Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (23)

Чак им секна дъхът от възмущение. Гърленият звук на въздишката бързо се превърна в ръмжене. Най-близко стоящият мъж прекрачи към нас. Барни размаха знамето.

— Почакайте! — викна той. Гръмовният му бас покри всички останали звуци. — Примирие! Нека да преговаряме! Доведете вашия ръководител!

— Няма за какво да говорим, убиецо! — запищя пъпчива девойка и замахна към мен с плаката си. С крайчеца на окото си успях да видя: „Мир и братство“. По-нататък не можах да прочета — бях твърде зает да пазя черепа си от удари. Някой започна да скандира лозунг и останалите го подхванаха: „Долу Диотреф, долу Диотреф, долу Диотреф…“

Обзе ме тревога. Макар че Диотреф само се споменава в третото съборно послание на Йоан Богослов, съвременните йоанити го бяха превърнали в символ на църквите, опълчили се срещу тяхното движение. Безспорно, посветените и адептите им подразбираха под това име и някои други неща. Невярващите, т.е. просто размирниците (а такива бяха повечето от йоанитите), не си даваха труда да вникват в религиозните тънкости. За тях Диотреф се бе превърнал в нарицателно име на омразната им светска власт или на когото и да било, който им препречваше пътя. Този призив неведнъж хипнотизираше тълпата и я довеждаше до разрушителна дива ярост. Пазейки очите си от ноктите на девойката, аз й отнех плаката. Извадих фенерчето си, но внезапно всичко се промени. Зазвуча камбана, някой извика. В ниските тонове и на камбаната, и на вика прозвуча нещо, което преодоля растящата врява.

— Мир! Пазете любовта в сърцата си, деца мои. Успокойте се, защото сред нас е самият светец!

Нападателите се отдръпнаха назад, кръгът около нас се разшири. Хората започнаха да падат на колене. Над тълпата се понесе още по-силен стон, почти хлип, шумът стихна, смени го тишина. Вдигнах очи и забелязах, че към нас се приближава свещеникът.

Вървеше с камбаната в ръка, а над главата му се носеше Т-образният кръст^[1], който преди стоеше зад олтара, тъй че заедно с него шестваше самият Христос, прикован към кръста на Тайната. През ума ми мина нелепата мисъл, че в това няма нищо страшно, само дето другите църкви биха го нарекли кощунство: да придадат такава форма на главния символ на вярата и да му подействат с антигравитационно заклинание, сякаш е някаква си метла. Общо взето обаче, спектакълът беше внушителен, като че ли бе олицетворение на целия гностицизъм.

Винаги съм се отнасял към неописуемите тайни на йоанитите като към неописуемо празнословие. Сега обаче някои неща ми станаха ясни. Тук имаше нещо повече от обикновени свръхестествени еманации. Усещах го с всеки свой нерв, наследен от вълчата ми природа. Струваше ми се обаче, че тази сила не идва от Всевишния. От кого тогава?!

Свещеникът спря пред нас. Отблизо изглеждаше като най-обикновен човек. Беше дребничък, слаб, мантията му беше възголяма. Очилата му седяха накриво върху носа, подобен на копче. Белите му коси бяха толкова редки, че едва личеше откъде започва тонзурата му — обръсната линия от едното ухо до другото. Говореше се, че пръв е въвел такива тонзури Симон Мага^[2].

Отначало свещеникът се обърна към тълпата:

— Позволете ми да поговоря без омраза с тези непознаващи любовта джентълмени. Може би това ще помогне да възтържествува добродетелта — в гласа му звучеше някаква странна убеденост. — Този, който обича, не може да не познава Бога. Защото Бог е любов.

— Амин — замърмориха йоанитите.

Когато дребничкият свещеник се обърна към нас, аз почти повярвах, че той възприема сериозно това забележително изречение. От думите му не лъхаше лъжа. Врагът знае добре как да използва искреността за целите на своето дело. Само че в момента аз не мислех за това с неприязън — зад свещеника виждах човека.

Той ни се усмихна и сведе глава.

— Добър вечер. Аз съм Мармидон, посветен пети клас. На вашите услуги.

— Това… вашето еклезиастично^[3] име ли е? — попита Барни.

— Естествено. Предишното име е първото нещо, от което трябва да се откажем, щом преминем през Вратата на прехода. Ако ви е смешно, насмешките не ме плашат, сър.

— Не, дори през ум не ми минава да ви се надсмивам — и Барни се представи, после представи и мен. По този не особено оригинален начин той изрази желанието ни да установим мирни отношения — тъй като и без това беше ясно кои сме. — Дойдохме, защото се надяваме да сключим споразумение.

Мармидон засия:

— Великолепно! Изумително! Както сами разбирате, аз не съм официален представител, демонстрацията е организирана от Комитета за национална добродетел. Но ще се радвам да ви окажа помощ.

— Бедата е там — каза Барни, — че нашите възможности да изпълним основните ви искания са твърде ограничени. Както разбирате, ние нямаме нищо против мира в целия свят и всеобщото разоръжаване. Но това е работа на международната дипломация. Кога да спре окупирането на бившите враждебни нам страни и колко средства да се изразходват за социалното благосъстояние на страната ни, ще решават президентът и Конгресът. С амнистирането на участниците в размириците ще се занимават градските власти. Дали в училищата да се въведе курс по история и философия на гностицизма, трябва да преценят специално избрани за тази цел от правителството експерти. Що се отнася до изравняването на доходите и изкореняването на материализма, лицемерието и несправедливостта… — той вдигна рамене — в този случай е необходима най-малкото нова поправка към конституцията.

— Вие обаче можете да окажете немалко влияние върху процеса на постигане на тези цели — каза Мармидон. — Например, бихте могли да пожертвате известна сума за фонда на Комитета за обществена просвета. Можете да помогнете на изборите да бъдат представени достойни кандидати и да финансирате кампанията им. Да разрешите на прозелитите^[4] да печелят за истинската вяра вашите служители. Да прекъснете всякакви взаимоотношения с бизнесмените, които все още упорстват — той разпери ръце. — И ако направите всичко това, деца мои, ще се спасите от вечно проклятие.

— Не е изключено. Макар че пастор Карслунд от лутеранската църква „Свети Алаф“ би ме убеждавал в обратното — отбеляза Барни. — Списъкът ви обаче е твърде дълъг, за да изпълним всичко това за един ден.

— Разбира се, разбира се — Мармидон чак се разтресе от вълнение. — Ние постигаме задачите и целите си постепенно, стъпка по стъпка. „Но докато във вас има светлина, вие можете да бъдете деца на светлината.“ Това вероятно ще бъде единственият резултат от днешния ни разговор.

— Трудното е — рече Барни, — че искате да анулираме договорите, които сме подписали и за които вече сме получили аванс. Искате да престъпим дадената дума и да измамим онези, които са ни се доверили.

Тези думи изобщо не подействаха на Мармидон. Той се изпъна в целия си дребничък ръст, погледна ни строго и твърдо каза:

— Воините на Светия дух искат да спрете производството на снаряжение за армията, която докарва робство на другите страни, и за полицията, която пък носи робство на собствената си страна. Сега-засега не ви молим за нищо повече. Но и няма да се съгласим на нищо по-малко. Този въпрос не подлежи на обсъждане.

— Разбирам. Не съм и очаквал нещо друго от вас — отвърна Барни. — Но бих искал пред свидетели да ви обясня ситуацията, да ви предпазя.

По-близко стоящите около нас чуха думите на Барни, раздвижиха се и шепнешком предадоха чутото на другите. Усетих, че напрежението отново се засилва.

— Ако използвате насилие срещу онези, които са дошли тук просто да изразят протеста си — закани се Мармидон, — те или ще стоварят върху вас цялата сила на закона, или окончателно ще се убедят, че законът защитава интересите на едрите капиталисти… които от своя страна са рожби на Сатаната.

— О, не, не — отвърна Барни. — Повярвайте, ние сме много по-дребни риби. Но вие нахълтахте в чуждо владение, попречихте на работата ни тъкмо когато имаме страшна нужда и от време, и от работна ръка. Длъжни сме да изпълним задълженията си по договора и ще направим всичко, зависещо от нас. Сега ще проведем един експеримент. Той може да се окаже опасен. Моля ви заради вашата собствена безопасност — освободете територията на предприятието.

Мармидон се вкамени.

— Ако сте намислили да ни прогоните със смъртоносни заклинания…

— Нищо подобно. Ще ви разкажа точно какво смятаме да направим. Ще изпробваме нов начин за транспортиране на течности. Преди да го внедрим, длъжни сме да се убедим, че е безопасен. Ако системата не издържи изпитанията, онези, които са без защита, могат да бъдат засегнати. — Барни повиши глас, макар много добре да знаехме, че полицаите улавят всяка наша дума. — Заповядвам ви, предупреждавам ви и най-сетне — моля ви, освободете територията, собственост на компанията! Имате на разположение половин час.

Обърнахме се и влязохме в сградата, скрихме се от очите им, преди шумът отново да се е надигнал. Докато вървяхме през залата, за да потънем в благословената тишина на главната алхимическа лаборатория, чувахме летящите по наш адрес проклятия, подигравки и псувни, зверския вой на йоанитите.

В лабораторията се бяха събрали дузина учени, техници и работници, подбрани от Барни измежду доброволците. Седяха, пушеха, пиеха чай и кафе, сварени на бунзеновите горелки, и тихичко си говореха. Когато влязохме, посрещнаха ни с аплодисменти — бяха наблюдавали схватката ни с обсаждащите по видеокълбото. Потърсих с очи завеждащия склада Айк Абрамс. Добрият стар Айк — след войната го бях поканил на работа в нашето предприятие.

— Всичко наред ли е? — попитах го.

Той вдигна палец нагоре.

— При мен, капитане, всичко е готово. Не мога повече да чакам.

Един миг го гледах втренчено.

— Действително ли си готов да използваш това срещу хората?

Лицето му доби такова изражение, сякаш са го заплюли.

— А ако вие се окажете на мое място, няма ли да го използвате?

На твое място — да, помислих си, и не само на твое… И все пак, Айк!

Тъй като съм рационалист, аз изпитвам отвращение към ирационалната същност на гностицизма. Ако бях набожен християнин, щях да представя дълъг списък с обвинения към Църквата на йоанитите: и претенциите й да стане приемник на всички останали църкви, и отричането на правото им за съществуване, и вероятно и още по-голяма степен — езотеризма на йоанитите, които кой знае защо оспорват, че Бог излива милостта си върху цялото човечество. И рационалистите, и вярващите еднакво биха могли да се противопоставят срещу изопачаването на Евангелието от Йоана — най-мистичната, но и най-прекрасната книга от Светото Писание.

Ако сте евреин, йоанитите откъсват от контекста и ви хвърлят в лицето фрази като: „Много хора на тоя свят не вярват, че Исус Христос е дошъл при нас от плът и кръв. Такива хора са лъжци и антихристи.“ Само това стига, за да ви стане ясно, че възкръсва древният кошмар на антисемитизма.

Смутен се обърнах към Бил Харди, нашия главен Парацелз. Той седеше върху лабораторния плот и клатеше крака.

— Колко получихте? — попитах го.

— Около 250 килограма — изрече той въодушевено.

— Охо! И без никаква алхимия?

— Абсолютно никаква. Чиста и честна реакция на Берцелиус. Просто ни провървя, защото имахме достатъчно количество от изходните съставки.

Потръпнах, като си спомних какъв ужасен пример беше дал самият той при обсъждането на плана ни и го изгледах въпросително.

— Как ще се отрази това на Мидгард?

— Не знам, в Департамента на производството… е… има куп най-различни разпоредби! Например от маслопроизводителите се изисква да вземат множество предпазни мерки срещу гранясването на мазнините. Процесът ви е известен. Пречеше ни, че вие не желаехте реакцията отначало да бъде извършена в епруветка, а после със симпатическа магия да получим колкото си искаме тонове от веществото. Правителството може да вземе под свой контрол популацията на скунксите^[5] в западните щати и…

Той млъкна — в стаята влезе Джини. Очите й блестяха, държеше вълшебната си пръчка така, както валкирия^[6] меча си.

— Да започваме, момчета! — в гласа й звънна метал.

— Хайде! — Барни надигна огромното си туловище. След него и ние тръгнахме към контейнерите. Това бяха най-обикновени баки от 4,5 литра, в които се продава течна боя. Но гърлото на всяка бе запечатано с восък и върху него — печатът на Соломон. Подсъзнателно усетих около тях напрежението на полето, създавано от свръхестествени сили. Изглеждаше невъзможно учените да успеят да ги натоварят на платформата и да ги изкарат навън.

Заедно с мен в моя отдел влязоха Айк и неговата група. Набързо монтираната от нас апаратура не изглеждаше особено внушително. Честно казано, това беше голям бензинов електрогенератор със стърчащи около него бобини и снопове кабели. При един експеримент понякога е необходима повече енергия, отколкото могат да дадат грижливо екранираните линии на силовото поле за общо ползване. За да заработи това запоено на бърза ръка чудовище, трябваше да изключа магнитните екрани. Всичко, с което сега разполагахме, беше само една купчина метал. В непосредствена близост до генератора нямаше и помен от магия. Айк целия ден беше в стихията си, а сега самичък нарами генератора и тромаво закрачи след мен. Успя да го пренесе през всички зали и стаи и спря чак като изкачи стълбите.

Безспорно понякога му се искаше хората никога да не бяха откривали начин за въздействане върху свръхестествените сили (научихме се да правим това малко след края на бронзовия век). Айк не беше ортодоксален християнин. Неговата вяра не му забраняваше да използва магията. Но той не бе реформист, а обикновен юдаист консерватор, тоест можеше да си служи с предмети, които някой друг беше подчинил с магия. Самият Айк обаче не биваше да прави магии. Трябва да му се признае, че въпреки това се справяше с работата си и подчинените му го уважаваха.

Той успя да домъкне неприспособеното за пренасяне устройство заедно с цялото допълнително оборудване чак до гаража. Вече всички се бяха събрали върху плоския му покрив. Тъкмо оттук Джини трябваше да изпрати баките до предназначеното им място. Те се поклащаха във въздуха там, където ги достигаха създаваните от генератора изкривявания на магнитното поле. Избутахме го на покрива, после внимателно го поставихме до капандурата. Барни направи една обиколка около машината. Заради генератора не можехме да се качим горе при другите нито с метла, нито чрез заклинание, та се наложи да се изкатерим по въжена стълба.

— Готови ли сте? — попита Барни. На призрачната тревожна светлина върху лицето му блестяха капчици пот. Ако планът ни не успее, той ще трябва да отговаря за непредвидените последици.

Проверих всички свръзки.

— Май всичко е наред. Но нека първо се огледам.

Отидох при Джини, тя стоеше до ниския парапет. Отдолу тълпата клокочеше като мътен поток. Към нас се издигаха лица и плакати, изпълнени с омраза. Хората забелязаха полюшващите се над тях контейнери и разбраха, че решителният момент наближава. Наведен над олтара, Мармидон правеше нещо. Стана ми ясно, че усилва защитното поле. Дочух непознати думи: „… Хелиодомар, мабон сарут хоф ута енунас сацинос…“.

Молитвата надвикваше мрачното ломотене на тълпата. Огньовете на елфите лумнаха по-ярко. Наситеният с енергия въздух пращеше и кипеше. Лъхна на озон като пред буря.

На устните на Джини се появи бледа замислена усмивка:

— Как ли би се отразило това на Сварталф?

Барни тромаво се приближи до нас.

— Можем да започваме, но ще им дам последен шанс.

Той извика предупрежденията, както и преди. Отговориха му с крясъци, по стената затропаха камъни и огризки.

— Окей — изръмжа Барни. — Стига сме се бавили.

Отдръпнах се от парапета, пуснах мотора и включих тока. Генераторът потрепери и прекъслечно запя. Вдишах отвратителния дим и ми стана радостно: добре, че не разчитахме на двигателите с вътрешно горене. Виждал съм тъй наречените автомобили — те бяха произведени около 1900 година, малко преди полета на първата метла. Повярвайте ми, помещенията, където са изложени, не бива да се наричат музеи. Много по-точно ще бъде да ги назовем „складове на една ужасна глупост“.

Силният глас на Джини прекъсна мислите ми — изпращаха баките към предназначеното им място. Вече не ги виждах: разпределени равномерно по цялата площ, те плаваха на три метра над главите на тълпата. Джини замахна с вълшебната си пръчка, аз превключих главния шалтер.

Не, ние не използвахме магия, за да разчистим територията, собственост на „Източниците на норните“. Минавайки през намотките на генератора, токът създаде такова магнитно поле, че в радиус от сто метра действието и на нашите, и на техните магии секна.

Всички прибори, които можеха да се повредят, бяхме скрили в изолирано отвътре със специален материал помещение. Повторно предупредихме тълпата, че провежданият опит за транспортиране на течности може да се окаже опасен. Нямаше защо да уточняваме, че тези течности представляват развалени консерви под високо налягане. Толкова развалени, че са готови всеки момент да експлодират. И ще го направят, когато изчезнат силите, поддържащи защитното поле.

Всъщност ние съзнателно пресилвахме нещата, когато говорехме за опасност. Опитвахме се да сведем до минимум щетите, причинени от обсадата. В контейнерите нямаше нищо страшно. Може би само лек токсин, но в толкова слаба концентрация, че не си струваше и да се говори за него. Макар че нормалното човешко обоняние щеше да го сметне за нещо ужасно.

Просто безобидна смес от бутилмеркаптан, мастни киселини и какво ли не още… Трупна миризма и смрад на гнило… М-да, тази органична маса има великолепна проникваща способност. Ако само няколко капчици попаднат върху кожата ви, вонята няма да изчезне цяла седмица, а може и две…

Разнесе се първият пронизителен крясък. Настана мигът на моята победа. После нахлу зловонието. Забравил бях да си надяна противогаза, забравил бях, че дори когато съм човек, носът ми е достатъчно чувствителен. Слаб полъх — и се задуших… Повърнах, съдържанието на стомаха ми изпръска целия покрив. В тази смрад се смесваше вонята на скункс, на гранясала мазнина, на изгнили аспержи… Това беше гниене, гибел, то надхвърляше всякакво въображение. Едва успях да си надяна противогаза.

— Бедничкият ми Стийв! — до мен стоеше Джини.

— Махнаха ли се? — изфъфлих аз.

— Да, ведно с полицията. А заедно с тях май и половината квартал.

Въздъхнах облекчено, защото в плана ни имаше една слаба точка: опозиционерите можеха да не се разбягат, а да нахълтат през вече незащитените врати. Но сега, след като изпитах със собствения си нос резултата от нашите действия, реших, че няма от какво да се притеснявам. Лаборантите бяха изпълнили задачата си по-добре, отколкото сами се бяха надявали.

Едва ли можехме да очакваме, че обсаждащите ще се върнат. Ако те арестуват или си дал живота си за общото дело, считат те за герой и примерът ти ще вдъхновява останалите. Но ако чисто и просто с теб не може да говори и най-добрият ти приятел, защото поради миризмата не иска да те доближи, по всичко изглежда, че борбата ти за общото дело е претърпяла неуспех.

Прегърнах Джини, притиснах я и започнах да я целувам. Дявол да го вземе, пак забравих за противогазите! Тя едвам разплете хоботите им.

— Трябва да вървя и докато тази гадост не се е разпространила из целия град, да я унищожа — каза Джини. — Изключи машината си и постави около нея екран.

— А… да — трябваше да се съглася аз. — Предполагахме, че сутринта заводът ще възобнови работата си.

Още час-два бяхме заети — изскачаше ту едно, ту друго нещо. Като свършихме всичко, Барни изнамери отнякъде няколко бутилки и до съмване празнувахме победата. Небето на изток се обагри в червено. Чак тогава аз и Джини, хълцукайки и олюлявайки се, се качихме на метлата и потеглихме към къщи.

Свеж вятър охлаждаше разгорещените ни глави, високо над нас се бе ширнало небето.

— Знаеш ли — казах през рамо, — обичам те.

— Мър-р-р — тя се наведе, потърка буза в рамото ми, ръцете й се плъзнаха надолу по тялото ми.

— Безсрамно момиче — рекох.

— Нима предпочиташ нещо друго?

— Не, ама можеше и да почакаш. С всяка изминала минута се чувствам все по-развратен и отгоре на всичко нямам никаква възможност да задоволя похотта си.

— О, възможност има — промърмори тя замечтано. — Дори на метла. Нима си забравил?

— Не съм забравил. Но, дявол да го вземе, тук, във въздуха, скоро ще стане пренаселено. Защо да летим още няколко десетки километра, търсейки уединение, когато под носа ни е нашата великолепна спалня?

— Вярно. Идеята ти ми харесва. Някакви си петнадесет минути и ще имаме гарантирано уединение в собствения си дом… Хайде, метличке, дай газ!

Метлата рязко увеличи скоростта. Бях преизпълнен с щастие и то се наричаше Джини.

Тя първа усети присъствието на свръхестественото. Аз само разбрах, че надигна глава от моето рамо и ноктите й се впиха през ризата в тялото ми.

— По дяволите! — изревах.

— Ш-ш-т!

Летим. Мълчим. Лек, но неприятно резлив утринен вятър. Под нас — тъмният град. Най-после тя проговори. Гласът й, слаб и смутен, звучеше напрегнато.

— От известно време усещам нещо нередно. Но заради възбудата и другите неща забравих.

Всичко в мен потрепери, сякаш се готвех да се превръщам във вълк. Сетивата ми започнаха да опипват пространството. Магьосническото ми умение не е кой знае какво: обикновената магия за всекидневието плюс някои неща, на които ме научиха в армията, и в добавка по-солидната ми инженерна подготовка. Но човековълците имат и вродени инстинкти, които ми помогнаха да се ориентирам безпогрешно.

Наоколо миришеше на ужас!

Метлата стремглаво се спускаше. Вече бяхме разбрали — ТОВА се бе случило в нашия дом!

Скочихме от метлата направо в лехата пред къщата. Отключих и се втурнах вътре.

Беше тъмно.

— Вал! — закрещях аз. — Сварталф!

Ключалките бяха цели, стъклата не бяха счупени. Остриетата и камъните, които пазеха входовете, откъдето можеше да проникне свръхестественото, си бяха на мястото. Но столовете бяха преобърнати, вазите от масите — съборени и счупени… Стените, подът, масите, — цялото жилище беше оплескано с кръв!

Втурнахме се в стаята на Валерия. Като видяхме, че детето спи спокойно в креватчето си, прегърнахме се и се разплакахме.

Най-сетне Джини проговори:

— А къде е Сварталф?! Какво е станало?

— Ще го потърся! — рекох. — Той е извършил подвиг.

— Добре — Джини изтри сълзите си. Огледа безпорядъка в детската стая и погледът й стана суров: — Защо не се е събудила? — попита с глас, какъвто преди не бях чувал.

Вече бях започнал издирването. Намерих Сварталф в кухнята. Линолеумът беше залят с кръв. Костите на котарака бяха изпочупени, кожата му висеше на парцали, а коремът му бе разпран. И въпреки това той дишаше, хриптейки. Не успях да разгледам какви други рани има, защото чух вика на Джини. Изтичах като луд обратно.

Тя държеше детето на ръце. Под разбърканите златисти къдрици мътно и тъпо ни гледаха сини очи. Лицето на Джини беше толкова изострено, че още малко и скулите й щяха да изхвръкнат.

— С нея е станало нещо! — каза тя. — Не знам какво, но нещо е станало!

Постоях секунда, чувствайки, че Вселената се разбива на хиляди парчета. После отидох в тоалетната — там е тъмно, а сега ми бе нужно точно това. Смъкнах дрехите си и запалих фенерчето. Превърнах се във вълк и се върнах при тях. Носът ми подуши тяхната миризма.

Седнах на задните си лапи и завих. Джини изтърва онова, което държеше. Докато пак се превръщах в човек, тя стоеше неподвижно до креватчето.

— Ще се обадя в полицията — чух гласа си. — Това не е Вал. Това изобщо не е човек.