв и наруши зловещото мълчание във всекидневната на Кетрин.

— Ами… — започна той с неудобство, като се чудеше защо вечно му се налага да оправя бъркотиите на Лоркан. — Това просто доказва, че в света има само тринадесет души, а останалите са направени с огледала. Май трябва да тръгваме. Ейми? Тара? Лоркан?

— Да, трябва — съгласи се бързо Ейми.

Лоркан се направи, че не е чул нищо.

— Лоркан? — високо повтори Бенджи.

— Тук е хубаво — отвърна Лоркан с едва прикрита жестокост. После се усмихна на Кетрин, която седеше безжизнено между него и Джо. А усмивката му казваше: „Ще се върна.“

Лоркан се надигна грациозно от канапето.

— Чао! — каза провлачено той и се отправи към вратата.

— Чао! — извикаха едновременно Тара и Бенджи и побързаха да излязат.

Ейми отвори уста, за да се сбогува, но успя само да изстене:

— Аааах!

Вратата се затръшна и отново се възцари мълчание. Атмосферата в стаята бе изпълнена с напрежение и неприязън.

— Откъде познаваш Лоркан? — попита Кетрин, без да се обърне към Джо.

— Работих с него по една реклама. Или по-скоро не работих с него.

— Какво искаш да кажеш?

— Прояви се като такова леке, че се наложи да вземем друг актьор.

— Типично за Лоркан. Голямата звезда!

— А ти откъде го познаваш?

— Изгубих девствеността си, а и много повече, с него — тъжно отговори Кетрин.

Начинът, по който изрече думите, изпълни Джо със страх. Той се опита да я прегърне, но Кетрин се отдръпна.

— Не.

— Не?

— Искам да си тръгнеш — студено каза тя.

— Не го прави — помоли Джо.

— Искам да си тръгнеш.

Джо се обърка. Знаеше, че нещо се е променило и е загубил Кетрин. Защото му бе ядосана заради Анджи? Или имаше нещо общо с Лоркан? Подозираше, че по-скоро е заради Лоркан. Докато наглият актьор бе в стаята, Джо имаше чувството, че въобще не съществува.

— Върви си — нареди му Кетрин.

Той отчаяно се опита да я разубеди, но напразно.

— Ще ти звънна утре — обеща Джо и си тръгна неохотно.

Тара бе ужасена, когато се прибра около час по-късно.

— Кетрин, много съжалявам. Какво гадно съвпадение! Ако знаех, че познаваш Лоркан, никога нямаше да ги доведа тук.

— Рано се прибираш — отбеляза Кетрин сухо.

— Да. Ами…

Вечерта се бе провалила напълно заради скандала, който избухна между Ейми и Лоркан, когато излязоха от дома на Кетрин.

— Правилно ли разбрах? — попита Тара. — Лоркан е голямата ти любов? Гаджето ти от времето в Лимерик?

Кетрин кимна бавно.

— И те изостави?

— Да. Заряза ме.

— Навремето ние с Финтан подозирахме, че сърцето ти е било разбито.

— Но аз не исках да говоря за това.

— Забелязахме — сухо отвърна Тара.

— Съжалявам.

— Много е красив — каза Тара. — Нищо чудно, че бе разстроена, когато се върна в Нокавой. Но в същото време е пълен кретен. Смята се за божи дар. Погледни как флиртуваше с теб в присъствието на приятелката си.

— Да. Лоркан си е такъв.

Съсипаният й вид уплаши Тара.

— Да не си пушила трева? — попита разтревожено тя.

— Не.

— Пияна ли си?

— Не.

— Добре ли си?

— Чудесно.

— Изглеждаш… не на себе си. Разстроена ли си? Голям шок ли бе да видиш Лоркан?

— Защо пък да е шок?

— Ти ми кажи — загледа я сериозно Тара, после внезапно осъзна нещо. — Къде е Джо?

— Майната му на Джо!

Тара ахна.

— Какво искаш да кажеш?

— Спал с едно момиче от работата.

— О, не! Не! Моля те, кажи, че се шегуваш.

— Не се шегувам.

— Не изглеждаше такъв. А и ми се струваше луд по теб. Всички мъже са гадни копелета! И е спал с нея през цялото време, докато се виждахте?

Кетрин отвори уста, но не отговори. О, майната му, нямаше начин. Трябваше да каже истината.

— Е, всъщност го е направил, преди да започнем да се виждаме. Но все тая. Не ми го беше казал, а работим в същия офис и…

— Чакай малко! — прекъсна я Тара. — Да погледнем истината в очите. Кетрин, да не си се побъркала? Ядосваш се, защото Джо е спал с жена, преди да ти стане гадже? Да не очакваше да е девствен? Да се пази за теб?

— Не, но…

— И ти си спала с други хора. Например Лоркан. Нямаш право да се цупиш, че и Джо го е правил. Я стига! Покажи ми човек, който няма минало.

Кетрин небрежно сви рамене.

— Това има ли нещо общо със срещата ти с Лоркан? — разтревожи се Тара. — Не се надяваш пак да се събереш с него, нали? Това ще е пълна лудост!

— Знам.

— Минаха дванайсет години и половина. Цял живот. Той си има приятелка, а ти имаш Джо.

— Ако Джо се обади, няма да говоря с него — ледено каза Кетрин. — Ясно ли е?

— Докога?

— Аз ще реша докога.

— Но…

— Това е моят апартамент.

Край на разговора.

Джо звънна няколко пъти на следващата сутрин и всеки път оставяше съобщение на телефонния секретар.

— Кетрин, моля те, говори с мен!

Тара усети, че сърцето й се къса, докато слушаше умолителния му глас.

— Хайде! — каза тя в два часа. — Отиваме при Финтан.

— Да излизаме? — стресна се Кетрин. — Няма да изляза.

— Защо не? Не искаш ли да видиш буците му? Или по-скоро липсата им?

— Не днес.

— Но, Кетрин, от шест месеца чакаме състоянието му да се подобри. И най-после това стана. Не ти ли пука?

— Пука ми, но не искам да ходя днес. Съжалявам. Много съжалявам — добави тя с престорена искреност.

— Кетрин, моля те, позволи ми да ти помогна. Държиш се адски странно. Поговори с мен.

— Отивай сама. Целуни Финтан от мен. Ще го видя скоро.

Тара най-после излезе, потънала в мрачни предчувствия, а Кетрин въздъхна облекчено.

Радваше се на самотата си. Знаеше, че поведението й е странно. Струваше й се, че се гледа някъде отдалеч, но е безсилна да се намеси. Беше фантазирала безброй пъти за Лоркан и сега не можеше да повярва, че й е бил доставен в собствения й дом. Шокът беше невероятен. Бяха изминали толкова години, но отношенията им си оставаха недоизяснени. А тъй като миналото оформяше настоящето, то се оказа по-важно.

През годините си бе представяла срещата им по много сценарии. В повечето Лоркан се тръшкаше и се извиняваше, а тя го караше да страда известно време и после му прощаваше. Или пък той нагло смяташе, че може отново да я омае, а тя го съсипваше с презрителни погледи и реплики.

Бе твърдо решена, когато Лоркан се върне, а той щеше да го направи в следващите един-два дни, тя да контролира положението. Краят на връзката им щеше да бъде пренаписан, този път както тя искаше. Макар и да не бе сигурна дали ще е онзи, в който го отхвърля презрително, или другият — разходка по залез с него. Или и двата.

Бе напълно убедена само, че сегашният край не я удовлетворява. Спомените от последната ужасна сцена с него я накараха да потръпне.

 

— Трябва да се оженим — каза Кетрин, приковала очи в лицето му.

— Защо?

Тя замълча за момент и огледа кръчмата. Беше решила, че е най-добре да му съобщи новината на обществено място, но вече не бе толкова сигурна.

— Защото — преглътна тя и едва продължи с разтреперан глас, — защото ще имам бебе.

Знаеше, че Лоркан няма да побегне, но все пак се притесняваше, тъй като бе чувала митовете за мъже, които бързо се оттеглят в подобни деликатни моменти. Но се успокои с мисълта, че мъжете бягаха само от глупави невнимателни момичета.

— Кажи нещо — подкани го тя разтревожено. — Ядосан ли си? Нямаш право да се ядосваш. За танго са нужни двама.

Лоркан не изглеждаше ядосан, а само изморен.

— Не мога да се оженя за теб — каза той накрая.

— Защо? — извика тя, а лицето й пребледня.

— Защото — въздъхна той — вече съм женен.

Кетрин едва не припадна. Ушите й забучаха, а кръчмата изведнъж се превърна в горящ ад. Лицето на Лоркан също се промени. Красивата му уста се изтъни до жестока черта. Елегантният му нос се изостри. Очите му запламтяха като червени въглени.

— Не разбирам — прошепна тя.

— Вече съм женен — грубо повтори той, защото чувството за вина разваляше настроението му. — Не мога да се оженя за теб, защото вече съм женен.

— Не е възможно да си женен — настоя тя, опитвайки се да прогони кошмара. — Никога не си ми го казвал.

— О, я стига! Ти знаеше.

— Не съм. Никога не бих… стигнала до… направила…

— Аха, разбирам! Искала си да ме принудиш да се оженя за теб, като забременееш — обвини я Лоркан.

— Не е вярно! — защити се тя. — Но мислех, че щом спим заедно, ще се ожениш за мен.

— Е, не съм възнамерявал да го правя. А и не мога — добави той по-нежно.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам — промълви Кетрин, притиснала в лицето си ръце.

Кетрин Кейси не можеше да забременее от мъж, който не искаше да се ожени за нея. Това не влизаше в плановете й.

— Ще трябва да заживеем заедно — каза най-после тя. Не беше идеалният вариант, но щеше да свърши работа. — Още отсега. Нали си разделен с жена си?

Лоркан въздъхна.

— Грешиш.

Отново й се стори, че ще припадне.

— Нямах предвид законна раздяла — опита да се хване за сламката тя. — Но не сте заедно, нали?

— Живеем заедно, ако това имаш предвид — отвърна Лоркан, като погледна вратата и се зачуди след колко време щеше да се отърве.

— Какво искаш да кажеш? — изкрещя Кетрин. — Идвала съм у вас и там нямаше жена.

Беше заминала.

— Заминала? — замаяно повтори Кетрин, като си припомни цветята, саксиите и вазите, които украсяваха апартамента.

— Да. Винаги, когато си идвала у дома, тя не беше в Лимерик — потвърди Лоркан.

Кетрин занемя. Беше станала любовница на Лоркан! Любовница! Как е възможно?

В подобни моменти на Лоркан му се искаше да си бе държал оная работа в панталона. Да, връзката с Кетрин бе приятна — тя бе сладко хлапе. А и се бе възхищавал на собствения си майсторлък, докато я прелъстяваше. Но вече не бе сигурен, че всичко това си струваше. А и бременността! Каква бъркотия! Бъркотия, от която искаше да се измъкне колкото се може по-бързо.

Макар и замаяна от ужас, Кетрин видя разрешението на проблема.

— Ще трябва незабавно да напуснеш жена си. Хайде — каза тя делово. — Ще дойда с теб дай съобщим. Отиваме още сега.

Кетрин протегна ръка към сакото и чантата си, а Лоркан се паникьоса. Не искаше да напуска жена си. Поне не сега. Въпреки честите си изневери, бе привързан към Фиона. Подхождаха си. Да не говорим, че тя го издържаше.

Ужаси се от мисълта да живее с Кетрин, и на всичкото отгоре с бебе. Щяха да го заклещят някъде в предградията и да го накарат да коси трева, да ходи на църква, да сменя пелени, да боядисва стаи и разни други такива гнусотии. А Кетрин щеше да ходи на кафе у съседките, да разглежда списания за обзавеждане и да се фука с постиженията си в цветарството. Нещата, които първоначално го бяха привлекли към нея, сега го задушаваха.

А и вече бе получил от нея онова, което искаше. Тръпката от лова бе изчезнала и оставаше само досадата.

— Не — твърдо възрази той. — Остави Фиона на мира.

Кетрин обезумя, когато го чу как се опитва да предпази жена си. Никога не бе изпитвала толкова силна болка.

— Няма да ми кажеш, че я обичаш, нали? — заекна тя.

Лоркан не бе възнамерявал да го прави, но внезапно това му се видя чудесна идея.

— Разбира се, че я обичам. Тя ми е съпруга.

— Не е възможно. Ти обичаш мен.

Той не отговори и Кетрин настоя:

— Обичаш ме, нали? Каза, че ме обичаш.

— Знам, че го казах, но… Съжалявам! Слушай, държа на теб, ти си много привлекателна… Съжалявам. Отново се проявих като лошо момче и…

— Отново? Значи и преди си го правил? Не съм първата?

Той кимна. Естествено, че не беше първата.

— Но съм специална, нали? — запита тя с надежда, че нещата ще се оправят.

— Съжалявам — повтори Лоркан. — Ти си мило момиче и наистина съжалявам.

Преди Кетрин да успее да осмисли зловещите му думи, мозъкът й се изпълни с нов ужас. Случваха й се толкова много лоши неща едновременно, че не знаеше с кое да се захване първо.

— Но аз съм бременна — истерично извика тя.

Господи, каква бъркотия, помисли си Лоркан притеснено. Дори не можеше да й каже да абортира, защото нямаше никакви пари, за да й помогне.

— Какво ще правя? — умолително попита Кетрин.

— Не съм аз този, който очаква бебе — грубо отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Проблемът си е твой. Не исках да стане така. Предложих ти да вземем мерки, но ти отказа. Така че, прави каквото искаш. Роди го. Не го раждай. Твоя си работа.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Разбира се, знаеше какво точно иска да й каже, но се надяваше да греши.

— Мисля, че е най-разумно да не се замесвам в това — промълви Лоркан, като изпита гордост от нежния начин, по който го бе казал.

— Трябва — изплака тя. — Неизбежно е. Ще се наложи да напуснеш жена си и…

— Слушай, Кетрин, не мисля…

— Това не е моето име — бързо го прекъсна тя, а когато видя объркания му поглед, добави: — Аз съм Кетрин с „К“. Това е специалното ти име за мен. Кажи го.

— Кетрин — повтори твърдо той, — най-добре е да се разделим.

— Не! Не ме оставяй!

— Така е най-разумно.

— За теб може да е така, но аз как ще се оправя?

— Ще се оправиш — бързо отвърна той и й обърна гръб. — Всичко ще е наред.

— Моля те, моля те…

Но Лоркан стана от стола. Искаше да я напусне. Кетрин осъзна, че ако всичко приключеше сега, никога повече нямаше да го види.

Опита се да се отдалечи от масата, но тя го държеше здраво за ръката и той я повлече след себе си. Столът се преобърна, а Лоркан се опита да се отскубне. Кетрин се удари в ръба на масата, но не усети болка. Останалите клиенти се вторачиха любопитно в тях. Лоркан й говореше нещо. Жестоки, груби думи. Махай се! Остави ме на мира! Халбата му падна на пода и бирата се разля по излъскания под. Барманът забърза към тях.

— Не ме ли обичаш? — изхлипа Кетрин.

— Не.