Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (1)

Глава 1

Кльощавата жена на рецепцията на лъскавия ресторант в Камдън прокара лилавите си нокти по книгата за резервации и промърмори:

— Кейси… Кейси… А, ето, маса номер дванадесет. Вие сте…

— Първата пристигнала — бързо довърши Кетрин.

Не можа да прикрие разочарованието си, защото нарочно бе закъсняла с пет минути.

— Дева ли сте? — Лилавия маникюр безрезервно вярваше в астрологията.

Кетрин кимна и жената продължи:

— Патологичната точност ви е съдба. Не се ядосвайте.

Сервитьор на име Дариъс с безброй плитчици, вдигнати на кок, отведе Кетрин до масата. Тя се настани, кръстоса крака и отметна коса от лицето си с надеждата, че изглежда безгрижна и спокойна. Престори се, че разучава менюто — поне да беше пушачка. После се закле, че следващия път ще закъснее поне с десет минути.

Вероятно Тара беше права, трябваше да се запише в групата на Анонимните невротици.

След секунди се появи самата Тара, учудващо навреме, и затропа по излъскания паркет, развяла пшениченорусата си коса. Носеше несиметрична рокля, искрящо нова и крещящо скъпа, но за съжаление леко издута от корема й. Обувките й обаче бяха великолепни.

— Извинявай, че не закъснях — усмихна се тя. — Знам, че обичаш да чувстваш морално превъзходство, но улиците и движението се бяха наговорили срещу мен.

— Нищо не може да се направи — каза сериозно Кетрин. — Само да не ти стане навик. Е, честит рожден ден!

— Какво му е честитото? — мрачно попита Тара. — Ти как се чувстваше на тридесет и първия си рожден ден?

— Записах си десет сеанса за изпъване на кожата — призна Кетрин. — Не се тревожи, не изглеждаш и ден по-стара от тридесет. Е, може би само един…

Дариъс се втурна да вземе поръчката на Кетрин, но когато видя Тара, в очите му се изписа тревога. Пак ли тази, каза си той и се приготви стоически да изтърпи колебанията й.

— Вино? — обърна се Тара кьм Кетрин. — Или нещо по-сериозно?

— Джин с тоник.

— Добре. Нека да са два — радостно потри ръце Тара. — Къде са ми пастелите и книжката за оцветяване?

Тара и Кетрин бяхп приятелки от четиригодишни, а Тара уважаваше традициите.

Кетрин плъзна елегантен пакет по масата и Тара развълнувано разкъса хартията.

— Серията на „Аведа“! — възкликна въодушевено тя.

— Това са пастелите и книжките на тридесетгодишните жени.

— Понякога пастелите и книжките ми липсват.

— Не се тревожи — успокои я Кетрин. — Майка ми все още ги купува за всеки твой рожден ден.

Тара обнадеждено вдигна глава.

— В някое друго намерение — побърза да добави Кетрин.

— Изглеждаш фантастично — каза Тара, като запали цигара и огледа с копнеж виненочервения костюм „Карън Милан“ на приятелката си.

— Ти също.

— Друг път!

— Така е. Роклята ти е прекрасна.

— Реших да си направя подарък за рождения ден. Ще ти кажа нещо. Мразя магазини с наклонени напред огледала, които те правят висока и слаба. Всеки път се проявявам като пълна идиотка и си мисля, че просто дрехата е великолепно скроена и си заслужава да похарчиш за нея външния дълг на малка латиноамериканска държава. А после се поглеждаш в огледалото у дома и виждаш, че приличаш на прасе в бална рокля.

— Не приличаш на прасе.

— Приличам. И не можах да я върна в магазина, защото всичко й било наред. Обясних им, че изобщо не е наред, защото приличам на прасе. А те ми отговориха, че това не се брои. Трябвало поне ципът й да е развален. Е, ще се наложи да я нося, понеже надвиших лимита на кредитната си карта, за да я купя.

— Нали вече го беше надвишила?

— Не, не — бързо се оправда Тара. — Бях стигнала само до официалния лимит. А истинският е около двеста лири по-висок. Знаеш го.

— Добре — примири се Кетрин.

Тара отвори менюто.

— Виж само — измъчено промълви тя. — Всичко е толкова съблазнително. Моля те, Господи, дай ми сила да не си поръчам ордьовър! Толкова съм гладна, че мога да изям бебешко дупе през пръчките на креватчето.

— Как върви диетата с незабранените храни? — попита Кетрин, макар да бе наясно с отговора.

— Свършено е с нея — тежко въздъхна Тара.

— Няма страшно — утеши я Кетрин.

— Точно така — съгласи се Тара с облекчение. — Няма страшно. Томас побесня, но какво да направя? Представи си диета, в която нищо не е забранено. Това си е направо рецепта за провал.

Кетрин изсумтя съчувствено, както правеше винаги през последните петнадесет години, щом диетите на Тара се проваляха. Самата тя можеше да яде каквото си поиска, вероятно защото не й се ядеше. Имаше лъскавия външен вид на жена, която няма нужда да се бори с нищо. Хладните сиви очи под тъмния бретон гледаха самоуверено и преценяващо и тя го знаеше. Упражняваше погледа си пред огледалото.

Следващият гост бе Финтан. Той се понесе към тях, следван от любопитните погледи на персонала и клиентите. Висок, едър и хубав, с тъмна лъскава коса, пригладена назад. По ръкавите на ярколилавия му костюм имаше безброй илици, изпод които проблясваше лимоненозелена риза. Тих шепот „Кой е този? Сигурно е актьор… или модел…“ се понесе като шумолене на есенни листа и градусът на настроението на посетителите в петък вечер значително се покачи.

Всички го сметнаха за известна личност с изискан стил. Той забеляза Тара и Кетрин, които искрено се забавляваха, докато го наблюдаваха, и се ухили широко. Стори им се, че изведнъж са светнали всички лампи в ресторанта.

— Страхотно си се издокарал — похвали Кетрин костюма му.

— Класическо тоалетче — отвърна Финтан с пресилен кокни акцент, но не успя да прикрие следите от твърдия говор в област Клеър.

Преди дванадесет години, когато пристигна в Лондон от малкото градче, Финтан се зае да си изгради напълно нов имидж. Първата промяна бе в говора му. Тара и Кетрин бяха принудени да стоят безпомощно и да слушат смахнати възклицания „Мяу!“, „Проклетата Мери!“ „Ооо!“ и дивотии за танци с Бой Джордж и клуб „Табу“.

Но през последните; няколко години Финтан се върна към ирландския си акцент. С няколко промени, разбира се. Акцентите се смятаха за готино нещо в неговия бранш — модната индустрия. Хората ги намираха за очарователни. Един от най-ярките примери би Жан-Пол Готие с неговото: „У, кака сте, мои мълки британски слъдури?“ Но Финтан осъзна, че е важно и да го разбират. Дванадесетте години бяха смекчили и твърдия говор на Тара и Кетрин.

— Честит рожден ден! — поздрави Финтан Тара. Не се целунаха. Макар тримата да целуваха почти всичките си познати, биха сдържани един към друг. Израснаха заедно в градче, където изблиците на нежност не бяха на почит. Любовната игри в Нокавой се свеждаше до простичко предупреждение от страна на мъжа: „Приготви се, Брайди!“ Но това не попречи на Финтан да се опита да въведе европейското целуване по бузите още в първите дни след пристигането им в Лондон. Дори настояваше Тара и Кетрин да се целуват по този начин, когато се прибират от работа. Но срещна твърда съпротива, която го разочарова.

— Как си? — попита го Тара. — Изглеждаш поотслабнал. Блазе ти! Как е бери-берито ти?

— Сега ми създава проблеми с врата — въздъхна Финтан. — А как е твоят коремен тиф?

— Справям се. Прекарах няколко дни в леглото. Вчера се уплаших, че съм пипнала бяс, но вече ми мина.

— Тези шегички са адски гнусни — отвратено поклати глава Кетрин.

— Какво да правя, като вечно се чувствам зле? — възнегодува Финтан.

— Ако не се напиваше като талпа всяка вечер, щеше да се чувстваш много по-добре сутрин.

— А ти пък ще се почувстваш виновна, когато се окаже, че съм болен от СПИН — мрачно изсумтя Финтан.

Кетрин пребледня и дори Тара потръпна.

— Не си прави подобни шеги.

— Съжалявам — промърмори Финтан. — Какво ли не дрънка човек от страх! Снощи срещнах един приятел на Сандро, изглеждаше като избягал от концлагер. А дори не знаех, че е серопозитивен. Списъкът нараства все по-бързо и това ме ужасява до смърт.

— Господи! — тихо промълви Тара.

— Няма от какво да се страхуваш — намеси се Кетрин. — Правиш безопасен секс и имаш сериозна връзка. Как е италианското пони, между другото?

— Той е прекрасно, преееееееееекрасно момче — заяви Финтан драматично и посетителите отново впериха очи в него, напълно убедени, че е прочут актьор. — Сандро е велик — продължи Финтан с нормален глас. — Не може да е по-хубаво. Изпраща ти много целувки, тази картичка и извиненията си. В момента е издокаран в бална рокля от изумруденозелена тафта и танцува под звуците на „Покажи ми пътя до Амарило“. Шаферка е на сватбата на Питър и Ерик.

Финтан и Сандро ходеха от години. Сандро беше италианец, но прекалено дребен, за да бъде квалифициран като „жребец“. Пони му подхождаше повече. Беше архитект и живееше с Финтан в стилен апартамент в Нотинг Хил.

— Искам да те попитам нещо — предпазливо каза Тара. — Двамата с понито карате ли се понякога?

— Да се караме? — извика Финтан. — Да правим скандали? Какъв въпрос! Ние сме влюбени!

— Съжалявам — промърмори Тара.

— Не спираме да се караме — продължи Финтан. — Крещим си денонощно.

— Значи сте лудо влюбени — въздъхна Тара с копнеж в гласа.

— Ще го кажа по друг начин — отвърна Финтан. — Човекът, сътворил Сандро, е създал изключителен шедьовър. Но защо питаш?

— Просто така — отговори Тара, като му подаде малко пакетче. — Това е подаръкът ти за мен. Дължиш ми двайсет кинта.

Финтан пое пакетчето, възхити се на опаковката, после го върна на Тара.

— Честит рожден ден, кукличке! Какви кредитни карти приемаш?

Тара и Кетрин се бяха споразумели с Финтан да си избират сами подаръците за рождените дни и Коледа. Уговорката влезе в сила след двадесет и първия рожден ден на Финтан, когато двете едва не се разориха, за да му купят събраните съчинения на Оскар Уайлд. Финтан прие подаръка с безброй благодарности, но лицето му остана странно безизразно. Няколко часа по-късно, в разгара на купона, го намериха разплакан на кухненския под, свит като ембрион сред празните бутилки и пакети.

— Книги! — изплака Финтан. — Шибани книги! Съжалявам, че съм толкова неблагодарен, но очаквах да ми купите гумена тениска на Джон Галиано!

След онази нощ бяха стигнали до настоящото споразумение.

— Е, какво ти подарих? — попита Финтан.

Тара разкъса хартията и извади от кутийката червило.

— Не е обикновено червило — доволно съобщи тя. — Това наистина е неизтриваемо. Продавачката ми каза, че би издържало и на ядрена бомба. Мисля, че безкрайното ми търсене най-после приключи.

— Крайно време беше — усмихна се Кетрин. — Колко ментета купи досега?

— Много. Обещават ти, че не се размазва, а после ти остава по чашата или вилицата. Направо ти идва да ревнеш!

Най-после пристигна и Лив, издокарана в палто от „Агнес“, за което всяка жена би убила. Лив много държеше на етикетите, нали беше дизайнерка, нищо че се занимаваше с вътрешно обзавеждане. Беше шведка. Висока, със силни крайници, ослепителна усмивка и дълга до кръста права светлоруса коса. Мъжете често си мислеха, че са я гледали в порно филм.

Лив се появи в живота им преди пет години, след като Финтан се премести при Сандро. Тара и Кетрин бяха пуснали обява за съквартирантка, но не успяха да убедят никоя от кандидатките да се нанесе в малката спалничка. Изобщо не се и надяваха, че едрата шведка ще го направи. Но щом Лив разбра, че са ирландки, при това от малко градче, сините й очи заблестяха, тя зарови из чантата си и им връчи депозита.

— Дори не ни попита дали имаме пералня — изненада се Кетрин.

— Остави това — добави Тара с треперещ глас. — Но не знаеш къде се намира най-близкият магазин.

— Няма проблеми — увери ги Лив. — Подобни неща не са важни.

— Щом така мислиш…

Тара вече се чудеше дали Лив има приятели шведи, които живеят в Лондон. Руси гиганти с хубав тен, с които да се изфука пред познатите си.

Причината за ентусиазма на Лив стана ясна след няколко дни. За ужас на Тара и Кетрин тя попита дали може да ги придружи на неделната литургия или да присъства на вечерната им молитва. Оказа се, че Лив упорито търси смисъла на живота. Вече беше изчерпала възможностите на психотерапията и възлагаше всичките си надежди на духовното просветление, убедена, че двете ирландски католички ще й помогнат.

— Съжалявам, че ще те разочароваме — внимателно й обясни Кетрин, — но ние сме пропаднали католички.

— Пропаднали! — възкликна Тара. — За какво говориш?

Кетрин я погледна учудено, тъй като напоследък не бе забелязала особени прояви на религиозен плам у приятелката си.

— Пропаднали не е достатъчно силна дума — най-после каза Тара. — Направо сме се продънили.

Лив постепенно се отърси от разочарованието и макар да прекарваше ужасно много време в разговори за прераждането с индийския продавач на вестници, в повечето отношения си беше съвсем нормална. Имаше гаджета, махмурлуци, известия за превишаване на кредита от банката и гардероб с дрехи, купени на разпродажби, които никога не обличаше. Живя при Тара и Кетрин три години и половина, а после реши да опита да премахне екзистенциалната болка, като си купи собствен апартамент. През първите шест месеца прекарваше всяка вечер в старото жилище, плачеше и твърдеше, че е ужасно самотна. Сигурно и досега щеше да продължава така, ако Кетрин и Тара но се бяха изнесли от апартамента и не бяха заживели отделно.