Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (24)

Не мога да си спомня подробно какво се случи през следващите няколко часа. По обяд се оказахме в работния ми кабинет. Началникът на местната полиция веднага разбра, че случаят е извън компетенциите му, и ни убеди да се обадим във ФБР. Служителите от бюрото внимателно, сантиметър по сантиметър, изследваха къщата и двора. Най-доброто, което можехме да направим, бе да не им се мотаем в краката. Аз седях на дивана в кабинета, а Джини на крайчеца на въртящото се кресло. От време на време ту аз, ту тя скачахме, обикаляхме стаята, произнасяхме по някоя безсмислена фраза и отново сядахме на мястото си. Гъст тютюнев дим висеше във въздуха като мъгла. Пепелниците бяха препълнени с фасове. Главата ми беше празна. Погледът на Джини бе насочен някъде дълбоко в самата нея. През прозорците надничаше слънцето, виждаха се треви и дървета. Сега всичко това ми изглеждаше нереално.

— Наистина трябва да хапнеш нещо — за кой ли път произнесох тези думи. — Да възстановиш силите си.

— Ти хапни — каза тя, вперила поглед в нищото.

— Не съм гладен.

— Аз също.

Отново ни обхвана ужас.

Рязък телефонен звън ни накара да подскочим.

— С вас иска да се свърже доктор Ашман — изрече слушалката. — Ще говорите ли?

— Боже господи, ама разбира се! — извиках. — С видеоконтакт!

За миг разсъдъкът ми ме напусна. Изобщо не можех да се концентрирам върху първите думи на човека, с чиято помощ Валерия дойде на този свят. Умът ми се въртеше около принципите на телефонното устройство: симпатическите вибрации, когато двама абонати едновременно правят заклинание за един и същ номер… ако пожелаете видеоконтакт чрез магическото кълбо… частично преселване на душата в апарата за предаване на речта… Ръката на Джини ме стисна за китката — ледена ръка. Това ме свести.

Лицето на Ашман беше почти толкова изпито, колкото и това на Джини.

— Вирджиния, Стийв… — каза той. — Имам съобщение за вас.

Опитах се да отговоря, но не можах да си отворя устата.

— Вие бяхте прави — това е хомункулус — изкуствено същество — каза Ашман.

— Защо изследванията отнеха толкова време? — попита Джини. В гласа й вече нямаше сила, това бе просто един хрипкав суров глас.

— Защото случаят е безпрецедентен — отговори Ашман. — Досега само в легендите се споменава, че магьосниците оставят копие в замяна. Нищо в съществуващите данни не посочва дори косвено причината, поради която нечовешкият разум е откраднал детето… И как го е направил… Разбира се, не сме наясно и защо този хипотетичен похитител е оставил Голем^[1] вместо детето. — Той въздъхна. — Въобще знаем по-малко, отколкото предполагахме.

— Какво успяхте да откриете?

Внимателно погледнах Джини. В гласа й прозвуча решителност.

— Заедно с мен изследвания провеждаха полицейският хирург, хората от криминалната лаборатория, а по-късно и патологоанатомът от университетската болница — каза Ашман. — По-точно, аз заедно с тях… Защото съм обикновен домашен лекар. Изгубихме няколко часа, понеже предполагахме, че Валерия е омагьосана. Сам разбирате — копието е съвършено. Това същество няма разум: линиите на електроенцефалограмата фактически са прави… То обаче по всичко е идентично с дъщеря ви, дори отпечатъците на пръстите му… Но тя… или то… не реагираше на всичките ни терапевтични заклинания. Което пък ни наведе на мисълта, че тялото е имитация. Стийв, вие ни го втълпявахте от самото начало, но ние смятахме думите ви за истерика. Извинете ме… Изводът ни е подкрепен с цяла серия тестове. Например процентното съдържание на сол в тъканите на хомункулуса ни кара да мислим, че неговият създател не е имал достатъчно количество от нея. Въпросът окончателно беше решен, когато инжектирахме радиоактивна светена вода. Метаболизмът няма дори далечна прилика с човешкия.

Помогна ни, че Ашман говореше с такъв сух тон. Постепенно ужасът започна да придобива очертания, макар и мъгляви. Колелцата на мозъка ми бавно, със скриптене се завъртяха: как да се намери начин за схватка с похитителя?

— Какво ще направят с копието? — попитах.

— Предполагам, че властите ще предпочетат да му запазят живота — отвърна Ашман. — Надявайки се, че… че ще успеем нещичко да разберем и да направим. В края на краищата, ако нищо друго не се случи, копието безспорно ще стане собственост на държавата. Недейте да мразите това клето създание! То представлява само едно нещастно същество, създадено с някакъв зъл умисъл, но не носи отговорност за това.

— Ако не възразявате, да не губим време — рязко каза Джини. — Докторе, имате ли някаква идея как да си върнем Вал?

— Не. И това ме гнети — той се умърлуши. — Аз съм само един медик. Какво мога да направя? Кажете какво и тутакси ще започна.

— Можете да започвате веднага — каза Джини. — Естествено сте чули, че котаракът ми е защитавал Вал и е тежко ранен. Сега е при ветеринарния лекар, но аз бих искала вие да се заемете с него.

Ашман не успя да скрие почудата си.

— Какво?! Вижте… не мога да спася живота на едно животно, щом това не успява да направи специалистът!

— Проблемът не е в това, Сварталф ще оцелее. Ветеринарният лекар обаче няма подготовка да работи със скъпата апаратура, предназначена за хора. Пък и не разполага с такава. Искам котаракът да оздравее колкото се може по-скоро. Ако нямате необходимите лекарства или заклинания, разберете как могат да се набавят. За парите не мислете.

— Почакай — рекох. — Колко ли ще ме оскубят тези пиявици?

— Сметката ще платят „Източниците“ или правителството. Те имат пари. Не са се сблъсквали досега с подобен случай. Възможно е страната да е заплашена от крах — тя се изправи. Мрачен поглед, сплъстени прави коси, същите дрехи, както и предишната нощ. Но тя пак беше капитан Грейлък от 14-и кавалерийски полк от армията на Съединените американски щати. — Не съм полудяла, докторе! Помислете какво следва от онова, което сте открили. Не е изключено Сварталф да ни даде някаква информация с какво се е сблъскал, естествено, при положение че не е в безсъзнание. Пък и в края на краищата, с него сме добри приятели и трябва да му помогнем по какъвто и да било начин.

Ашман се замисли.

— Добре — каза той.

Вече се канехме да приключим разговора, когато вратата на кабинета ми се отвори.

— Почакайте! — заповяда нечий глас. — Ей сега идвам!

Пред нас се изопна коравото кафяво лице и мускулестото тяло на Робърт Блестящия нож. Шефът на местното отделение на ФБР беше облечен със старомоден делови костюм. В неговата организация тези костюми са нещо като работна униформа. Накичената му с пера шапка сякаш искаше да помете тавана. Шише от издълбана тиква, което приличаше на полицейска палка, звучно го удряше по задните части при всяка крачка. Върху раменете му небрежно беше метнато одеяло. То и бузите му бяха изрисувани с изображения на орли, слънчеви дискове и бог знае още какво.

— Вие сте подслушвали — с обвинителен тон рекох аз.

Той кимна.

— Не бива да изпуснем нито един шанс, мистър Матучек. Доктор Ашман, ще се наложи да спазвате абсолютна секретност. Никакви консултации с шамани и знахарки, които не умеят да си държат езика зад зъбите.

Джини пламна:

— Чуйте…

— Ще излекуват котарака ви — със същия недопускащ възражения глас обеща Блестящия нож. — Съмнявам се, че може да се окаже полезен, но не бива да се пропуска и най-малката възможност. Сметката ще плати Чичо Сам. Доктор Ашман може да продължава да ръководи работата на групата си. Но искам на всички да им е ясно… Дявол да го вземе, сигурно им е ясно!… Че не бива да дрънкат повече, отколкото е необходимо. Почакайте в кабинета си, докторе! До един час към групата ви ще се присъедини оперативен сътрудник.

Докторът побесня:

— Колко време ще му е необходимо, за да се убеди, че всички специалисти, които съм поканил, са най-благонадеждни американци?

— Много малко. Ще се учудите колко много знае вече за тях. Ще се учудите и колко неприятности ще има всеки, който държи на правото си да разкаже на пресата или на приятелите си за по-нататъшната работа. — Блестящия нож саркастично се усмихна. — Днес любителите да подслушват притежават изключително хитроумна апаратура. — Той беше оставил вратата открехната и се чуваше как хората му шарят из къщата и си говорят полугласно. В стаята, кой знае защо, се усещаше силна миризма на киселина.

— Моля, седнете — опрял гръб на библиотеката, Блестящия нож внимателно ни опипваше с поглед.

Джини трябваше да направи огромно усилие, за да се овладее.

— Не ви ли се струва, че приличате на улични крадци?

— Обстоятелствата ни принуждават, мисис Матучек — каза фебереецът.

Джини прехапа устни и кимна.

— Може би ще се върнем на въпроса? — помолих аз.

Суровата жестокост се смъкна като ненужна маска от лицето на Блестящия нож.

— Осведомени сме, че вашата жена има известни подозрения — каза с такъв израз, че неволно помислих: може би и той има дъщеря? — Тя е вещица и сигурно всичко й е ясно. Но не желае да допусне тази мисъл, докато има някаква надежда, че отговорът може да не бъде толкова ужасен. Това не е обикновено отвличане.

— Ама разбира се!…

— Почакайте. Съмнявам се дали този случай изобщо се отнася към категорията „отвличане“. Възможно е той да излиза извън рамките на юрисдикцията на бюрото ми. Но, както спомена жена ви, тук до голяма степен са засегнати интересите на националната сигурност. Ще се свържа с Вашингтон, нека те решават. Пък дори въпросът да опре до самия президент. А ние сега-засега не трябва да клатим лодката.

Преместих погледа си от него към Джини. Видях отново ужас без форма, истински кошмар.

— Моля ви… — прошепна тя.

Ъгълчето на устата на Блестящия нож бързо и страшно се изкриви. Той заговори с равен и безцветен глас в скоропоговорка:

— Установихме, че всичката кръв е от котарака. Открихме слаби следи от ихор, тоест кръв на свръхестествено същество. Не самия ихор, а вероятно възникналите вследствие на неговото въздействие петна… По-полезни се оказаха дребните петънца и драскотини по пода. Не можахме да ги идентифицираме, те не принадлежат на нито едно от известните ни същества както от обикновения, така и от свръхестествения свят. А, повярвайте ми, във фирмата ни работят добри идентификатори. Най-важният факт е, че в къщата не е влизал никой. Проверихме всички възможни начини за проникване… Известни са ни множество подобни начини… Никоя от преградите не е счупена, свалена или продупчена, няма признаци за въздействие върху символите и предметите за защита: полетата им работят с пълна мощност, настроени са както трябва, капацитетите са в ред, никъде нищо не е нарушено. Ето защо никой и нищо не е могло да влезе през комина, да се промъкне през някоя цепнатина, да мине през стената, като се дематериализира. Или пък с магия да принуди пазача на детето да го пусне. Многозначителен е и фактът, че никой от съседите не е видял и не е чул нищо тревожно. Спомнете си за тъй нареченото второ зрение на кучетата пазачи и колко бързо се предава тревогата сред тях. Ако на вашата улица се появеше нещо свръхестествено с враждебна цел, те щяха да вдигнат такъв шум, та да събудят три квартала наоколо. А вместо това… Най-близките ви съседи съобщиха, че са чули нещо като бой на котки.

Блестящия нож помълча, сетне обобщи:

— Сигурно знанията ни в областта на магията не са пълни. Но знаем достатъчно за използването и за престъпни цели, за да кажем уверено: не е имало никакво насилствено проникване в къщата.

— Тогава какво е имало? — изкрещях аз.

Вместо него отговори Джини:

— Това е дошло от Адската вселена.

— Теоретично е могло да бъде и същество с небесен произход — Блестящия нож криво и насила се усмихна. — Но от философска, от духовна гледна точка това е изключено. Детето е отвлечено от някой слуга на дявола.

Джини се свлече на стола. Лицето й беше безжизнено, тя подпираше брадичката си на юмрука, а другата и ръка стоеше безволно отпусната върху коленете й. Видях как притвори очи и забърбори нещо, сякаш бълнуваше:

— Копието прекрасно потвърждава теорията ви, нали? Според съвременната наука пренасянето от един пространствено-времеви континуум в друг изисква спазването на известни физически закони. Психическите излъчвания не могат да проникват от един континуум в друг. Оттук идват виденията, съблазните, вдъхновението… При тях действа принципът на неопределеността. Но това не се отнася за обектите от материалния свят. Ако се осъществява пренос от една реалност, от една вселена в друга, необходимо е пренасяният предмет да се замени с друг, идентичен на него. Той трябва да съдържа абсолютно същото количество материя като първия. В мига на пренасянето строежът на двата предмета трябва да съвпада.

Лицето на Блестящия нож беше разтревожено.

— Моментът не е подходящ да се караме с Всевишния — промърмори той.

— Не съм имала и нямам такова намерение — вяло отвърна Джини. — Той е всемогъщ, но могъществото на слугите му е ограничено. За тях сигурно е по-лесно да пренасят предмета, без да променят естествената му форма, отколкото да решават проблема за изменение на формата, имайки предвид, че той съдържа неизброимо количество атоми. Много по-лесно е да направят подобие на предмета — негово копие. Вероятно същото се отнася и за обитателите на Долния континуум. Те са лишени от творческо начало. Поне така твърдят петристките църкви. Но доколкото разбирам, вероучението на йоанитите съдържа елементи от манихейството^[2], а то не отрича творческия потенциал у тъмните адски сили. Демонът е могъл да премине от своята вселена в която и да е точка на нашата къща. Тъй като естествената форма на съществуването му е хаосът, за прехода не му е било необходимо нищо друго, освен притежаващите висока степен на ентропия кал, прах, боклук, отпадъци и т.н. След като е изпълнил задачата си, вероятно е върнал всичко заедно със себе си. Не е изключено някои следи да са останали. Знам, че по време на битката всичко в къщата е обърнато наопаки, но ще е добре да се извърши лабораторен анализ на съдържанието на кофата за боклук, на пясъка на котарака и всичко останало.

Фебереецът се поклони.

— Вече помислихме за това и открихме, че навсякъде съдържанието е същото — каза той. — Но вие как се досетихте? При тези обстоятелства?!

Джини широко отвори очи и гласът й звънна като шпага, измъкната с бързо движение от ножницата:

— Нашата дъщеря е в Ада, сър! И НИЕ смятаме да си я върнем!

Помислих си за Валерия. Тя е сама, а около нея скимти, вие и се кълчи нищото, жестокият и безименен ужас. Тя вика, зове мама и татко, а те не идват. Седях на кревата, заобикаляше ме сякаш безкрайната нощ и слушах думите на моята любима, които долитаха като че ли от другия край на опасна пропаст.

— Нека не си губим времето за емоции. Аз ще продължа да реконструирам събитията, а ако сбъркам, поправете ме. Демонът (може и да са били няколко, но да приемем, че е един) е влязъл в нашия Космос като разсеяна в пространството материя, но веднага се е уплътнил в компактна маса. Чрез обикновена трансформация е приел избраната от него форма. Можем априори да приемем, че нито Врагът, нито който и да е от слугите му (ако петристката теория е правилна) не би му пречил. Демонът би могъл да се въплъти в някое реално съществувало създание. Това, че вие не сте успели да го идентифицирате, не означава нищо. Въпросното създание може да е родено от някаква вече забравена митология или измислено от някого с много богато въображение, дори от другопланетно същество. Семейството ни не е твърде набожно и щеше да бъде лицемерие — тъкмо затова и безполезно — да издигаме около нас стени от религиозни символи. Освен това, без да смятаме предишните ни схватки с един-два демона, не сме очаквали, че някой от тях ще нахълта в обикновената къща на едно средно семейство. В легендите няма описан нито един подобен случай. Тъй че нищо не е попречило на нашествието на демона. Масата му е била само няколко килограма и с него би могъл да се справи всеки човек, запазил присъствие на духа. В краен случай щеше да го прогони или да повика екзорсист. Бедата е там, че тази нощ у дома нямаше нито един възрастен човек. Сварталф не умее да говори и не е имал никакъв друг начин да повика помощ. Той би могъл да победи, но не е успял да се справи със същество, изцяло състоящо се от зъби, нокти, шипове и броня. След като е победило Сварталф, то е грабнало Вал и я е отнесло в Долния континуум. Естествено, веществената маса, предназначена за замяна, е била оформена като нашата дъщеря. Права ли съм?

Блестящия нож кимна в отговор.

— Предполагам.

— Какво смятате да правите?

— Честно казано, сега не можем много да направим. Или по-точно, нищо не можем да направим. Ние не знаем защо е било извършено престъплението и мотивите за него.

— Разбрахме ги миналата нощ. Сдобихме се с могъщ и опасен враг. Предполагам, изявленията на йоанитите, че техните адепти владеят тайни знания, са истина. Езотеризмът винаги повече се е асоциирал с дяволското, отколкото с божественото. Предлагам да започнем издирването от катедралата им.

Въпреки боята лицето на Блестящия нож явно изрази състрадание.

— Вече ви обясних, мисис Матучек, когато се досетихте кой може да е отговорен за престъплението, че е много опасно да се обвинява без сериозни улики. Сега ситуацията е изключително неприятна. Кой може да го разбере по-добре от вас? Нямаме право да допуснем нови размирици. Освен това… Ще ви кажа, без да крия: вероятно това нахълтване означава нещо много по-страшно, много по-лошо от отвличането на дъщеря ви.

Станах.

— Нищо не може да бъде по-лошо — тихо казах аз.

Той не ми обърна никакво внимание, явно разбираше, че сега по-важният от нас двамата беше Джини.

— Знанията ни за Адската вселена практически са равни на нула. Ще ви издам една тайна, защото подозирам, че все едно ще се доберете до истината чрез незасекретената информация. Малцина от цивилните вълшебници знаят това, което сега ще чуете. Армията направи няколко опита да проникне там. Успехът не бе по-голям от този на Фаустовия институт преди 300 години. Прекарали само няколко минути, хората се връщаха оттам в състояние на невероятен психически шок и не можеха да разкажат какво се е случило с тях. А в записите на уредите нямаше никакъв смисъл…

— Ако не вземете предвид хипотезата на Никълсън — довърши мисълта му Джини.

— Каква е тази хипотеза?

— Че в онзи космос, за разлика от нашия, пространство-времето е неевклидово и геометрията му се променя от една точка до друга — сухо поясни Джини.

— А, да, казваха ми, че военните изследователи са стигнали до извода, според който… — той забеляза тържествуващия израз в очите на Джини. — Дявол да го вземе, ловко ме подведохте! — и продължи непреклонно: — Окей. Ще се наложи да запомните, че нямаме право да действаме слепешката и прибързано, когато по трудноразбираеми причини са въвлечени неизвестни сили. Резултатите могат да се окажат фатални. Смятам да докладвам за всичко на директора на бюрото. И съм убеден, че той веднага ще уведоми президента. Също така съм убеден, че президентът ще ни заповяда да бъдем бдителни и докато не разберем повече, да не си показваме носа.

— А аз и Стийв?

— Същото се отнася и за вас. Запомнете, ако има нужда, ще се свържат с вас.

— Съмнявам се. Какъв ли откуп би могъл да поиска демонът?

— Не той, а онзи, който го е изпратил.

— Повтарям ви, заемете се с йоанитите!

— Ще се заемем. Ще се заемем с всички, които са привлекли вниманието ни. Макар и да не е много разумно. Но ще е необходимо време.

— А дотогава Валерия ще е в Ада!

— Ако ви потрябва свещеник, бюрото ни разполага със свещенослужители от всички вероизповедания. Само кажете и ще го извикам тук.

Джини поклати рижата си глава.

— Благодаря, няма нужда. Накарайте ги да се молят за Вал. Няма да има вреда. Наистина, съмнявам се дали ще има и полза. Но естествено никой свещеник не може да помогне на мен и Стийв. Всичко, което искаме, е да ни се даде възможност да намерим дъщеря си.

Сърцето ми заби по-силно. Вцепенението ми се изпари, аз станах.

Блестящия, нож се размърда.

— Не мога да допусна това. Разбира се, в миналото вие двамата сте извършили… почти неправдоподобни подвизи. Но сега залогът е твърде голям, за да се поверят нещата на дилетанти. Ако искате, намразете ме — моля! Ще ми е тежко, но щом това ще ви донесе поне малка утеха… Аз обаче няма да позволя да рискувате нито собствения си живот, нито интересите на обществото. Оставате тук. Под стража.

— Ах, ти!… — почти се бях нахвърлил върху него. Джини ме възпря.

— Стига, Стийв! — рязко ми каза тя. — Не създавай допълнителни затруднения. Ще направим следното. Ако няма да попречи на следствието, ще хапнем нещичко, ще изпием сънотворна билка и ще престанем да нервничим, докато отново не започнем да мислим трезво.

Блестящия нож се усмихна.

— Благодаря — рече той. — Уверен бях, че ще проявите благоразумие. Отивам в кухнята и ще ги накарам да побързат с огледа, та по-скоро да се нахраните.

Затворих вратата след него, като целият се тресях от гняв.

— За какъв дявол трябваше да разиграваш този фарс?! — разбеснях се аз. — Ако той си мисли, че ще седим и ще чакаме, докато чиновниците благоволят да изфъфлят разрешението си…

— Тихо! — тя докосна с устни ухото ми и пошепна: — Мислиш ли, че тази долнопробна стража означава нещо за нас?

— О-хо-хо! — за пръв път от толкова време насам се разсмях. В звуците, които излизаха от гърлото ми, нямаше нито радост, нито мелодичност, но все пак това беше нещо подобно на смях.