Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (55)

Глава 55

Тара отдавна се бе примирила с факта, че Томас не иска да има нищо общо с приятелите й. Вероятно точно поради тази причина в събота сутрин, когато подкара към апартамента на Кетрин, за да й помогне да се подготви за срещата с Джо Рот, с лекота остави зад себе си униженията и мрачните предчувствия. Дори й беше приятно, Чувстваше се неловко в собствения си живот, не знаеше какво да мисли, нито как да постъпи. Страхотно удоволствие бе да го зареже за малко.

Пристигна у Кетрин въодушевена и развълнувана.

Приятелката й беше по сутиен и тесни джинси, които подчертаваха плоския й корем.

— Облече ги, защото знаеш колко ми се иска да можех да нося джинси, нали? — весело попита Тара. — Защото много държиш на мен.

— Не. Просто не мога да отида на мач с къса черна рокля — отвърна Кетрин.

— Не е вярно. Искаш да проявиш любезност към дебелото си другарче. Как ми се иска да бях на твое място — каза Тара замечтано. — Да имам стегнат задник и слаби крака. Добре, че си ми приятелка, иначе щеше да ми се наложи да те убия.

Тара се огледа наоколо. Нещо не беше наред. Апартаментът бе изключително разхвърлян, макар че семейство О’Грейди си бяха заминали преди седмица. Килимът във всекидневната имаше нужда от сериозно изтупване, всичко изглеждаше прашно, а мивката в кухнята бе затрупана с мръсни чинии.

— Да, знам — усмихна се Кетрин. — Планирах да почистя основно, когато семейство О’Грейди си заминат, но… ами сега не ми се вижда толкова страшно. Разхвърляно е, но поне е чисто.

Всъщност не беше чисто, но Тара преглътна притеснено и не каза нищо.

— Знаеш ли, липсват ми — призна Кетрин. — Свикнах да живея с тях.

— Но нали те подлудяваха! — възкликна изненадано Тара. — Майло изхаби целия ти лосион „Шанел“.

— Нямаме доказателства, че е бил Майло — защити го Кетрин. — Може да е била Джейн Ан. Или пък Тимъти.

— Майло ухаеше на него. Той има страхотен усет за хубавите неща.

— Да, възприе стила на Лив за нула време — съгласи се Кетрин.

Тара задуши из въздуха.

— Каква е тази странна миризма? Изгорена коса?

Кетрин я погледна с неудобство.

— Май прекалих с машата.

— Господи, наистина си решила да заковеш Джо Рот! И какво ще стане, ако се харесате? Не се ли тревожиш, че апартаментът ти е малко… разхвърлян?

— Купих си ново скъпо бельо — призна Кетрин. — Вече достатъчно изкуших съдбата.

— Ново бельо! — ахна Тара. — Ако до края на живота обуваш различни бикини, пак ще ти останат поне два нови чифта!

— Хайде, пак приемаме, че ще живеем вечно — усмихна се Кетрин.

Тара пребледня.

— Всеки път, когато се сетя за това, се чувствам ужасно. Финтан ще се оправи, нали?

— Може би. Надявам се.

Смъртта надвисна над тях като черна сянка, но след малко Кетрин каза:

— Хайде, ела ми помогни да се издокарам!

Тара се изпълни с вълнение въпреки мрачните мисли.

— Какво да облека върху джинсите? — зачуди се Кетрин.

Тара заоглежда безукорно подредения й гардероб.

— Ама че скука — изсумтя недоволно тя. — Купуваш неутрални цветове и всичко трябва да си подхожда. В началото на всеки сезон избираш няколко делови тоалета — сив костюм с панталон, тъмносин с пола, черен панталон с тесни крачоли и черна риза към него, а после добавяш само най-необходимото. Съжалявам, Кетрин, но тук не виждам нищо секси, а не можеш да облечеш копринена блуза с тези джинси. Предполагам, че няма да искаш да отидеш по сутиен, а?

Кетрин я изненада с отговора си.

— Всъщност… ходих на пазар — тя издърпа огромна торба изпод леглото. — Купих ей това. Но не е за мен — добави тъжно. — Това си е бумеранг.

Тара я изгледа объркано.

— Имам предвид, че отива обратно в магазина — обясни Кетрин.

— Дай да видя! — каза Тара и извади тясна малиненочервена блузка от торбата. — Обличай я! — нареди тя със строг глас. — Веднага!

— Но…

— Веднага!

Кетрин облече прилепналата блуза и се завъртя пред приятелката си. Беше великолепна. Тъмночервеният цвят подчертаваше нежните й черти и озаряваше лицето й. Копринената ликра бе елегантно изпъната върху рамената и гърдите й. Блузката бе достатъчно къса, за да разкрие леко плоския й корем. Тара съжали, че нямаха време да сложат обица на пъпа й. И тя би искала да има, но се страхуваше, че в салона ще имат нужда от оборудването, с което бяха прокопали тунела под Ламанша, за да пробият дупка в тлъстините й. А и обицата щеше да е с размера на чиния.

— На всяка цена трябва да си с тази блуза! — извика въодушевено Тара.

— Не мога — възрази Кетрин. — Намеренията ми ще са прекалено очевидни. А и е твърде младежка.

— Моля те — изхленчи Тара. — Изглеждаш адски секси. Джо е свикнал да те гледа само в строгите ти костюми и сега ще го зашеметиш.

— Ноември е. Ще изстина.

— Настинките се причиняват от вируси. А и ще си облечеш палто. Кое смяташ да сложиш?

Настъпи неочаквано мълчание и Кетрин я погледна виновно.

— Ами… когато пазарувах, видях това — призна тя, като извади още една торба изпод леглото. — Не трябваше да го купувам. Ще го върна в понеделник. Не знам какво ми стана…

Тара грабна торбата от ръцете й и извади три-четвърти петроленосиньо яке от невероятно мека и гладка кожа.

— Боже господи! Какво още има там? — извика тя и се просна на пода като заложник по време на банков обир.

— Нищо — забързано отговори Кетрин. — Само чифт ботуши. Малко бижута и гримове. А да, и малко бельо. Но тези покупки бяха ужасна грешка.

— Леле майчице! — въодушевено изрева Тара изпод леглото.

Кетрин разбра, че приятелката й е намерила ботушите от „Прада“.

— Моля те, излез оттам!

— Значи затова в четвъртък дойде у Финтан чак в девет часа? Пазарувала си! — ухили се Тара и разгърна якето с благоговение. — Господи, не мога да повярвам! — извика тя, когато видя етикета. — „Долче и Га…“

— Да не говорим повече — прекъсна я Кетрин. — Изпитвам непоносимо чувство за вина.

Тара въздъхна с облекчение. Кетрин бе действала с неприсъщо за нея неблагоразумие. Беше си купила скъпи непрактични дрехи, но поне се чувстваше виновна.

Най-после Кетрин бе готова и издокарана в нова блузка, яке, ботуши, верижка, обици, бикини с прашка, дантелен сутиен, червило, очна линия и няколко капки „Будоар“ врата, китките и скромното деколте. Дори позволи на Тара да й направи косата.

— Приличаш на четиринадесетгодишна — каза Тара. — Хайде, дете, можеш да се отдадеш на греха.

— Бъди сигурна.

— Наистина ли? На първата среща?

— Трябва да се живее — отвърна небрежно Кетрин. — Утре може да умрем.

Очевидно си вярваше и Тара отново се притесни. Излязоха от къщи и Тара огледа внимателно улицата.

— Очакваш ли някого? — учуди се Кетрин.

— Рави. Няма да се изненадам, ако те прасне по главата, открадне дрехите ти и се престори на теб, за да отмъкне билета ти.

— Този мач май наистина е сериозно нещо, а? — доволно се усмихна Кетрин.

 

Финтан бе поканен у Кетрин за великото приготовление, но отказа да дойде. Затова, с надеждата да го развеселят, двете приятелки решиха да му покажат плодовете на труда си, преди Кетрин да се срещне с Джо.

Сандро им отвори вратата. Беше пребледнял и разтревожен. Кимна им безмълвно към всекидневната.

Финтан лежеше отпуснато на канапето. Главата му бе украсена с перука а ла Даяна Рос. Всеки път, когато Кетрин и Тара го видеха, потръпваха. Струваше им се, че гледат смъртта в лицето. Но шокът бързо отминаваше — и двете знаеха, че състоянието му ще се влоши, преди да започне да се оправя.

— Как си? — попита го Тара.

— Гнусно — заяви той.

— Но не по-зле от преди? — обади се Кетрин.

— Не — мрачно призна той.

Само преди една-две седмици биха посветили поне половин час на оплакванията му, но сега спокойни, че няма нови тумори, подутини или необясними болки, нещата им се виждаха почти нормални.

— Удобно ли си седнал? — попита Тара драматично.

— Не. Задникът ми се е стопил.

— Слушай го как се хвали. Готова ли си, Кетрин?

След кимването й Тара извика с глас на конферансие:

— Та-тааа! Представям ви Кетрин Кейси, жестоко секси гадже, което си пада по Джо Рот. Това момиче има сериозни планове.

Кетрин се завъртя с танцова стъпка и демонстрира новите си дрехи.

— Винаги си била скапана танцьорка — отбеляза Финтан, а Кетрин застина наранена.

В този миг Тара видя отворената кутия бира на масата пред него и я обзе ужас. Срещна погледа на Кетрин и разбра, че и тя е забелязала.

— Кетрин има среща с Джо Рот днес — съобщи Тара с бавния ясен глас, с който хората говореха на болните.

— Не си прави труда заради мен, скъпа — заяде се Финтан.

— Не се ли радваш? — изненада се Тара. — Не се ли вълнуваш? Това се случва благодарение на теб.

— Мисля, че ме бъркаш с болния от рак, който се интересува от нещо.

— Но тя го направи заради теб! — отвърна Тара и усети, че умира за цигара.

— Не е вярно — възрази Финтан. — Направи го заради себе си.

— Заради теб го направих — намеси се Кетрин.

— Е, вече можеш да спреш.

— Късно е.

— Не е. По-добре късно, отколкото никога. Освобождавам те от обещанието. Всъщност дори не искам да се виждаш с него. Моля те да не го правиш.

— Не можеш да постъпваш така! — извика възмутено Тара. — Тя си купи яке от „Долче и Габана“. Адски предизвикателно бельо. И ботуши от „Прада“. Покажи му ботушите, Кетрин. Вдигни си джинсите. Виж какви токчета, Финтан. И блузата й е от…

Кетрин послушно си вдигна крачолите, като гледаше Финтан объркано. Мисълта да не отиде на срещата с Джо й се струваше непоносима.

— Виждаш ли — горчиво се усмихна Финтан. — Наистина искаш да се видиш с него. Това няма нищо общо с мен. Бях само катализаторът.

В душата на Кетрин се бореха противоречиви чувства. Не беше искала да съблазнява Джо. Е, искаше, но пък сама никога не би направила нищо по въпроса. А и искрено се страхуваше, че състоянието на Финтан може да се влоши, ако не изпълни обещанието си. Но бе принудена да си признае, че дълбоко в душата си бе приветствала молбата му. И сега не искаше да се отказва. Осъзнаваше, че желанието й да излезе с Джо вече нямаше нищо общо с Финтан.

Това я накара да се почувства адски неудобно и внезапно разбра какво бе изпитала Тара, когато й бе наредено да напусне Томас.

— Но защо ме помоли да го направя, щом сега си променяш решението? — учуди се тя.

— Болен съм от рак, скъпа. Мога да правя каквото си искам — изморено отвърна Финтан. — Тогава идеята ми се струваше добра. Наистина. Мислех, че ако двете с Тара живеете както трябва, аз ще се оправя. Лив ми каза, че съм бил в третата фаза на реакцията на лошите новини — пазарлъка.

— Кои са първата и втората?

— Отричане и депресия.

— А сега къде си?

— Четвърта фаза.

— А тя е?

— Самосъжаление. Не е ли очевидно?

— Всъщност не е самосъжаление — възрази Кетрин, която също бе информирана от Лив, — а гняв.

— Все тая.

— Има ли пета фаза? — разтревожено попита Тара.

Какво ли трябваше да очакват занапред?

— Да. Примирение. Но дотогава вече ще съм умрял.

Тара отвори уста, за да протестира, но Финтан я спря.

— Моля те, недей. Мразя да се държат снизходително с мен. Погледни буцата на врата ми, която не се смалява въпреки кошмарната химиотерапия. Аз съм един ходещ тумор. Как искате да разсъждавам? — каза Финтан, после се обърна към Кетрин и добави: — Е, хайде, върви! Излез с Джо и се забавлявай.

Тя се поколеба, не й се искаше да признае, че копнее за срещата с Джо.

— Ако нещата тръгнат добре, ще го доведа при теб — обеща тя.

— Не си прави труда.

— Е, трябва да вървя, иначе ще закъснея.

Кетрин потегли към станцията на метрото, като тракаше нервно с десетсантиметровите си токчета. Опитваше се да върви бързо, за да се освободи от гнева и объркването си.

 

Тара остана сама с Финтан. Чувстваше се адски неудобно. Очевидно и със Сандро бе така, като се съдеше по начина, по който избягваше да влиза в стаята. Навремето животът на Финтан бе прекрасен и жизнерадостен. Сега се бе превърнал в нещо дребно и безсмислено. Тара се уплаши, че приятелят й всеки момент ще повдигне въпроса за Томас. Наистина той бе освободил Кетрин от обещанието й, макар и по доста неприятен начин, но Тара не знаеше дали и тя се е откачила. Или сега всичко се прехвърляше върху нея. Нямаше сили да го попита.

— Трябва ли да пиеш това? — посочи тя отворената бира на масата.

— Защо? Искаш ли я? Не е ли малко рано?

— Мога да ти задам същия въпрос.

— Но аз съм болен от рак.

Тара въздъхна.

— Точно заради това.

После събра смелост и предложи:

— Искаш ли да опитаме заедно?

— Какво?

— Да си представяме. Както съветва книгата. Нали разбираш, затваряме очи и си представяме, че сме изпълнени със светлина и чистота и…

— Как е Томас? — прекъсна я Финтан.

— Ами… Поговорих с него. Подозирам, че няма желание за брак и не съм забравила, че ме помоли да го напусна. Мисля за това и…

За нейна изненада Финтан отново я прекъсна. При това с думите, с които се бе обърнал към Кетрин.

— Не си прави труда заради мен, скъпа.

— Какво имаш предвид?

— Не ми пука какво правиш. Остани цял живот с Томас, ако искаш.

— Не искаш ли да го напусна?

— Не, Тара. Пет пари не давам. Остани си при него в ролята на изтривалка, каквато си сега. Животът си е твой и можеш да правиш с него каквото си искаш.

— Ясно.

— Животът е гадно нещо — изсумтя Финтан мрачно.

— Значи и аз съм свободна? — колебливо попита Тара.

— Напълно.

— Добре — усмихна се тя. — Не знаех дали си променил решението си само относно Кетрин. Но съм ти благодарна.

Тя зачака бремето да падне от гърба й, да се почувства свободна и весела. Всичко беше наред. Можеше да остане с Томас. Финтан й даде благословията си.

Уха! Можеше да остане с Томас завинаги.

Защо внезапно това й заприлича на заплаха, а не на сбъдната мечта?