Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (27)

Двадесет и шеста глава

Коридорът опасваше цялата сграда, по стените имаше много врати. Изглежда, тук бяха главно кабинетите, канцелариите или нещо от тоя род. Вратите бяха затворени, светлината — угасена. На матовите стъкла личаха надписи. Например: „Постова пропаганда. Отдел 1/2“. Оттук се контролираха огромни територии. Някои надписи светеха с жълта светлина. Като минавах покрай една такава врата, чух тракане на пишеща машина. Бях свикнал да чувам само безкрайното песнопение, а сега изведнъж — тракане на машина! Така се изплаших, стори ми се, че тракат челюстите на скелет.

Имах само смътен план. Очевидно Мармидон, свещеникът от демонстрацията при нашето предприятие, получава нареждания от този център. След като е изпълнил поръчението, той се е върнал тук, за да го очистят братята му от греха при контактуването му с езичниците. Сложните, грижливо разработени заклинания, чието вълшебство е твърде скъпо за обикновения човек, ще го пречистят много по-бързо, отколкото това би станало по естествен път. В края на краищата бих могъл да търся единствено Мармидон. Ако той няма нищо общо с отвличането, ще пропилея сума време в този зайчарник, без да постигна нищо.

От коридора тръгваха стълби, които се виеха ту нагоре, ту надолу. Накъде водеха те, можеше да се прочете от надписите по стените. Очаквах това. Изглежда тук идваха много миряни и духовници от други места, които имаха работа в канцелариите и кабинетите. Не в секретните отдели, разбира се. Още един надпис — за кабинета на Мармидон, номер 413. Той е посветен пета степен, твърде висок ранг: още две степени и става кандидат за по-висш ранг, тоест за званието адепт. Ето защо реших, че не е обикновен свещеник, капелан или мисионер, а по-скоро е от ръководната върхушка на храма. Но изведнъж ми дойде наум, че не зная какви са нормалните му задължения.

Сега вече се движех двойно по-предпазливо. На площадката на третия етаж пътя ми прегради стоманена врата. Тя беше заключена. Не е чудно, помислих си, стигнах до покоите на висшето духовенство. Вратата не бе толкова висока — един пъргав човек можеше да я прескочи. Така и направих и попаднах в помещение, което на пръв поглед не се отличаваше от долните, но по тялото ми полазиха мравки — толкова много свръхестествена енергия бе съсредоточена тук.

Четвъртият етаж приличаше на Медисън авеню. Коридорът бе облицован с тухлички, от сводестия таван висяха маслени лампи, оформени като Чашата на Граал^[1]. Мятаха се огромни сенки, ехото от песнопението се отразяваше от стените. Миришеше странно — на киселина, на мускус и пушек. Изглежда тук стаите бяха много големи: вратите, направени като готически арки, се намираха на значително разстояние една от друга. Върху тях имаше само табелки с имена, без номера, но аз реших, че номерацията би трябвало да продължава.

Една от вратите зееше, оттам струеше неочаквано силна светлина. Надзърнах и видях множество книжни лавици. Някои от книгите изглеждаха старинни, но повечето бяха съвременни. Да, ето тази, дебелата, вероятно е „Ръководство по алхимия и метафизика“, онази — „Енциклопедия на тайнственото“, а ето и подвързана подборка на „Душите“… Какво пък, всеки учен трябва да си има подръка библиотека, но тук изглежда се провеждат много странни изследвания. Какъв „късмет“ имах, че някой продължаваше да работи до късно през нощта.

Осмелих се да погледна по-отблизо кой е там и какво прави. В стаята седеше мъж, самичък. Той бе огромен, по-висок от Барни Сторласон. Но беше стар, много стар, нямаше нито коса, нито брада. А лицето му… Навярно такова е лицето на мумията на Рамзес. На масата пред него имаше разтворена книга, но той не гледаше в нея. Хлътналите му очи бяха неподвижни, а ръцете му бавно се движеха по страниците. Разбрах, че е сляп. Книгата обаче беше нормална, не с шрифта на Брайл.

Навярно светлината се включваше автоматично, а може би зад лавиците работеше някой друг. Тихичко се плъзнах покрай вратата.

Оказа се, че кабинетът на Мармидон е малко по-нататък. Под името и сана му на табелката пишеше: „Четвърти помощник-звънар“. За Бога, нима този дребосък бие камбаните? Вратата беше заключена. Можех да отвинтя бравата или пантите, имах си нож за тази цел. Но по-добре да почакам, когато наоколо няма да има никого. А през това време ще си пъхна носа в…

— Кой е?

Светкавично се обърнах. На прага на кабинета си стоеше адептът и се опираше на овчарска гега. Но гласът му звучеше някак зловещо, та не ми се вярваше да му е нужна тояга или изобщо нещо за подпиране. Притесних се — бях забравил за могъществото на маговете. А той бе маг.

— Пришълецо, кой си ти? — притисна ме до стената неговият гръмовен бас.

Облизах пресъхналите си устни с вкус на пясък и хартия.

— Сър… Ваша преосвещенство…

Гетата се вдигна, сочейки ме. На нея бе изобразен главният символ на йоанитите: кука, пресечена с Т-образен кръст. Това не бе просто тояга с някаква си украса, не, това беше вълшебен жезъл.

— От тебе лъха опасност — каза адептът. — Сляп съм, но го усещам. Кажи си името.

Опипах ножа в джоба и фенерчето в пазвата си. Сега тези предмети не ми вършеха работа, но щом пръстите ми ги докоснаха, те сякаш се превърнаха в талисман. Волята и разумът ми отново се събудиха. В главата ми запулсира мисълта: „Върви ми повече, отколкото се надявах. Той сам ме заговори. А аз исках да се възползвам от щастливия случай, ако ми падне. Ето го и него. Този старик е зловещ, но все пак е човек. Каквито и сили да владее, аз го наблюдавам.“

Въпреки това трябваше да се изкашлям един-два пъти, преди да мога да изрека нещо. Както ми се стори, думите ми звучаха сдъвкано и неуверено.

— Моля Негово преосвещенство да ме извини… Вие се появихте толкова неочаквано… Ще бъдете ли така любезен да ми кажете къде е посветеният Мармидон?

Адептът пусна гегата си на земята. Това бе единственото му движение.

Мъртвите му очи се взираха неподвижно в мен. Наистина май по-добре да не беше сляп.

— Каква работа имаш с него?

— Извинете, Ваше преосвещенство, секретна и неотложна работа. Аз… ъ-ъ… не съм обикновен пратеник. Имах намерение да поговоря с посветения Мармидон във връзка с… ъ-ъ… трудностите, възникнали в компанията „Източниците на норните“. Ние от фирмата разбрахме, че това е много по-важно, отколкото отначало ни се струваше.

— Зная. И зная точно кога ще се върне Мармидон. Аз повиках… пратих да узнаят. Достатъчно. Това е камъчето, което може да прекатури колата.

Изпитах нелепото усещане, че говори не на мен, а някому другиму. И защо това е накарало и него да се разтревожи? Не се реших да губя повече време за размисли.

— В такъв случай Негово преосвещенство ще разбере защо толкова бързам и защо не мога да наруша клетвата да не казвам на никого за възложената ми задача. На никого, дори на Негово преосвещенство. При условие че ми предостави възможността да науча къде е килията на Мармидон.

— Той се е провинил и не живее с братята си. Зле изпълни дълга си и си навлече гнева на Светоносния. Наложена му е епитимия^[2]. Докато над него не бъде извършен обред за пречистване, можеш да не го търсиш. — И неочаквано рязко: — Отговори ми! Откъде дойде? Какво искаш да постигнеш? Защо от тебе просто вони на опасност?

— Аз… не зная — проговорих, запъвайки се.

— Ти не си осветен…

— Виждате ли, Ваше преосвещенство… Ако вие… ако той… Възможно е да има недоразумение. Моята… моите шефове ми заповядаха да вляза в контакт с Мармидон. На входа ми казаха, че мога да го намеря тук, и ми дадоха ключ от вратата.

В тези скромни думи успях да натикам много повече нагли лъжи, отколкото съм се надявал. Великолепно лицемерие! Което предполагаше, че и той е съпричастен. Адептът се смути. Какво следваше да правя по-нататък? Да се учудя.

— Предполагам, че грешката е тяхна.

— Да, естествено, на нисшето духовенство не са казали. Обаче…

Магът се замисли.

— Ако Негово преосвещенство ми каже накъде да вървя и към кого да се обърна, повече няма да го безпокоя.

Той най-сетне взе решение.

— Върви в Секретариата на нощния абат, стая номер 107. Попитай за посветения Хезатоуб. Никой от онези, които сега са там, не разполага с достатъчна информация по делото Матучек. Консултирай се с него.

По делото Матучек?

Измърморих някакви благодарствени думи и едва ли не тичешком се отдалечих. Докато слизах по стълбите, непрекъснато чувствах между плещите си внимателния поглед на слепите му очи. Преди отново да прескоча вратата, позволих си да спра за миг, за да се съвзема.

Знаех, че не разполагам с време. Може би адептът е малко нещо грохнал, но само малко. Едва ли е особено разтревожен от появата ми. Ами ако реши да се поразрови? Тогава може би няма да се задоволи с позвъняване по телефона на брат Хезатоуб. Ако наистина имам някакъв шанс да разбера нещо, трябва да побързам. Но накъде да вървя? Как да вървя? На какво се надявам? Време е да си призная, че моята рискована идея твърде прилича на донкихотовщина. Крайно време е да се махам оттук.

Не, докато съществува някаква възможност, трябва да се атакува най-голямата вятърна мелница. Мозъкът ми заработи. Безспорно и горните етажи, и подземията са предназначени за свещениците с най-висок ранг.

Но в древността последователите на древните култове са извършвали главните си обреди под земята. Май ще е най-добре да потърся Мармидон в подземията. Усетих, че върху лицето ми се появи трескава усмивка. Едва ли са решили да облекчат наказанието му, като чрез заклинание го лишат от собствената му миризма. Ето още една причина да го скрият в подземието. Скрит много добре, за да не може да го намери никой, дори с помощта на обонянието си.

На човешкото обоняние! Върнах се на първия етаж и бързо заслизах по-надолу. Всичко вървеше като по мед и масло. Отдавна беше минало полунощ. Вероятно сега всички вълшебници бяха погълнати от работата си, може би с малки изключения.

Вече бях слязъл два етажа под земята. Тук изглежда се намираха различни складови помещения. На единия етаж забелязах монахиня, която търкаше пода с голи ръце. Дали беше нейно обикновено задължение? Или изкупление на някаква вина? Или самоунижение? Тя бе единственият човек, когото срещнах, но не ме забеляза. После отново се изправих пред заключена врата. Зад нея стълбите слизаха още по-стръмно надолу. Около мен вече нямаше бетон, а грубо изсечен камък — значи съм стигнал до скалната основа на катедралата. Стените бяха леденостудени и влажни. Студен и влажен бе и въздухът. Тук нямаше модерно осветление, то остана далече назад. Пътя ми осветяваха полуразтопени свещи, закрепени в раздалечени една от друга поставки. Отдолу подухваше вятър. В мъждивата светлина подскачаха уродливи сенки. Но най-после бях избавен от звуците на месата.

А стълбите водеха все по-надолу и отново надолу — безкрай. Но ето че свършиха. Стъпих върху пода на естествена пещера. Редки синкави светлинки изтръгваха от плътния движещ се мрак очертанията на сталагмити и сталактити. Пламъчетата горяха в дланите на обикновено дезактивирани Ръце на славата, закрепени над входовете на тунелите. Знаех, че на висшите йерарси на йоанитите им се беше наложило да пуснат в ход цялото си влияние, за да получат разрешение от полицията за тези прибори. Нима наистина им трябваха за провеждане на изследвания? От един тунел се носеше шум на подземен поток, от друг се процеждаше мътна светлина, миришеше на тамян, чуваше се някакъв треперлив глас. Молитва, бдение, вълшебство или нещо друго?

Не исках да губя време, за да си изяснявам какво има там. Бързо се съблякох и събух. Скрих дрехите си в една чупка на близката скала. Ножа пъхнах в ластика на гащите си.

Насочих фенерчето срещу себе си и започнах трансформацията, като се постарах да не се поддавам на квазисексуални усещания. Набивах в настръхналата кора на главния си мозък за какво ми трябва преобразяването. Чувствата и мускулите на звяра трябва да служат на целта, поставена от човека.

Ето защо трансформацията вървеше трудно. Беше ми необходимо двойно повече време от обикновено. Безспорно, чувстваше се и влиянието на противо-магьосническите заклинания. Вероятно не бих успял да се превърна във вълк, ако не бяха хромозомите ми. А може и да се окажа по-голям вълшебник от тях?

Най-сетне превъплъщението ми се удаде.

И без това слабата светлина толкова помътня, че само ми пречеше. Вълкът не зависи така от зрението си, както човекът. Ушите, ноктите, езикът, всеки косъм по тялото ми и преди всичко носът ми поглъщаха информацията. Пещерата престана да бъде яма, където можех да се спъна и да падна. Сега можех мигом да се ориентирам във всяка пещера.

И… Да, не грешах. От един тунел слабо ме лъхна миризма на гнило месо — отвратителна смрад. Едва успях да сподавя воя си на вълк, тръгнал да търси плячка. И затичах в тръс към същия тунел.