Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (9)

Случилото се с нас обаче в тази област едва ли ще ви заинтересува особено. Вие си имате собствен живот. Пък и много от нещата засягат единствено нас и никого другиго. И още: за да предам това съобщение, имам на разположение само тази нощ. Вероятно и напрежението много ще се засили. Не зная. Но без необходимост няма да рискувам, на това се научих там.

В края на краищата за вас са важни главните събития. А той — той е и ваш Враг. Ето защо най-добре е да използвам случая, за да разкажа накратко някои наши преживелици.

Става ли?

Периодът, за който ще стане дума, обхваща около две години. Аз и Джини останахме на военна служба още няколко месеца, макар че вече не участвахме пряко във военните действия. Не се виждахме, което беше ужасно и за двама ни. Нови и нови командировки и премествания ни подхвърляха ту на една, ту на друга страна.

Войната не продължи дълго. Мюсюлманите познаха вкуса на сепаратизма и халифатът се разпадна като запратено върху пода стъкло. Революция, бунтове, разцепление, кръвно отмъщение, бандитизъм и постоянни военни поражения. Америка и съюзниците й нямаха нужда от военна мощ, за да завземат територията на неприятеля, която му беше останала. Той самият молеше да го окупираме, за да възстановим реда, преди да настъпят глад и мор. Благодарение на особените ни способности аз и Вирджиния обиколихме половината свят, но не заедно.

Изхарчихме сума ти пари за писма. Въпреки това ми беше необходимо известно време, за да се реша да й направя предложение. И макар тя да ми отговори с нежно писмо, в него нямаше „да“. Останала от малка сираче, с годините тя се беше превърнала в жена, която има нужда от любов. Тази силна духом и тялом девойка нямаше да позволи бъдещата й любов да завърши с крах. Нямаше да се омъжи, ако не беше убедена, че ще е за цял живот.

Кой знае защо, мен ме демобилизираха преди нея и аз започнах да възстановявам прекъснатите си от войната връзки. В Съединените щати следите от войната бяха учудващо малко. Макар завоевателите да бяха окупирали почти половината територия, не успяха да се задържат дълго там. После ги подгонихме и на тях не им беше до това, да причиняват големи разрушения. Пострадаха само някои градчета — като този нещастен Тролбург, които бяха дълго време в ръцете на окупаторите. Цивилните чиновници последваха армията. Те действаха по-бързо и по-ефикасно, отколкото съм очаквал. А може би самата ни цивилизация се оказа твърде жилава? Вероятно по същия начин земята се справя с предизвиканите от технологията опустошения.

Тъй че аз се завърнах в един свят, който, ако не смятаме недостига на някои продукти (и това скоро се оправи), ми изглеждаше напълно познат. Имам предвид външно. Иначе психологията на хората се беше променила — те бяха потресени до дъното на душата си от случилото се. Дори по-дълбоко, отколкото сами осъзнаваха. Голяма част от населението беше изгубила равновесие. От незабавни социални трусове ни спаси изобилието от ексцентрични течения. Появиха се твърде много демагози, самозвани пророци, фалшиви магове, Религиозни, политически и научни фанатици.

Набожни психопати, които проповядваха нови диети или нов начин на живот. И какви ли не други. Всички се мъчеха да се унищожат взаимно. Някои — например църквата на йоанитите, повечето от привържениците на която предпочитаха да остават анонимни — скоро се превърнаха в твърде зловещи организации.

Всичко това обаче не предизвика революционен взрив. Ние, които не се заразихме от фанатизма (напомням, че бяхме мнозинство), не се тревожехме особено от тези събития, защото смятахме, че самото развитие на процесите ще принуди държавата да сложи край на хаоса. А междувременно се върнахме към всекидневието си и отново започнахме да мечтаем за онова, с което бяхме свикнали. Тъй си живеехме ден за ден.

Аз се върнах в Холивуд. Пак играех вълк върколак за „Метро Голдуин Майер“. Резултатът беше плачевен. Струваше ми се отвратително да си надявам изкуствена опашка върху моето чуканче, пък и на работниците в студията не им харесваше. Освен това те не бяха сигурни, че ще изиграя добре ролите си. Аз също не бях сигурен. Например колкото и да се мъчех, не бях напълно удовлетворен от играта си в „Дракула“, „Франкенщайн“, „Човекът-вълк“ и „Кого срещна Парацелз?“. Не че започнах да гледам отвисоко на развлекателните филми, но открих, че у мен се е появил стремеж да направя нещо сериозно.

Тъй че и от едната, и от другата страна се чуха намеци, че е време да напусна работа. Вероятно само медалите ми позабавиха кризата. Но навсякъде беше пълно с герои от войната, пък и всекиму е известно, че смелостта по време на война до голяма степен е въпрос на подготовка и дисциплина. Немалко значение имаше и заклинанието срещу страх. При демобилизиране обаче въздействието му се прекратява, защото на един цивилен по му подхожда скромността. Аз самият нямам претенции за нещо повече от обикновената за един човек смелост.

Горе-долу по същото време се уволни и Вирджиния и веднага ме навести. Възстановихме напълно връзката си. Наистина, тя не се съгласи с повторното ми предложение: „Не сега, Стийв. Първо и двамата трябва да се убедим какво представляваме в обикновения живот. Нима не разбираш това?“ Имах чувството обаче, че ме очаква пълен успех.

След няколко дена ненадейно проведохме много сериозен разговор. Джини измъкна на бял свят скритите ми мечти — да покоря Огъня и Въздуха, да създам антигравитационна магия, и то толкова силна, че да може да се отиде и на други планети. Честно казано, винаги съм искал да стана инженер. Но още през първата година на следването ми парите свършиха, някой ме забеляза на любителските представления, реши, че съм талантлив, и с една дума, едното повличаше друго и аз като повечето хора плувах по течението.

Джини не приличаше на повечето хора, но сега и на нея й се наложи да се замисли. Получи покана да се върне в Магьосническата агенция. Съмнително е обаче, че наистина й се искаше да работи за голяма организация. Една независима консултативна агенция, където сама ще си е господарка, щеше да й даде свободата и възможността да разработва собствените си идеи. Необходимо й бе да разшири позициите си в магьосничеството и пътят за това беше очевиден — да получи научна степен доктор по философия.

Парите, които събрахме по време на военната си служба, ни дадоха възможност да се върнем към учението. Взехме окончателно решение, когато университетът „Трисмегист“ й предложи длъжността преподавател — в Конго тя беше получила степента магистър на хуманитарните науки. Джини би могла да продължи учението си едновременно с преподаването. Подадох заявление в Инженерния факултет на университета „Трисмегист“ и бях приет. След няколко седмици Стийв Матучек и „Метро Голдуин Майер“ се простиха, учтиво ридаейки. А после вече споменатият Стийв Матучек и Вирджиния Грейлък стъпиха на борда на един суперкилим, излитащ за Средния запад.

Отначало всичко вървеше като по мед и масло. Намерихме си евтини, но напълно прилични стаи близо един до друг. Занятията бяха интересни. Свободното си време прекарвахме заедно, често се разхождахме часове наред. Нежеланието й за прибързан брак отслабваше с такива темпове, че усещах — до Коледа ще се съгласи. Ще отпразнуваме сватбата, щом отмине пролетта.

После дойде ударът — право в слънчевия сплит. Знаехме, че по-голямата част от преподавателския състав не смеят да гъкнат пред президента Бенгт Малзиус. Той беше надуто нищожество, чието главно постижение бе, че е направил Опекунския съвет на университета свой лакей. Всичко, което Малзиус предлагаше, беше одобрявано. Взетите решения не се отнасяха до по-нисшестоящите служители или поне не съвсем. Но преди една година президентът бе наредил целият академичен персонал без никакво изключение да положи магическа клетва за подчинение на правилата на университета, докато договорите са в сила. Няколко души отказаха. Общо взето, правилата бяха обичайните в тези случаи, а заплащането — добро. Новите задължения в наредбата имаха за цел да се справят с бунтарските, психарските и съвсем нихилистичните настроения, които напоследък заплашително се разпространяваха не само сред студентите, а и сред професорите. Джини подписа.

Минаха около две седмици, когато някой забелязал, че през цялото време се разхождаме заедно, и веднага съобщил. Извикаха Джини в кабинета на президента. Той й показал правилата — отпечатана с дребен шрифт фраза, която изобщо не е и мислила да прочете: на студентите и служителите в университета, включително и на преподавателите, не се разрешават срещи с извънучебно естество.

Когато вечерта се срещнахме, настроението ни бе потиснато. Естествено, на следващия ден пометох чиновниците и секретарките пред кабинета и влязох вътре. Безполезно — заради нас Малзиус нямаше намерение да променя правилата си. „Неприятен прецедент, мистър Матучек, много неприятен.“ Ядосано се съгласих, че наистина прецедентът е неприятен. Правилото засягаше всички, тъй като клетвата не допускаше никакви изключения. Не се разрешаваха и срещи със студенти от други учебни заведения, така че и да се преместех в друг университет, нямаше нищо да спечелим.

Единственото разрешение е да изчезна от полезрението на Джини, докато не изтече договорът й, а тя да прояви желязна воля да не се интересува от мене. Но как да изгубим цяла година? В края на краищата кой съм аз — вълк или мишка? По този повод с нея се скарахме направо пред хората. А когато двамата се срещаме само случайно или на официални мероприятия, става ясно, че не е толкова лесно да се сдобрим и да се разцелуваме.

О, да, разбира се, ние си оставахме приятели. Виждахме се понякога в пушалнята, на някои лекции. Истинско „долче вита“. А междувременно, както отбеляза Джини с ледената си логика (знаех, че тя е само защитна броня, но не можех нищо да сторя), ние си оставахме хора. От време на време тя се появяваше с някой колега ерген (мечтаейки вместо него да съм аз), а аз ухажвах някое случайно момиче.

Такова беше положението до месец ноември.