Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (73)

Глава 73

Кетрин пребледня като мъртвец.

— Здрасти! — едва прошепна тя.

— Здрасти! — ухили се Лоркан и се опита да се сети как й беше името.

Не можеше да си спомни откъде я познава, но подозираше, че в миналото е правил секс с нея.

Въодушевлението на Тара се изпари, когато усети, че става нещо нередно.

— Вие двамата се познавате? — извика изненадано тя, като се вторачи в Лоркан и Кетрин.

— Така изглежда — усмихна се Лоркан многозначително на Кетрин. — Нали?

Тя кимна.

В същия момент настроението в стаята се промени без видима причина. Джо застина уплашен на канапето. Бенджи, Ейми и Тара стояха вцепенени насред стаята. А Кетрин излъчваше странни, неприсъщи за нея емоции.

— Не те познах облечена — весело каза Тара, като се опита да разведри обстановката, но думите й само влошиха положението.

Ейми умираше от ужас.

— Ти си… ъъъ… — Лоркан се опита да си припомни името на момичето.

Джесика? Инес? Мери? Господи, можеше да е какво ли не! Безличното „бебчо“ бе спасявало живота на Лоркан доста пъти, особено когато се събудеше сутрин и не помнеше името на жената до себе си, но тук нямаше да свърши работа. А и откъде я познаваше?

— Безнадежден съм с имената — усмихна се той мило на зашеметената Кетрин.

Да, определено беше сладка. Нямаше нищо против да си освежи паметта с една нова среща.

Въпреки шока Кетрин бе бясна на себе си. Колко пъти си бе представяла момента, когато най-после щеше да го срещне отново и да се престори, че няма представа кой е? Колко години се бе упражнявала да плаши мъжете с презрителни погледи, които да използва по-късно върху Лоркан? А сега не можеше дори да вдигне глава.

А най-ужасното бе, че много й се искаше Лоркан да я помни. Загледа го разтреперана и се опита да му внуши името си. Но бе минало твърде много време…

— Казвам се Кетрин — прошепна тя.

Лоркан се усмихна ослепително и се плясна по челото.

— Разбира се! Кетрин. Да, спомних си.

— Кетрин с „К“ — бавно каза тя.

Той повтори усмихнато:

— Точно така. Кетрин с…

Лоркан рязко замълча. Вече наистина си бе спомнил кои е тя. По дяволите! Веднага съжали, че не си бе държал уста та затворена.

— Изглеждаш променена — промърмори той.

— Мина доста време.

— Да, така е. Сигурно има поне седем години.

— Дванадесет и половина — поправи го тя и изпита дива омраза към себе си.

Как можеше да е толкова тъпа и прозрачна?

— Имаш силна памет — нервно се засмя Лоркан.

Ужасно му се искаше да изчезне оттук, но тъкмо тръгна към вратата и забеляза мъжа до Кетрин. Мили боже! Този пък какво правеше тук? Беше красавецът директор, който го изрита от рекламата за масло. Лоркан се зачуди дали не му бяха устроили капан. Възможно ли бе в съседната стая да стоят още разгневени жени и изпълнени с презрение бивши колеги? После се стегна. Ставаше дума за обикновено съвпадение. Нищо повече.

— Хей! — засмя се насила той. — Ти си Джо. Джо Рот.

— Глезльото — мрачно кимна Джо. — Каква изненада.

— Името ми е Лоркан.

— Нали точно това казах?

Невинният тон на Джо не заблуди никого.

Очите на Лоркан проблясваха. Още не бе забравил унижението от онзи гаден ден, нито бедността, в която тънеше оттогава, нито провалената си кариера.

— Вие двамата да не сте… — запита Лоркан, като посочи Кетрин и Джо.

— Какво да сме? — попита Джо.

— Гаджета.

— Не е твоя работа.

— Не, не ми казвай, че сте женени — засмя се Лоркан.

— Не сме женени — обади се Кетрин с измъчен глас.

— Чудесно! — ухили се Лоркан доволно, после седна до Кетрин и бавно я целуна по бузата. — Значи все още има надежда за мен.

Ейми ахна ужасено, а Джо заговори ядосано:

— Чакай…

Но докато всички гледаха и не можеха да повярват, Кетрин обърна гръб на Джо и се завъртя към Лоркан като цвете към слънцето.