Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (13)

Мисля, че тъкмо яростта ми надмогна болката, и аз отново започнах да се бия. После ми разказваха, че съм сключил челюсти там, където чудовището ме беше възседнало. Казваха, че съм го хапал, опитвайки се да го задържа. Но болката беше толкова силна, че не помня нещо друго, освен самата нея.

Сетне саламандърът изчезна. Улицата беше пуста и тъмна, осветена само от луната и един оцелял фенер в далечината. И неравномерните червени отблясъци на горящите здания. Тишина, чуваше се единствено пращенето на пожарите. Когато се опомних дотолкова, че се върна обонянието ми, първото, което усетих, беше възкиселата смрад на дима.

Това продължи няколко минути. Необгорелите клетки едва ми стигнаха, за да възстановят пораженията. Когато се оправих, видях, че косматата ми глава лежи върху коленете на Джини. Лизнах ръката й с пресъхналия си като стар кожен колан език. Ако бях човек, щях да предпочета да си остана в тази поза. Аз обаче бях вълк с вълчи инстинкти, ето защо с огромни усилия се надигнах и нададох хрипкав вой.

— Стийв. Всемогъщи боже, ти ни спаси! — шепнеше задъхана Джини. — Още няколко минути и щяхме да се задушим. И сега гърлото ми сякаш е посипано с пясък.

Сварталф скочи от тезгяха и дотича до нас. Изглеждаше толкова самодоволен, колкото може да изглежда котарак с подпалени мустаци и бакенбарди. Той измяука, а Вирджиния ми обясни с пресеклив смях:

— Казва, че му дължиш половин кило каймак или нещо подобно. Както ти наклони везните в наша полза, така и той направи същото за тебе. Във всеки случай подсказа как да ти помогнем.

Наострих уши.

— Отвори крановете за бира — каза тя, — а аз пълнех халби и ги хвърлях по саламандъра. Това не му хареса и той се заизвива, за да се запази. Изглежда действието на парата вече го беше поизтощило, когато ти пусна в работа челюстите си. — Джини ме прегърна през шията. — Секундите, през които го държеше в зъбите си, са истински епичен подвиг.

Бира! Станах, олюлявайки се, и се помъкнах към тезгяха. Сварталф и Джини вървяха след мен, недоумявайки. Аз заскимтях и посочих с муцуна халбите.

— О, разбирам — Джини щракна с пръсти, — искаш да пиеш. Та ти си обезводнен!

Наля ми еднолитрова халба. Аз я излочих, давейки се, и показах, че искам още. Джини поклати глава.

— Ти изгони саламандъра, но ни предстои пак да се срещнем с него. Така че ще ти дам обикновена вода.

Метаболизмът на животинското ми тяло преразпредели течността и аз почувствах, че окончателно оздравях. Първата ми ясна мисъл беше — да се надяваме, че за в бъдеще бирата няма да се хаби за борба с духовете. Втората ми мисъл — думите й да не означават, че ще трябва да се втурнем веднага в нови битки.

Всичко се заплаща — бедата на върколаците е, че в животинския облик и мозъкът им е животински, а човешката личност представлява само тъничък, повърхностен слой. Или по-просто казано, като вълк аз бях рядко тъп според човешките мерки. Можех да схвана единствено, че ще е по-добре, ако се превърна отново в човек. Ето защо излязох през отворената врата и на лунната светлина започнах превъплъщението.

Имали ли сте вземане-даване с разярена пантера? Такъв бях аз в този момент, когато започнах обратната трансформация, от неописуемите болки.

— Не прекалявай с ругатните — решително каза Джини, — ако поне малко те е грижа за моминската ми свенливост — тя съблече обгорялото си, още годно за носене палто, обшито с кожи. Съмнявам се някога някого да са обличали толкова бързо. Палтото много ми стискаше в рамената, а отгоре на всичко не беше и достатъчно дълго. Нощният вятър охлаждаше голите ми колена. Но саламандърът сякаш продължаваше да пърли лицето ми. Опасността си оставаше.

Когато се опитах да възстановя всички минали събития, ми се стори, че преживяванията ми бяха твърде неправдоподобни. Съзнателното реконструиране на спомена ми причиняваше просто физическа болка. Освен това не съм убеден, че изобщо ми се искаше да мисля затова.

Хрумна ми, че и двата пъти, когато, умирайки от болка, губех съзнание, имах сходни видения. Пустота, жесток студ, превръщане в точка. Може би трябва да се обърна към психиатър? Не, глупаво ще е. Видяното не е нещо повече от налудничава реакция срещу травмата. Дано по-нататък да нямам подобни травми.

И забравих за всичко това. Бързо попитах:

— Сега накъде? Проклетата твар може да бъде навсякъде.

— Смятам, че се върти около Студентското градче — каза Джини. — Там има достатъчно място да се развихри, а той не бърза. Да вървим.

Бирарията тлееше. Вирджиния донесе метлата и ние излетяхме.

— И тъй — рекох, — нищо не постигнахме, само изгубихме време.

— Н-не, не е съвсем така. Проникнах до известна степен в психологията му — под нас се носеха покриви, Джини продължаваше да говори. — Саламандърът е роден от заклинания и аз не знаех какво точно представлява. При създаването на един стихиен дух може да се получи практически всичко. Очевидно създателят му Макилрайт е бил убеден, че би трябвало да знае английски език и дори да има зачатъци на интелект. Слагаме в сметката и променливата природа на огъня. Какво получаваме в края на краищата? Дете!

— Ама че детенце — промърморих, като се увих в палтото.

— Не, не, Стийв, това не е важно. Той притежава всички характерни черти, които има детето и които го ограничават — непредпазливост, безгрижие, лекомислие. Умният саламандър няма да бушува така, той тихомълком и постепенно ще увеличава силата си. А този дори не разбира, че не би трябвало да изгаря цялата планета, или просто не се замисля. Защото после откъде ще вземе кислород? Спомни си и фанатичната му суета — той изпадна в неописуема ярост, когато му казах, че съществуват по-могъщи и по-прекрасни сили от него, като думите за могъществото и красотата им еднакво го засегнаха. Друго — неспособността му да задържа вниманието си дълго върху един предмет. Преди да се заеме с причиняваните му сравнително незначителни неприятности, би могъл просто да убие теб, Сварталф или мене. А започна да пилее силите си. Пък и когато ти се вкопчи в него, би могъл, скърцайки със зъби, да издържи за кратко болката, но да не те пусне, докато ти… докато не умреш — гласът й потрепери и тя забързано продължи: — Същевременно, когато вниманието му не се разсейваше, когато нищо не го отвличаше, той се концентрираше само върху едно-единствено решение. Забравяше, че самият той е част от едно голямо цяло, което включва най-разнообразни вариации — Джини замислено кимна. Дългите й развяващи се коси докоснаха лицето ми. — Все пак трябва да съществува някакъв начин да въздействаме върху психиката му.

И моята суета не беше по-малка от тази на саламандъра.

— Аз не бях сравнително незначителна неприятност за него — промърморих.

Джини се усмихна, пресегна се и ме погали по бузата.

— Всичко е добре, Стийв, всичко е прекрасно. Радвам се, че си същият. Убедих се, че ще бъдеш добър съпруг.

Тези думи много ме зарадваха, но ми се искаше да зная какво по-точно стои зад тях.

Скоро открихме саламандъра — подпалваше театъра. Но докато го гледах, припламна, изчезна и се появи по-далеч, до Медицинския изследователски център. Керемидите не издържаха горещината, започнаха да се покриват със стъкловидна маса. Доближихме, а саламандърът ядосано се блъсна в стената, сетне отново изчезна. Ограничен, импулсивен, дете, изчадие адово!

Направихме кръг над Студентското градче и видяхме, че прозорците на административната сграда светят.

— Тук вероятно са направили щаб — рече Джини. — Нека разберем новините.

Сварталф се приземи на булеварда пред зданието. Препъвайки се, се помъкнахме нагоре по стълбите. Пред вратата охраняваха полицаи с пълно противопожарно снаряжение.

— Ей, вие! — единият от тях ни прегради пътя. — Къде отивате?

— На съвещанието — Джини оправи косата си.

— Нима? — полицаят ме погледна. — Този наистина е облечен като за съвещание! Ха-ха-ха!

Всичко, което ставаше тази нощ… Смехът му препълни чашата на търпението ми. Аз се превърнах във вълк и го захапах за панталоните. Той замахна с палката си, но Джини го превърна в малка боа. Аз отново се трансформирах в човек и като оставихме полицаите сами да решават проблемите си, влязохме в залата.

Заседателната зала на преподавателите беше препълнена. Малзиус беше събрал всички професори. Щом влязохме, чух звучния му глас: „Срамно е. Властите не пожелаха да се вслушат в мнението ми. Джентълмени, градът се опълчи срещу един учен с академична мантия! Ние сме длъжни да защитим честта…“

Като ни видя, Малзиус замига. Лицето му стана пурпурно, щом забеляза голите ми колена. И наистина, аз бях върхът на екстравагантността: обшито с норки палто и обрасла с четина брада.

— Мистър Матучек!!!

— Той е с мене — рязко каза Джини. — Докато вие тук заседавате, ние се бихме със саламандъра.

— Вероятно за да се победи, е необходимо нещо повече от мускули — усмихна се докторът на науките Алан Аберкомби. — Дори повече от мускулите на един вълк. Както виждам, мистър Матучек е останал без гащи в буквалния смисъл на думата.

Както и Малзиус, и той се беше преоблякъл — естествено в костюм от туид. Джини студено го изгледа.

— Мислех, че си зает с хидрата.

— О, намерихме достатъчно специалисти, за да се справим едновременно с три водни духа — каза той. — Проста работа. Разбрах, че мястото ми е тук. Скоро ще потушим пожарите.

— А саламандърът ще подпали нови — сряза го Джини. — И с всеки пожар той ще става по-силен, докато вие седите тук и философствате.

— Е, мила моя, благодаря ти — разсмя се той.

Стиснах зъби, та чак челюстите ме заболяха. Джини му се усмихна. Наистина му се усмихна!

— Моля ви, тишина! — боботеше президентът Малзиус. — Мис Грейлък, седнете, моля. Искате ли да добавите нещо към дискусията?

— Да, вече разбрах какво представлява саламандърът — тя седна на последния свободен стол от другата страна на масата, тъй че аз с нещастен вид трябваше да се свия на заден план. Ех, ако палтото й имаше повече копчета!

— Дотолкова ли го разбрахте, че да го унищожите? — попита професорът по алхимия Ван Линден.

— Не, но схванах начина му на мислене.

— Повече ни интересува как можем да го управляваме — каза Ван Линден. — И как най-сетне да се отървем от него — той се изкашля. — Очевидно, преди всичко трябва да разберем какъв процес му позволява да се придвижва толкова бързо.

— Това е елементарно — изпуфка с лулата си Грисуълд. Гласът му беше заглушен от сочния бас на Ван Линден. — Естествено, процесът, в чиято основа лежи общоизвестното съединяване на огъня с живака. Тъй като в наши дни всъщност във всеки дом има поне един термометър…

— Въпреки цялото ми уважение към вас, сър — прекъсна го астрологът Виторио, — трябва да ви кажа, че говорите глупости. Работата е там, че Меркурий и Нептун, съвпадайки със съзвездието Скорпион…

— Не сте прав, сър — възрази Ван Линден. — Изобщо не сте прав! Нека погледнем в „Арс теургика“ — той се огледа, търсеше своя екземпляр, който се беше дянал някъде. За да го намери, наложи се алхимикът да изпее адаптирания вариант на заклинание, използвано от племето добу при търсенето на батати. А през това време Виторио крещеше:

— Не, не и не!!! Съвпадението със Скорпион, като се има предвид, че им противостои изгряващият Уран… Както много лесно мога да докажа… — той подскочи към дъската и започна да чертае диаграма.

— Отиде, та се не видя — промърмори метафизикът Джаспар. — Не разбирам как и двамата можете така да грешите. Както доказах в доклада си на нашата последна конференция, вътрешното естество на матрицата…

— Това беше опровергано преди десет години — прогърмя басът на Ван Линден. — Средството…

— Нещото в себе си…

— … Уран.

Тихичко се промъкнах до Грисуълд и го дръпнах за ръкава. Той на пръсти ме последва в ъгъла на залата.

— Добре де, как действа тази проклета твар? — попитах го.

— О, главния отговор дава квантовата механика — прошепна той. — Според принципа на неопределеността на Хайзенберг, има известна вероятност фотонът да се намира в някаква точка на пространството. За да промени пространствените си координати, саламандърът използва обикновената дифракция. Вследствие на това преминава от точка в точка, без да пресича разделящото пространство и без да се появява в него. Движението му прилича на скоковете на електрона, макар че, ако искаме да бъдем точни, аналогията не е съвсем коректна, защото се променя влиянието…

— Добре, добре, не е важно — въздъхнах аз. — Разговорът ни става объркан. Не е ли за предпочитане…

— Да се заемем с първоначалната ни цел — съгласи се приближилият до нас Аберкомби. След него дойде и Джини. Междувременно Ван Линден успя да насини окото на Виторио, а Джаспар обстрелваше и двамата с парчета тебешир. Без да вземаме участие в общата битка, ние се отдръпнахме към вратата.

— Вече намерих решение на проблема ни — каза Аберкомби, — но ми е нужна помощ. Вълшебството на трансформацията — ще превърнем саламандъра в нещо друго, с което лесно можем да се справим.

— Опасно е — рече Джини. — Ще бъдат нужни действително силни заклинания, а те са нещо, чиито резултати могат да се окажат обратни. Какво ще се случи тогава — не е възможно да се предвиди.

Аберкомби се изпъна и се вторачи в нея с благородна болка.

— Заради теб, скъпа моя, съм готов на всякакъв риск.

Тя го погледна възхитено. Краката ми омекнаха.

— Да вървим — рече тя, — аз ще ти помогна.

Грисуълд ме хвана за ръката.

— Не ми харесва това, мистър Матучек. Изкуството е твърде несигурно. Навярно би трябвало да има и някакъв друг начин, основан върху природните закони, които могат да се изразят количествено.

— Да — тъжно казах аз, — но какъв е той? — и се помъкнах към Джини и Аберкомби, склонили глави над книгите. До мен крачеха Грисуълд и Сварталф, който размахваше презрително опашка към професорите, а те дори не го забелязваха — бяха твърде заети с кавгата си.

Излязохме и подминахме озлобените и наплашени полицаи. Сградата на Факултета по физика беше близко, а в химическата му лаборатория имаше всички необходими ни вещества. Влязохме вътре.

Ето я нашата цел — лабораторията на първи курс, дълга стая, пълна с работни маси, полици и тишина. Грисуълд запали лампите. Аберкомби се огледа.

— И тъй, трябва да примамим саламандъра тук. Задължително е да бъде тук, иначе нищо не можем да направим.

— Действай и бъди нащрек — каза девойката на Аберкомби. — Знам как да примамим чудовището. Малка трансформация — тя приготви епруветките, напълни ги с различни прахове и начерта на пода символите. Вълшебните пръчки бяха готови за работа.

— Какво сте намислили? — попитах.

— Ох, не ни се мотай в краката! — нахвърли се върху мен Джини.

Казах си, че реакцията й е предизвикана от желанието да се справи с отчаянието и слабостта си. И все пак ме заболя.

— Естествено, ще се възползваме от суетата му. Ще приготвя ракети и различни фойерверки, ще ги пуснем в небето, а той ще дойде, разбира се, за да демонстрира още по-големи ефекти.

Аз и Грисуълд се свихме в ъгъла. Започваше голяма игра. Честно казано, бях изплашен, костеливите колена на дребничкия учен трепереха и се удряха едно о друго в маршов ритъм, дори Джини… Да, върху гладкото й лице беше избила бисерна пот. Ако идеята им се провали, ние сме загубени: ще ни довърши или саламандърът, или някой непредвиден ефект на заклинанието. Пък и нямахме понятие дали чудовището не е станало твърде голямо, за да се поддаде на трансформация.

След като приготви огнените си играчки, моята магьосница се показа през отворения прозорец. Сини и червени пламтящи кълба се понесоха със съскане в небето сред облаци златни искри, избухваха и се разпадаха.

Аберкомби завърши чертежа на диаграмите си, усмихна се и се обърна към нас:

— Чудесно! Всичко е под контрол. Ще превърна енергията на саламандъра в материя. Както знаете, E=mc². Матучек, запалете бунзеновата горелка и поставете да заври мензура с вода. Грисуълд, угасете осветлението и включете полароидните лампи — трябва ни поляризирано излъчване.

Подчинихме се, макар че ми беше крайно неприятно старият, заслужил човек да работи като лаборант и да изпълнява снизходителните нареждания на този палячо. Ама че шмекер, мечта на рекламните агенции!

— Напълно ли сте убеден, че всичко това ще има успех? — попитах го аз.

— Естествено — той се усмихваше, — имам опит. През войната служех в Интендантския корпус.

— Така, така — рекох. — Но да превръщаш калта във войнишки дажби и да трансформираш това чудовище не е едно и също.

Внезапно ми се догади. Спомних си какви ги забърка с хидрата и ми проблесна — Аберкомби не се страхуваше, той беше уверен в себе си, защото знанията му бяха твърде нищожни!

Може би в продължение на минута нито един мускул на тялото ми не се подчиняваше. Грисуълд с нещастен вид въртеше в ръце някакви метални предмети. В миналото вероятно ги е използвал, когато е провеждал опити заедно с първокурсниците. Мъчеше се да ни научи как да си служим с уредите. Боже мой, струва ми се, че това е било преди милион години!

— Джини! — препъвайки се, аз се втурнах към прозореца. Отвън се беше образувала дъга. — Господи, мила моя, спри!

Гръм. В стаята се появи саламандърът. Дръпнах се назад полузаслепен. Чудовището беше станало огромно, то запълни цялата отсрещна част на лабораторията. Масите и столовете запушиха.

— А, така значи! — от огнения рев тъпанчетата ми едва не се спукаха. Сварталф излетя на най-горната полица и събори върху изчадието бутилка с киселина. То изобщо не забеляза.

— И тъй, дребни влажни буболечици, опитахте се да ме надминете?!

Аберкомби и Джини вдигнаха вълшебните си пръчки и изкрещяха няколко къси думи — заклинанието за трансформация.

Долепил се до пода в своя ъгъл, аз се мъчех да различа поне нещичко през кълбата вонящ дим. И видях: Джини се олюля, сетне, спасявайки се, отскочи настрана. Явно разбра, че резултатът се е оказал по-друг от очаквания.

Последва експлозия, която изпочупи всичко, из въздуха полетяха парчета стъкло. Прикриваше ме тялото на Грисуълд и магията успя да ме превърне само във вълк. Джини седеше на колене зад скамейката почти в безсъзнание, но невредима…

А Сварталф… на полицата джавкаше пекинез. Аберкомби беше изчезнал, затуй пък към вратата тичаше, стенейки, шимпанзе с костюм от туид.

Пред маймуната избухна огнено кълбо. Тя се замята, запищя и отскочи от кълбата пара. Саламандърът изви гръб и зарева — това беше неговият смях.

— Та значи искате да използвате играчките си върху Мен? Всемогъщия, ужасния, прекрасния!!! О, ще ми заиграете вие. Като вода върху нажежен тиган. И Аз, Аз, Аз съм тиганът, върху който ще се пържите!

Думите на саламандъра приличаха на долнопробна мелодрама, но кой знае защо, не ми се струваха нелепи. Защото той беше самохвалко, безчувствена, поглъщаща всичко твар с детски мозък, пусната на свобода, за да превърне в пепел и човешкия дом, и самия човек.

Поляризираната светлина отново ме превърна в човек, аз скочих на крака, намерил опора в скамейката. Грисуълд пусна чешмата, затисна я с пръсти и насочи водната струя към саламандъра. Той раздразнено засъска. Да, наистина водата беше вредна за него, но не можехме да го угасим, сега вече за тази цел бе необходимо цяло езеро. Главата му се полюшна, той разтвори паст, целейки се в Грисуълд, и издиша дълъг огнен език.

„Всичко е суета и пустославие…“

Претърколих се до бунзеновата горелка, върху която продължаваше да кипи никому ненужната мензурка. Джини ме погледна през надвисналия над очите й обгорял бретон. От горещината стаята пред очите ми плуваше, по мен се лееше пот. Не, нямах никакво озарение, ръководеше ме голият инстинкт и въртящите се безредно в главата ми спомени.

— Убий ни! — изкрещях на саламандъра. — Убий ни, ако смееш. Нашият слуга е по-могъщ от тебе, той ще те намери и на края на света!

— Вашият слуга? — огнените езици сякаш се навиха на спирала.

— Да… Сериозно ти казвам: да. Нашият слуга е огън, който не се страхува от водата.

Саламандърът изръмжа и се поотдръпна. Още не беше толкова силен, че страшното име вода да не го накара да се поколебае.

— Покажи ми го — каза разтреперан, — покажи го… Аз ще успея да ви… ще успея!

— Нашият слуга е малък, но много могъщ — гласът ми стържеше като рашпила. — Той е по-ярък и по-прекрасен от тебе и не се страхува от водната стихия! — олюлявайки се, стигнах до стъкленицата, в която се пазеха късчетата метал. Извадих с пинцетите два-три къса. — Ще посмееш ли да го погледнеш?

Саламандърът освирепя.

— Дали Аз ще посмея? По-добре го попитай дали той ще посмее да влезе в бой с Мене!

С крайчеца на окото си мярнах Джини — тя беше станала и държеше вълшебната си пръчка. Едва дишаше, но очите й блестяха решително.

Тишина. Тя висеше в стаята, сякаш в нея беше концентрирана тежестта на целия свят и сякаш беше попила и изравнила всички продължаващи да съществуват звуци: и пращенето на огъня, и неясното маймунско бърборене на Аберкомби, и негодуващото джафкане на Сварталф.

Поех с пинцетите тясно дълго парче магнезий и го поднесох към пламъка на горелката. Металът избухна със синкавобял пламък. Отвърнах глава — очите ми не издържаха ослепителното му виолетово сияние. Дори блясъкът на саламандъра не беше толкова ярък. Чудовището се опита да се равнява с него, но този подвиг не беше по силите му. То се отдръпна.

— Гледай! — вдигнах по-високо пламтящото парче метал. Зад гърба си чух бързото шепнене на Джини „О, Индра, Авадон, Луцифер…“

Детският разум не е способен да обхване повече от един обект в един и същ отрязък от време. Но колко дълго ще продължи той? Налага се изцяло да завладея вниманието му, за заклинанието са ни нужни 120 секунди…

— Огън — саламандърът явно беше разтревожен, — просто един огън, мъничка част от силата, която ме роди.

— А ти способен ли си на такова чудо?

Пъхнах късчето в мензурката: от водата изскочи кълбо пара, тя закипя и засъска, а металът продължаваше да гори!

— … абире екс орбис терестрис… Магнезий плюс вода дава магнезиев окис и свободен водород — благоговейно пошепна Грисуълд.

— Кик, кик, кик — съобщи Аберкомби.

— Джаф, джаф, джаф — добави Сварталф.

— Това е фокус — запищя саламандърът. — Невъзможно е! Щом не го мога дори Аз! Не!

— Остани на мястото си! — изкрясках като първокласен военен. — Продължаваш ли да се съмняваш, че слугата ми ще те настигне навсякъде, където и да си се скрил?

— Ще го убия това малко чудовище!

— Хайде, започвай! — съгласих се аз. — Може би искаш да се дуелирате на океанското дъно?

Към вдигания от нас шум се добавиха пронизителни свирки — през прозорците надничаха полицаи.

— Ще ви дам да се разберете! — крясъкът ми без малко да премине в ридание. Блъснах Грисуълд под пейката и се мушнах след него. На мястото, където току-що стоях, се изсипа огнен фонтан.

— Пис, пис, пис! — виках го аз. — Не можеш да ме хванеш! Защото се страхуваш, скапан котарак такъв!

Сварталф ме погледна негодуващо.

Подът се разтресе, когато духът се нахвърли върху мен. Саламандърът не заобикаляше масите и скамейките — не, той просто ги изгаряше, за да мине. Огнедишащ зной ме стисна за гърлото, аз се гърчех и се търкалях в мрак.

Всичко свърши. Джини триумфално извика: „Амин!“ и в опустелия въздух тресна гръм.

Олюлявайки се, едва-едва се надигнах от пода. Джини се отпусна в ръцете ми. В лабораторията нахълта полицията. Грисуълд изписка, че трябва да телефонират в Департамента по огъня и пожарите, докато цялото здание не се е превърнало в дим. Аберкомби като стрела изхвръкна през прозореца, Сварталф скочи от полицата, забравил, че пекинезът няма котешката ловкост. В изпъкналите му очи кипеше дълбоко и справедливо възмущение от съдбата.