Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (16)

Знаех точно накъде се бяхме запътили. Приятелят ми от фронта — Хуан Фернандес, намери добро приложение на знанията си, придобити в армията. Той служеше в секцията за пропаганда и там беше създал множество превъзходни сценарии. Сега обаче произвеждаше не кошмари за неприятеля, а серийни сънища. Предаванията бяха популярни и клиентите му плащаха добре. Всъщност всички обичаха Хуан, като се изключат психоаналитиците. В наши дни, когато научните изследвания позволиха да се създаде ефикасна противомагнетична техника, която да се противопостави на хипнозата, психоанализата остаря. Миналата година Хуан си построи малка вила в страната на предците си — почти на самия бряг на Сонора, най-уединеното и красиво място в Мидгард. Фернандес ми предложи почивка там този месец и естествено ние с Джини нагласихме сватбата ни да съвпадне с това.

На другия ден по обяд решихме да слизаме. На запад Калифорнийският залив преливаше в сини и бели бликове. Прибоят беше оставил зад себе си широка ивица пясъчен плаж, след него се редуваха накамарени един върху друг хълмове и най-сетне на изток се ширваше сухата, внушаваща страх и застинала равнина. А къщичката, която стърчеше над стръмната урва при реката, беше потънала в зеленина.

Джини изръкопляска.

— Никога не бих повярвала, че такова нещо е възможно.

— Вие, жителите на източните щати, не знаете колко огромна е страната ни — бях изпълнен със самодоволство.

Тя заслони очи от заслепяващата светлина на слънцето и посочи:

— А какво е онова там?

Проследих ръката й. Над канарите, на около километър и половина от къщичката, се извисяваха полуразрушени стени, заобиколени с купчина камъни. В северния ъгъл посрещаше поривите на вятъра кула, стърчаща като счупен зъб.

— Ла Форталеза — казах, — построена е през 17 век. Някакъв дон бил осенен от идеята да разработва този район и издигнал замъка като опорен пункт и резиденция. Но нещата не потръгнали и скоро замъкът бил напуснат.

— Хайде да го разгледаме.

— Добре, щом искаш.

Джини сложи ръка върху рамото ми.

— Стийв, а защо нещата му не потръгнали? Какво е попречило?

— О… нищо. Не съм се интересувал особено от Форталеза. Дори в човешкия си облик и през деня усещам там враждебност. Веднъж като вълк се запътих към замъка по мрак. И… беше отвратително. Усещах го не толкова физически, колкото… О, нека забравим за това.

— По онова време испанците са поробвали коренното население — каза тя замислено. — Нали така? Представям си смъртта на колко хора е видял замъкът.

— И тази смърт е оставила следи в него. Но, дявол да го вземе, това е било толкова отдавна! Все пак ще го разгледаме. Руините са много живописни и оттук изглеждат потресаващо.

— Ако наистина се страхуваш от призраци…

— Скъпа, нека забравим за това! Не съм суеверен!

Ние се настанихме в къщичката и действително забравихме всичко. Постройката много приличаше на манастир с белите си стени и плочестия си покрив. Заобикаляше я двор, в който весело бълбукаше фонтан. Имаше и градина — зеленината на тревата и листата на дърветата, червената, бяла, пурпурна и златиста дантела на цветните лехи радваше окото. Бяхме съвсем сами. Почвата беше наситена и със Земя, и с Вода, така че не се нуждаеше от специални грижи. Двете други стихийни сили кондиционираха въздуха в къщата. И чистотата се поддържаше по вълшебен начин (много скъпо удоволствие е заклинанието за чистота). Тъй като Джини временно беше прекратила магьосническата си дейност, приготви закуската по мексикански от продуктите, които си носехме. Тя беше толкова прелестна по бански и с престилчица с къдрички, че не ми даде сърце да й предложа услугите си като учител по готварство. А така се зарадва, когато мръсните чинии полетяха сами към кухнята. Дори ги последва да не би някоя да падне на пода, вместо във водата.

— Това е най-модерната миячна машина от всички, за които съм чувала — възкликна тя.

Следобеда имахме много свободно време и отидохме да се къпем в прибоя. Когато слънцето залезе, се изкатерихме по височината обратно, също като по стълба, която води в небето. Бяхме изгладнели и аз изпекох бифтек на жар. Мълчахме. После влязохме в патиото и оттам се любувахме на морето. Седяхме на столове, сковани от дъски, държахме се за ръце и звездите, обсипали небето, ни поздравяваха.

— Като изгрее луната, нека сменим кожата си с козина — казах. — От теб ще стане очарователна вълчица. Аз бих, хм… е, не е важно!

Тя поклати глава.

— Не мога, Стийв.

— Сигурно ще можеш. Разбира се, ще се наложи да използваме Т-вълшебството, но…

— Там е работата, я. Твоите човешки гени са съединени с вълчите. Всичко, което ти е нужно при промяната, е поляризирана светлина. Но за мен това означава голяма трансформация и… Не знам… Чувствам, че не мога да го направя… Дори формулите не си спомням. Изобщо нищо не помня. Всичко, което знаех, се обърка и се изпари дори повече, отколкото съм очаквала. Ще се наложи отново да премина елементарен курс на обучение. А сега може да ме промени само професионалист.

Въздъхнах, защото се надявах да станем и двамата вълци. Светът не може да се опознае истински, ако си служиш само с човешки сетива и човешки разум и ако не изживееш усещанията, присъщи на животните. А Джини безспорно е част от този свят… Какво пък!

— О кей — казах. — Тогава после, когато отново станеш специалистка.

— Разбира се. Много съжалявам, скъпи. Но ако ти искаш да се поразходиш в облика на вълк, тичай. Ами ако завъдиш бълхи? — тя се наведе гальовно към ухото ми. И тогава чухме стъпки.

Скочих. Думите, които промърморих, не изразяваха особено гостоприемство. Под черното кадифено небе по отдалечаващата се пътечка към нас се приближаваше някаква сянка.

Кой ли пък е този? Някой от селото, което е на петнадесетина километра оттук? Но… Когато съм човек, носът ми не е много усетлив (според вълчите ми стандарти), а въпреки това миризмата, която долових, не ми хареса. Не че беше неприятна, обратното, от острия аромат неясното в мрака лице на Джини стана още по-прекрасно. И все пак нещо в мен се съпротивяваше.

Непознатият вече влизаше в патиото и аз тръгнах да го посрещна. На ръст беше като мексиканец, тоест по-нисък от мене. Движеше се толкова безшумно, колкото вдига шум струйка дим, и аз си помислих да не би да е върколак ягуар. Гъвкавото му тяло бе облечено в безукорно бял костюм, а върху него — тъмно наметало. Лицето му бе засенчено от широкопола шапка. Когато свали шапката си и се поклони, падащата от прозореца светлина обля лицето му. Никога не бях срещал толкова красив мъж: високи скули, гръцки нос, остра брадичка, раздалечени зеленикави очи, от които бликаха златисти искри. Кожата му бе по-бяла от кожата на жена ми, а косите му бяха гладки, светли, с пепеляв оттенък. Видя ми се съмнително да е мексиканец. По-скоро е представител на отдавна съществувала, забравена сега раса.

— Буенос ночес, сеньор — възгрубо казах аз. — Пардон, перо но абламос еспаньол! — изкривих си душата, но не ми се искаше да дрънкам вежливи глупости.

Не мога да определя дали гласът, който ми отговори, беше тенор или контраалт, но при всички случаи звучеше като музика.

— Повярвайте ми, сър, владея всички езици, които могат да ми потрябват. Моля да бъда извинен, но като видях отдалече, че къщата свети, осмелих се да предположа, че стопанинът се е върнал. И реших да го навестя, за да го поздравя по съседски.

И изговорът, и строежът на фразите бяха архаични. Например гласните звучаха по шведски, макар да липсваше присъщият на шведския език ритъм на изречението. Сега обаче ме учудиха самите думи.

— По съседски ли?

— Обстоятелствата са такива, че ние — аз и сестра ми — живеем в онзи разрушен замък…

— Какво? Но… — спрях на средата на думата. Фернандес не ми е споменавал такова нещо, от друга страна, самият той не е тук от много месеци насам. Беше купил тези няколко акра от мексиканското правителство, чиято собственост са и Форталеза, и земите наоколо. — Купили сте този замък?

— Няколко стаи в него ни подсигуряват напълно комфортно съществуване, добри ми сър — избягна прекия отговор той. — Скромното ми име е Амарис Маледито. — Устата му, толкова рязко очертана, че трудно можеше да се забележи колко са пълни устните му, се изкриви в усмивка. Ако не беше миризмата, която усещах, щях да бъда окончателно покорен. — Вие и вашата прекрасна лейди сте гости на сеньор Фернандес? Добре дошли.

— Временно се настанихме в тази къща — Джини говореше също като дете, задъхвайки се. Крадешком я погледнах и в жълтата светлина от прозореца видях, че очите й блестят и че непрекъснато го гледа в лицето. — Казваме се… Вирджиния… Стивън и Вирджиния Матучек.

С някакво хладно недоумение помислих — младоженките кой знае защо смятат, че щом вече са „мисис“, това трябва да прави впечатление на всички: „мисис еди-коя си“ и не можеш по никакъв начин да разколебаеш тази им увереност.

— Много мило от ваша страна, че ни навестихте… Да вървите пеша толкова отдалеч. Сестра ви… също ли ще дойде?

— Не — каза Маледито, — макар че, честно казано, вашето общество щеше да й бъде приятно. Ала гледката на такава красота вероятно щеше да я уязви. Вашата красота щеше да предизвика у нея мъка и завист.

Нощта беше изпълнена с аромата на цветя. Над главите ни и над върховете на канарите блестяха звездите, а долу шумеше огромното море, обвито в мъгла. Колкото и да е странно, думите на Маледито не изглеждаха нито дръзки, нито изкуствени, в тях имаше само истина. В сумрака, който в патиото ставаше по-плътен, видях, че Джини се изчерви и сведе поглед. Ресниците й затрепкаха като криле на пеперуда и тя смутено отговори:

— Толкова сте добър… Да… Няма ли да седнете?

Той пак се поклони и меко се отпусна на стола — преля се, сякаш беше вода. Дръпнах Джини за ръкава, побутнах я към къщата и яростно засъсках:

— Дявол да го вземе, какво мислиш да правиш? Сега цял час няма да се отървем от този тип!

Тя блъсна ръката ми с гневен жест — не беше го правила от последната ни кавга насам.

— Не искате ли малко коняк, сеньор Маледито? — попита тя с лъчезарна усмивка — бавно и интимно, но устните й едва забележимо потрепваха. — Ще ви донеса. Може би и пура? Стийв има „Префетос“.

Докато тя шеташе в къщата, аз не пророних нито дума — бях твърде разярен. Заговори Маледито:

— Очарователна девойка, сър. Във висша степен възхитително създание.

— Тя е моя жена — ревнах, — дойдохме тук, за да сме сами.

— О, не ме подозирайте — доволният му смях сякаш се сля с шепота на морето. Седеше в сянката и аз можех да различа само неясни размазани очертания — черно и бяло, и наблюдаващите ме отстрани блестящи очи. — Разбирам всичко и не се осмелявам да злоупотребявам с търпението ви. Не е изключено по-късно, когато се запознаете със сестра ми, да ви достави удоволствие…

— Не играя бридж…

— Бридж? А, да, спомних си. Това е нова игра на карти — той направи с ръка хипнотичния знак на отрицание. — Не, сър, ние не можем да принудим нито себе си, нито другите да вършат нещо, което не искат. Не бихме се натрапвали в дом, където има някой, който не желае, макар и без да го казва, нашата поява. Освен това… Как би могъл човек, заселил се в жилище като нашето, да пренебрегне факта, че се е сдобил със съседи? И сега не е по силите ми да откажа учтивото предложение на вашата лейди. Не, сър, няма да ви отнема много време.

Е, както винаги, учтивият отговор уталожва гнева. Маледито продължаваше да не ми харесва, но вече можех да анализирам мотивите си и враждебното ми отношение към него се засили. Раздразнението ми се превърна в неприязън към този човек. Нещо в него — може би одеколонът му — ме караше да желая Джини повече от когато и да било.

Гневът ми обаче отново избухна, когато тя донесе коняка и започна да се върти около Маледито, говореше твърде високо, много се смееше и отгоре на всичко настойчиво го канеше да обядва с нас на следващия ден! Мрачно слушах разговора им. Той лееше думите гладко, мазно, остроумно и нито веднъж не отговори направо на отнасящите се до него въпроси. Седях и репетирах наум какво ще избълвам, когато се махне. Най-сетне той стана.

— Не смея да ви досаждам повече — каза. — Освен това пътят до Форталеза минава по скалите, а аз не го познавам добре. Тъй че, за да не се объркам, ще трябва да вървя бавно.

— О, но това е опасно! — Джини се обърна към мен. — Ти трябва да го изпратиш, Стийв. Изпрати го до вкъщи!

— Не се осмелявам да искам от вас такова нещо — възрази Маледито.

— Това е най-малкото, което можем да направим за вас. Настоявам, Амарис. Няма да ти отнеме много време, Стийв. Нали казваше, че искаш да се разходиш на лунна светлина — виж, луната изгрява.

— О кей, — излаях аз възможно най-нелюбезно. Наистина на връщане ще се превърна във вълк и ще си изкарам яда. А ако сега се опитам да споря с нея, ще й наговоря всичко, което мисля и чувствам, и нашата втора нощ ще стане… Не, това няма да е кавга, а истински Армагедон.

— Да вървим.

Той й целуна ръка, а тя се прости с него с такъв нежен, треперещ и неясен глас, сякаш беше ученичка, влюбена за пръв път. Маледито имаше фенерче и то хвърляше малко, скокливо снопче светлина, което изтръгваше от сгъстяващия се мрак ту камъни, ту еднообразните филизи на пелина. Над източния рид лунното сияние ставаше все по-ярко. Усетих как нервите ми се опъваха. Известно време се движехме косо нагоре по склона, само поскърцването на обувките ни нарушаваше тишината.

— Не сте ли си направили труда да вземете фенерче, сър? — каза най-сетне Маледито. Аз изхъмках. От къде на къде ще му казвам, че имам магьосническо зрение? Не му признах също, че съм вълк върколак, който се променя на лунната светлина и без фенерче.

— Ще се наложи да вземете моето — продължи той. — В противен случай на връщане пътят ви може да се окаже много опасен.

Това го знаех. Обикновеният човек ще бъде като сляп по тези места дори под ярката лунна светлина. Пътечката се губеше и много трудно можеше да се открие. Наоколо всичко изглеждаше изкривено и пълно със сенки. Ако човек се паникьоса, ще се лута до разсъмване или по-вероятно ще падне в пропастта и ще си счупи главата.

— Ще дойда утре вечер да си го взема — Маледито въздъхна с удовлетворение. — Ах, сър, идването ви тук е такова рядко щастие! Двама младоженци, преизпълнени с любов… Сибелита така мечтаеше да ви види… впрочем и аз.

— Сестра ви ли?

— Да. Не бихте ли желал, ако няма да ви затрудни, да се срещнете с нея утре по същото време?

— Не.

Отново настъпи тишина. Спуснахме се в едно дефиле, обкръжено със скали. Беше тъмно като в рог. Не се виждаше и нашата къщичка. Нищо, освен мътното лъщене на водата и лунното сияние над нас, както и лишилите ни от светлината си студени и много далечни звезди. Взрях се: извисяващите се скали завършваха с полусрутените стени на Форталеза, които приличаха на стърчащи слонски бивни. Сякаш аз и Маледито бяхме последните останали хора в Мидгард.

Той спря. Светлината на фенерчето изчезна като отрязана.

— Лека нощ, сеньор Матучек — извика. В звънтящия му смях звучаха едновременно злоба и красота.

— Какво? — объркан, аз се взрях, примигвайки, в мрака. Тъмнината ме обгърна. — Какво искате да кажете, дявол да го вземе?! Още не сме стигнали до замъка!

— Не сме. Върви там, ако искаш… и ако можеш.

Чух как тръгна по пътеката обратно. Камъчетата под краката му вече не хрущяха — стъпките му бяха меки и бързи като скоковете на див звяр.

Беше се запътил към нашата къща.

Един миг стоях като закован. Чувах най-малкото движение на въздуха, шумоленето на пелина, плисъка на океана. Докато кънтенето на сърцето ми заглуши всички звуци.

— Джини!!! — закрещях аз.

Въртях се объркан. Втурнах се след него, кракът ми се плъзна по скалата и аз паднах, като си ударих ръката до кръв. Надигнах се с мъка. Отвесните скали и урви върнаха обратно проклятията ми. Препъвайки се, аз се впуснах по стръмнината, провирах се през храстите и кактусите.

Спънах се в нещо и пак паднах, но този път си треснах главата в един голям камък. Болка прониза тялото ми, в очите ми избухнаха огньове и минута-две лежах почти в безсъзнание.

Тогава почувствах нечие присъствие. И през безнадеждната самота и студа, които струяха оттам и заливаха душата ми, самата ми същност, усетих чужда надежда — като опъната струна.

„… успехът е в ръцете ми, от третия опит… И двамата. Той е мъртъв, а тя е прелъстена. После разкаянието ще я сломи… Заплахата, която се криеше в тях като в буреносен облак, е отстранена… Най-сетне съм в безопасност…“

Една мисъл ме прониза, по-ужасна и по-силна от каквато и да било болка: Маледито не би могъл самичък да й въздейства така, поне не толкова силно… Не би могъл да сломи любовта, гордостта и порядъчността й… Не, самият Изкусител е принудил момичето ми да постъпи така… Не знаех какво зло е замислено, но като избухване на светкавица я видях насаме с Маледито и в този огън изгоря всичко останало — болката, слабостта, здравият смисъл, дори за известно време споменът за ехидния наблюдател. Изревах от гняв, скочих и побягнах!

Обхвана ме някакво безумие, не осъзнавах какво правя. Ала животинските ми рефлекси и инстинкти ме запазиха. Мисля, че беше точно така. Внезапно усетих, че съм изтощен до крайност, наложи се да спра, за да си поема дъх. Тази принудителна пауза даде възможност на разсъдъка ми да надделее.

Огледах се и не открих нито замъка, нито нашата къща. Бях се заблудил.