Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (5)

Глава 5

Тара седна в таксито, запали цигара и виновно се вторачи в далечината. Не стига че беше жалка ревла, която не може без мъж, но имаше вероятност — не голяма — да е обидила приятелката си. Понеже Кетрин беше толкова уравновесена и независима, Тара понякога забравяше, че изобщо има чувства.

Но когато таксито зави по улицата на Аласдър, забрави за Кетрин, изправи се и се заоглежда. Не можа да се въздържи. Вторачи се в прозорците му с надеждата да го зърне. Бяха тъмни, а таксито профуча прекалено бързо и не й даде шанс да установи дали Аласдър и жена му си бяха легнали, или просто не бяха у дома.

Не съм с всичкия си, осъзна Тара. Та той можеше дори и да не живее вече тук. След като се оженят, хората обикновено напускат стилните си апартаменти в центъра на Лондон и бягат от хубавите барове и ресторанти към някоя къща близнак с три спални и миниатюрна градинка от другата страна на летище „Хийтроу“.

Стомахът й се сви нервно. Обичаше Томас, но все още изпитваше странно собственическо чувство към Аласдър. Болеше я, когато си помислеше, че в живота му настъпват промени, за които тя не знаеше нищо. Аласдър й бе гадже преди Томас. Абсолютно различен от него. Щедър, спонтанен, любвеобилен, весел. Падаше си по хубави ресторанти и за разлика от Томас никога не казваше: „Десет кинта! Десет проклети лири за парче пиле! В супермаркета мога да купя безброй пилета с тези пари.“

Запозна се с Аласдър след серия несериозни гаджета, покрай които неусетно навърши двадесет и шест. Бе очарована от шотландския акцент, късо подстриганата черна коса и леко налудничавия поглед, който проблясваше иззад очилата с метални рамки. Дори името му й се струваше съблазнително. И не след дълго реши, че това е човекът, за когото ще се омъжи. Имаше безброй знаци.

Беше на подходяща възраст за женитба. Аласдър — две години по-голям от нея — също. И двамата имаха хубава работа и бяха дошли от провинцията. Но най-важното — и двамата искаха едно и също от живота — забавления и вечери навън. Въпреки вечното ходене по ресторанти Тара бе много по-слаба, отколкото можеше да се очаква.

Бяха от поколението, което обича да си угажда. Чудесна двойка. Канеха гости за вечеря и се радваха на кафе-машината на Аласдър, мотаеха се из Лондон с червената му спортна кола, пиеха шампанско поне веднъж седмично, а в събота се разхождаха из „Пол Смит“ или „Джоузеф“. Понякога дори си купуваха по нещо. Например чифт чорапи или игла за вратовръзка.

През лятото Тара се прибра в Ирландия за една седмица и Аласдър дойде с нея. Внезапно видя Нокавой през неговите очи. Величието на бурния Атлантически океан, безкрайните плажове със златен пясък, мекия и чист въздух. Дотогава бе мразила родния си град. Малка смотана дупка, където никога нищо не се случва, с изключение на летните месеци, когато идваха туристите.

Майката на Тара се влюби в Аласдър. Баща й не го хареса, разбира се, но той не харесваше нищо, свързано с Тара. По-късно Аласдър я заведе да се запознае с неговото семейство в Скай и това й подейства окуражаващо. Страхуваше се, че хората, с които се запознава в Лондон, често не казват цялата истина. Повечето от тях си бяха изградили напълно нова самоличност. Можеха да го направят. Почти никой не бе роден в Лондон и нямаше досадно семейство, което да разобличи лъжите, с които залъгва хората. И макар да й бе нужна цяла седмица да се съвземе от бурните купони в семейството на Аласдър, поне вече бе сигурна какъв е и откъде е.

Скоро след завръщането им от Скай празнуваха втората си годишнина и Тара реши, че вече е време да помислят за сватба. Или поне да заживеят заедно. Тя бездруго живееше в апартамента на Аласдър, така че сключването на официален брак бе просто формалност.

Но когато му постави въпроса, той я изгледа ужасено.

— Ама… — заекна, без да смее да я погледне в очите. — Ама… така ни е добре. Няма защо да насилваме нещата…

Разстроена и шокирана, Тара се опита да прикрие мъката си и отстъпи.

— Прав си — увери го топло тя. — Нещата са си чудесни и няма смисъл да бързаме.

После зачака търпеливо. Нещата винаги идваха при хората, които чакат. Проблемът бе, че на двадесет и осем години нямаше толкова много време за чакане.

Тара овладя истерията си, като си каза, че Аласдър я обича. Беше убедена. И си го повтаряше непрестанно, сякаш животът й зависеше от това.

Връзката им продължи още около шест месеца. Но нещата вече не бяха същите. Аласдър доби вид на преследван и дори забавленията спряха да им доставят удоволствие. А Тара стана неспокойна и нервна. Мисълта, че е минала двадесет и пет години, й се струваше все по-тежка. Всичките й съученички, с изключение на Кетрин, бяха омъжени и имаха деца. Свободните мъже намаляваха, а тридесетте години наближаваха. Беше инвестирала много време и надежди в Аласдър и мисълта, че е заложила на губещ кон, бе непоносима.

Прекалено стара съм, за да започна отначало, казваше си често тя, когато се събудеше посред нощ, обзета от дива паника. Нямам време. Трябва да успея.

Търпението не беше най-силната й черта и накрая не можа да се сдържи и отново го попита какви са намеренията му. Знаеше, че не бива да го прави. Ако новините бяха добри, веднага щеше да ги узнае. А принудата щеше да доведе само до нежелания край.

Оказа се права. Силно раздразнен, че Тара разрушава нещо хубаво с безсмисленото си упорство, Аласдър й каза рязко, че не желае да се жени за нея. Обичал я, но искал само да се забавлява и скучният семеен живот не го привличал.

Тара направо се поболя от шока и си взе една седмица отпуск.

— Забрави за него — съветваха я всички. — Напусни го. Не се съсипвай заради отминалите добри времена.

Но тя не го направи. Не можеше да се сбогува с две години и половина. Не искаше дори да помисли, че ще трябва да живее без него.

Упорито се опитваше да спаси връзката им. Отначало се преструваше, че изобщо не е повдигала въпрос за брак и всичко си е по старому. После, когато се умори да живее в преструвки, отново опита да промени решението на Аласдър, като блъфира и го заплаши, че ще сложи край на връзката им. Беше чувала за подобни случаи: щом мъжът осъзнаеше, че може да остане без любимата жена, внезапно решаваше, чо бракът е прекрасна идея. Но нищо не се получи. Аласдър и погледна тъжно и каза:

— Напусни ме, щом трябва. Не те виня.

— Не ме ли обичаш? — извика Тара, ужасена от тъпата си постъпка. — Няма ли да ти липсвам?

— Обичам те — отговори нежно той. — Разбира се, че ще ми липсваш. Но нямам право да те задържам, щом искаш да си отидеш.

Обезумяла от страх, Тара веднага се отказа от драматичните заплахи. Планът й се провали. Реши да приеме съществуващото положение с надеждата, че никой нищо не е забелязал. Но отношенията им, толкова прекрасни само преди година, вече не бяха същите. Връзката им сякаш продължаваше насила. Все пак бе по-добре от нищо.

Но не беше така. Или поне не за Аласдър.

— Вече не се получава — заяви той след около месец.

Тара се втренчи в него ужасена.

— Нищо не се е променило — заекна объркано тя.

Какво ставаше, по дяволите? Та нали тя трябваше да има морално превъзходство? Нейно беше правото да го заплашва, че ще скъсат, тъй като я бе наранил. А не обратното.

— Съжалявам, че ти досаждах с онези приказки за женитба, да забравим за тях. Нека продължим по старому.

Но Аласдър поклати глава.

— Не можем да се върнем назад.

— Можем — настоя Тара с истеричен глас, като се чудеше защо вечно й се случват лоши неща.

— Не можем.

— Какво имаш предвид? — попита тя. Знаеше, но упорито отказваше да го приеме.

— Време е да се разделим — тихо отвърна той.

За секунда Тара се престори, че не е чула нищо. Не искаше да се откаже от миналото и да прекрачи в настоящето.

— Не — нервно възрази тя. — Няма нужда. Нещата са чудесни.

— Не са. Заслужаваш някого, който ще ти даде каквото искаш. Няма смисъл да оставаш с мен. Само си губиш времето.

— Не искам. Предпочитам нашите отношения. Не желая да съм омъжена за друг.

Но колкото и разпалено да му обясняваше, че положението е чудесно, а тя — щастлива, Аласдър се държеше все по-студено. Накрая осъзна, че няма никаква надежда. Той бе взел решение още преди тя да промълви и дума.

Тара едва не полудя. В продължение на седмици се държеше истерично. Мъката й бе толкова силна, че лежеше в леглото си и виеше като животно. Накрая съседите от горния етаж не издържаха и повикаха полиция.

Тя премести уредбата в стаята си и потънала в сълзи, с часове слушаше „Свършено е“ на Рой Орбисън. Всеки път, когато песента свършваше, тя изхлипваше горчиво и я пускаше отначало. Лив и Кетрин преброиха двадесет и девет пъти само за една вечер. Понякога Тара виеше заедно с уредбата, като особено й харесваше онази част, където мелодията се качваше с една октава. „Свъъъъъъъъъършееееееееенооо-ооооо еееееее.“ Една октава нагоре. „Свъъъъъъъъъъършеее-ееееееенооооооо ееееее.“ Съседите заплашиха, че отново ще повикат полицията.

Наложи й се да вземе една седмица отпуск, а когато се върна на работа, колегите й се молеха да си бе останала у дома. Във всичките й програми имаше грешки, които съсипваха системите из цял Лондон. Работата в отдела й се удвои, тъй като хората упорито се мъчеха да оправят кашите й. Тара успяваше да поспи не повече от три часа на нощ, а през останалото време се разхождаше нервно и пушеше цигара след цигара. Нищо не правеше както трябва. Забравяше да си измие балсама от косата. Отиваше на работа в събота и се чудеше защо сградата е заключена. Шофираше до офиса, а после се прибираше с метрото. На другата сутрин, когато не намираше колата си пред къщи, решаваше, че са й я откраднали. Сваляше капачето на киселото мляко, хвърляше кофичката в боклука и гледаше тъпо капачето, като се мъчеше да разбере какво е объркала. Когато се поуспокоеше, кършеше ръце и говореше за вечерни курсове. Грънчарство, руски, глазура на торти.

Всяка седмица, когато мъката я изтормозеше до безумие, звънеше на Аласдър и го молеше за среща. Той винаги се съгласяваше и се озоваваха в леглото. Правеха див, необуздан секс, разкъсваха дрехите си, нараняваха се, изпитвайки облекчение от близостта си.

Това се случваше доста често и накрая Тара реши, че може би ще се съберат. Очевидно и Аласдър бе наранен от раздялата и още я обичаше.

Но една вечер той й отказа да се видят.

— Защо? — учуди се тя. Преди нямаше търпение.

Чу как Аласдър си поема дъх и я обзеха лоши предчувствия. Още преди да го е казал, тя разбра!

— Срещнах друга жена.

Тара спокойно затвори телефона, качи се в колата, отиде до апартамента на Аласдър и отключи с ключа, който още не му бе върнала. Завари го в кухнята да прави чай и му удари силно кроше, от което му паднаха очилата.

Продължи да го налага, без да му даде възможност да се съвземе.

— Копеле мръсно! — изкрещя тя. — Гадно проклето копеле!

Но шамарите не заличиха болката й, затова тя го удари с всичка сила в корема. Е, това вече свърши работа, помисли си тя безстрастно, докато гледаше как Аласдър се гърчи и дави.

— Али? — чу се непознат глас.

Тара се завъртя и видя до вратата закръглена блондинка.

— Какво става? — ужасено попита момичето.

Тара излезе от транса си. Блъсна злобно Аласдър в обятията на узурпаторката и си тръгна.

Кетрин и Лив не можаха да прикрият шокираните си изражения, когато им разказа какво е направила, после се опитаха да я успокоят.

— Проклетото копеле! — извикаха те в един глас. — Браво на теб! Дано да си му счупила няколко ребра.

— Престанете! — помоли ги Тара. Червената мъгла се беше разсеяла и сега направо й се гадеше от унижение. — Набих го! — изхлипа тя, като отчаяно се клатеше напред-назад. — Никога вече няма да си го върна. Смятах, че е невъзможно да се чувствам по-зле, отколкото през последните седем седмици, четири дни и шестнадесет часа, но грешах. Трябва да си легна и да вия като вълк — изплака тя и се отправи към стаята си.

Кетрин и Лив се подготвиха за Рой Орбисън, но за тяхна изненада и облекчение чуха „Чужд мъж“. После го чуха отново. И отново. И отново.

Тара се появи в хола късно вечерта.

— Ще му се обадя — заяви решително тя.

— Недей! — възпря я Кетрин, като се хвърли към телефона и го конфискува. — Ще влошиш нещата.

— Да ги влоша? — тъжно изхленчи Тара. — Как бих могла да ги влоша? Господи! Господи! Господи!

— Не, Тара, няма да му се обаждаш.

— Само да му се извиня — помоли я Тара. — Ако не ми разрешиш, ще изчакам да си легнеш и тогава ще го направя. А ще бъде много по-неприятно, ако му звънна посред нощ.

Накрая Кетрин отстъпи.

— Но ако започнеш да му крещиш или да го заплашваш, ще прекъсна връзката — предупреди тя.

— Благодаря — усмихна се Тара насила и набра номера на Аласдър.

— Здрасти! — бързо каза тя, когато чу гласа му. — Аз съм. Ужасно съжалявам, моля те, не затваряй. Няма да повярваш колко съжалявам и колко ме е срам.

Вместо да й затръшне телефона, Аласдър каза:

— Няма проблеми, разбирам те.

Всъщност той изпитваше облекчение. Преди го измъчваше вина заради връзката му с Каролайн, но шамарите и юмруците на Тара бяха наклонили везните в негова полза. Сега хората нямаше да повтарят „горката зарязана Тара“, а щяха да казват „горкият пребит Аласдър“.

— Знаеш ли, крошето ти е направо страхотно — засмя се той.

— Съжалявам — прошепна Тара. — Моля те, прости ми!

— Прощавам ти.

Но след шест седмици, когато се обади да й съобщи, че ще се жени, Аласдър първо смени бравата на апартамента си.

Същата вечер Тара се запозна с Томас.

Бяха на купон у помощничката на Финтан, Доли. Тара, която се бе впуснала в диви танци, взе разсеяно цигарата от устатата на Томас и я пъхна в своята. Не го направи нарочно — дори не забеляза какво върши. Просто умираше за цигара, а нейните бяха изчезнали. Откакто чу за сватбата на Аласдър, губеше всичко.

Макар да се прости с цигарата си, Томас бе очарован от Тира. Обърка лудостта й с жизненост, а според него дързостта й означаваше, че няма никакви задръжки в леглото. Освен това бе впечатлен от слабата й фигура, която се дължеше на хвърлените в боклука кисели млека. Той се поколеба за момент, чудеше се как да я свали.

— Може ли да си получа цигарата? — попита Томас.

Тара се завъртя стреснато и видя някакъв мъж, който мило й се усмихваше. Не беше грозен. Е, не беше и красавец. Не и в сравнение с Аласдър.

Но след като го огледа по-внимателно, забеляза, че има лъскава кестенява коса и набито тяло, и й се прииска да се облегне на него.

Томас продължи да й се усмихва, заливайки я с топлина и възхищение.

— Страхотно маце си! — каза й той едновременно свенливо и самоуверено. — Задръж цигарата.

При нормални обстоятелства Тара отбягваше мъже, които наричаха жените „мацета“, но напоследък й се бе насъбрало много. Очите на Томас не се отместваха от нейните и тя с изненада забеляза в тях обожание и уважение. След стореното от Аласдър си бе въобразила, че е обезценена като руска рубла. Но с удивление осъзна, че този мъж би могъл да спре девалвацията и да й възвърне стойността.

Макар Томас да носеше повече кафяво, отколкото Тара харесваше (всъщност въобще не понасяше кафявото), тя се почувства странно привлечена към него. А когато осъзна, че наистина си пада по нея, радостта й можеше да се сравни само с опиянение от хероин.

— Ела да танцуваме! — игриво каза тя, като го хвана за ръка.

Внезапно й се стори, че светът е прекрасно вълшебно място. Пред очите й се разкриха нови хоризонти. Аласдър щеше да се ожени за някаква досадница, но пък Тара имаше и други обожатели. Мъже, които държаха на нея повече, отколкото тя на тях. Мъже, които можеха по-късно да се оженят за нея. Неочаквано болката й изчезна, а мислеше, че никога няма да й мине. Томас беше нейният спасител.

— Според една китайска поговорка — промърмори Тара, — ако някой ти спаси живота, ставаш негова собственост.

Томас тъпо кимна, после сръга приятеля си Еди и прошепна:

— По-пияна е, отколкото си мислех. Тази вечер ще ми се отвори парашутът.

Прекараха цялото време от петък през нощта до понеделник сутринта в апартамента на Тара, най-вече в леглото. От време на време ставаха да гледат телевизия. Настаняваха се прегърнати на канапето и се целуваха страстно, докато Кетрин и Лив се опитваха да гледат „Целунат от ангел“ и да не обръщат внимание на мляскащите звуци.

— Непрестанно издават звука на конско копито, което се измъква от гъста кал — оплака се Кетрин на Финтан по телефона.

Лив грабна слушалката от ръката й.

— В банята има едно нещо, което се пъха в мивката, за да задържи водата вътре — обясни тя. — А когато го извадиш, издава същия звук като Тара и онзи тип. Може ли да дойдем у вас?

Тара обаче бе невероятно въодушевена.

— Луда съм по Томас — заяви тя пред всички.

— Луда е точната дума — промърмори Кетрин, като огледа враждебно кафявото величие на Томас.

— Пак се котира — мъдро заяви Лив.

— Класира — поправи я Кетрин.