Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (11)

Изнемощели и изпомацани със сажди, с отчаяни очи се озовахме в окръжното полицейско управление. Тук вече бяха началниците на полицията и на пожарната. Някакъв младши офицер крещеше с пяна на уста по телефона. Джини се беше отбила да вземе метлата си и сега се появи — на рамото й пъшкаше Сварталф, под мишница стискаше „Ръководство по алхимия и метафизика“. Аберкомби заплашваше и без това изплашения Макилрайт. Най-накрая му казах да спре.

— Това е мой дълг — разгорещи се той. — Както знаете, аз съм възпитател…

Изказах предположение, че университетът свободно би могъл да мине и без надзиратели. Няма защо да се събират доказателства, че студентите не пиянстват из кръчмите и не прекарват контрабанда нимфи. Пък и не са толкова чести опитите да се явяват на изпити, скрили под сакото си някой приятел, който да им подсказва правилните отговори. Каквото и да става, не са ми по вкуса професионалните доносници.

— С него ще се оправите после — казах и с един ритник изпратих момчето зад вратата. — Може би тук скоро ще се появи саламандърът.

В стаята влезе нервираният Малзиус и веднага заповеднически попита: „Какво означава всичко това?“ Пенснето подскачаше върху тлъстите му бузи.

— Както ви е известно, сър, аз съм зает с подготвянето на много важно мероприятие — утре ще бъде официалната закуска на членовете на Клуба на лъвовете… и…

— Няма да има никаква закуска — прекъсна го с ръмжене ченгето. — Докато саламандърът е на свобода…

— Сала… Не! Това е в абсолютно противоречие с правилата! Това е абсолютно забранено…

Офицерът до телефона ни погледна.

— Току-що е подпалена католическата църква на ъгъла на Четиринадесета улица и Елм — каза той. — А цялото ни оборудване е пуснато в действие!

— Невъзможно! — развика се Малзиус. — Един демон не може да се приближи до църква!

— Как изглупява човек с нашата работа! — каза Джини, без да крие яда си. — Това не е демон! Това е стихиен дух!

Когато успя да овладее яростта си, скривайки я под ледена броня, тя бавно продължи:

— Не бива много да разчитаме, че хидрата ще успее да победи саламандъра. Можем обаче да я извикаме, за да ни помогне да се борим с пожарите. Саламандърът непрекъснато ще ни изпреварва, но поне целият град няма да бъде унищожен.

— При условие че саламандърът не се окаже твърде силен — намеси се Аберкомби. Лицето му беше пребледняло, устните му едва се мърдаха. — Толкова силен, че да изпари хидрата.

— Извикайте две — заповяда Малзиус, пелтечейки, — извикайте сто! Няма да искам да ми представите официална молба за разрешение да използ…

— Тази възможност е ограничена, сър — каза Аберкомби. — Има такова условие: в зависимост от броя на хидрите задържащите сили трябва да нарастват по експонента. Вероятно в този град няма да се намерят достатъчно добре подготвени специалисти, които да държат под контрол повече от два духа едновременно. Ако оживим четири, градът ще бъде наводнен, а саламандърът просто ще се премести на друго място.

— Алан — Джини сложи „Ръководството“ на масата и запрелиства страниците. Аберкомби се наведе над нея, като грижовно постави ръка на бедрото й. Преглътнах думите, които ми се искаше да изстрелям. — Алан, можеш ли да извикаш хидрата? Отначало една. И да й заповядаш да се бори с огъня?

— Разбира се, прекрасна моя — той се заусмихва. — Това е — ха-ха — елементарна задача.

Тя разтревожено го погледна и предупреди:

— И с хидрите е трудно да се справи човек, както и с духовете на огъня или на въздуха. Малко е да имаш познания.

— Имам известен опит — от него бликаше самодоволство. — През войната… Когато всичко това свърши, ще отидем у нас, ще си пийнем и аз ще ти разкажа. — Устните му леко докоснаха нейната буза.

— Мистър Матучек! — запищя Малзиус. — Моля, веднага спрете кучешките си зъби да растат!

Овладях се, сподавих яростта си, която ми действаше също като лунната светлина.

— Чуйте — каза началникът на полицията, — все пак трябва да зная какво ще става по-нататък. Тези неприятности ни сполетяха заради вашите дългокоси и аз не бих искал действията ви още повече да нажежат обстановката.

Въздъхнах. Разбирах, че Джини и нейният красавец наистина са заети, и предложих, изваждайки цигара:

— Позволете ми да ви обясня. През войната се понаучих на тези неща. Стихийният дух не е същото като демона. Всеки демон е отделно същество със собствена индивидуалност. А стихийният дух е част от една от основните сили, в дадения случай — енергията на огъня. Саламандърът е възникнал от първичната енергетична матрица и е получил временна индивидуалност. Ще се върне в матрицата, ако успеем да я овладеем.

— А?

— Също като огъня. Докато някой не го подпали, пламъкът съществува потенциално. А когато огънят угасне, пламъкът се връща в първоначалната си форма на съществуване. Може да се запали нов огън, може да избухне дори от недогорелите главни на стария, но пламъкът вече не е същият като първоначалния. Тъй че обяснимо е защо духът не иска да се върне в първоначалното си състояние. Когато се изтръгне на свобода — както стана със саламандъра, — е готов на всичко, за да остане в този свят и да увеличава своето могъщество.

— Но как е запалил църквата?

— Успял е, защото няма душа, а е просто физическа сила. Всяко същество с действителна индивидуалност — човек или нещо друго, — изпитва задържащото въздействие на определени морални природни закони. Така например демонът не понася вида на свещените символи, измъчва се от угризения на съвестта в този свят, а на онзи е изправен пред съд. Ала каква грижа има огънят? Саламандърът не е нищо друго, освен огромен огнен език. Той е само флуктуация на физическите закони на нашия, тоест нормалния, и на паранормалния свят.

— Но как може… е-е… да бъде угасен?

— Би могла да го стори хидра със съответната маса. Ще стане взаимна анихилация. Или Земята би могла да затрупа саламандъра, или пък Въздухът да я издуха. Лошото е, че Огънят е най-бързата стихия. Той ще прескочи на друго място още преди някой друг дух да успее да му подейства. Тъй че ни остава една-единствена възможност — заклинание, което да върне саламандъра в първоначалното му състояние. То обаче трябва да се произнесе в негово присъствие и ще продължи около две минути.

— Да-а. А когато чуе, че са започнали да произнасят заклинанието, ще изпепели заклинателя или ще избяга. Мно-ого мило, какво да правим?

— Не зная, шефе — казах аз. — Все едно да целунеш в устата кобра. — Въздъхнах и мляснах с устни. — Трябва да се действа бързо. Всеки пожар, който това изчадие подпалва, го подхранва и увеличава енергията му, то става все по-силно. Има известни ограничения — квадратно-кубическият закон, но докато се задейства, то може толкова да заякне, че човечеството да не се справи с него…

— И какво ще стане тогава?

— Всеобща гибел. Не, нямам предвид буквално. Естествено, хората ще призоват на помощ достатъчно силни противодействащи духове. Представете си обаче колко сложен ще се окаже контролът над тях. Помислете за случайните опасности, които не могат да се предвидят. В сравнение с тях халифатът е дреболия!

Джини се изправи и се отдръпна от масата. Аберкомби начерта на земята с тебешир пентаграм. На изтощения от нерви Малзиус беше възложено да обгори с клечка кибрит острието на джобното си ножче (целта беше да се вземе от някого малко кръв, която би могла да замени използваните обикновено вещества, тъй като тя съдържа абсолютно същите белтъци). Девойката сложи ръката си върху моята.

— Стийв, ще изгубим твърде много време, ако се опитаме да съберем всички местни експерти — каза тя. — Боя се, че същото се отнася и за щатската полиция или Националната гвардия. Кой знае какво още ще направи саламандърът, докато тези чиновници тук викат помощ. Ти и аз обаче можем да го проследим и опасността за нас ще бъде по-малка, отколкото за останалите. Съгласен ли си?

— Разбира се — съгласих се аз. — Саламандърът не може да ми навреди, докато съм вълк. Или поне много да ми навреди. Ако бъда внимателен. Но ти ще стоиш по-надалече.

— Някога да си чувал за клетвата, която полагат членовете на нашия орден? Да тръгваме.

Излизайки, погледнах победоносно Аберкомби. Той беше порязал китката си и чертаеше с кръв магически знаци. Тъкмо започваше да произнася заклинанието. Усетих как из стаята се завъртя влажен студен вихър.

Отвън беше есенна нощ, луната се беше издигнала високо в небето. На дузина места едновременно се мяташе алено сияние, а на фона му като начупени силуети се открояваха покривите. По улиците виеха сирени. Във висините се носеше нещо подобно на купчина сухи листа, осветени от блясъка на малките, безразлични към всичко звезди — хората бягаха, оседлали метлите си.

Сварталф скочи на предната седалка на „кадилака“, аз се наместих отзад и със свистене излетяхме в небето.

Долу под нас засъска син пламък. Градските фенери угаснаха. По улиците с нестихващ рев нахлу вода. В пороя, подобно на тапа, подскачаше Малзиус.

— Дявол да го вземе! — едва не се задавих. — Какво пак е станало?

Сварталф рязко спусна метлата надолу.

— Този идиот! — простена Джини. — Не е успял да вкара хидрата в пътя. Късо съединение — тя направи няколко бързи движения с вълшебната си пръчка. Пороят се успокои, водата влезе в брегове. Образува се кръгло езеро с дълбочина около три метра. От матово проблясващата на лунната светлина вода изскочи Аберкомби и се повлече, шляпайки, към най-близкия пожар.

Разсмях се.

— Иди в квартирата му, послушай какво ще ти разкаже за огромния си опит!

— Паднал не се бие! — светкавично ми се озъби тя. — И ти имаш вина в случая, Стийв Матучек!

Сварталф отново издигна метлата. Носехме се над комините. Нима действително се е влюбила в този дявол? Правилен профил, угоднически маниери, сладкодумен, през цялото време е около нея… Сподавих болката си и погледнах изпод вежди напред, мъчейки се да определя къде е саламандърът.

— Там! — надвиквайки свистенето на въздуха, пронизително изкрещя Джини. Сварталф размята опашка и изсъска.

Районът на университета старателно се мъчеше да скрие бедността си. Сградите наподобяваха стари, облицовани с дърво пещери в псевдоготически стил, нещо средно между претенциозни къщи и еснафски кооперации. Сякаш жалки чиновници се опитват да подражават на надутите си началници.

Районът вече започваше да гори. Много весело. В мрака между уличните фенери избухваха многобройни червени звезди. Приближавайки, видяхме как една от тях се превърна в кълбо бяла пара. Вероятно хидрата се е скрила в гърлото на противопожарния кран и е офейкала. За миг ми се мярна еретичната мисъл, че саламандърът ще окаже неоценима услуга на обществото, ако унищожи това архитектурно недоносче. Но нали става въпрос и за живота на хората, за тяхното имущество…

Огромният, ужасен дух се люлееше над една поглъщана от огъня сграда. Беше станал вече два пъти по-голям и бе невъзможно да се гледа в нажежената до бяло сърцевина. Около тясната му глава хвърчаха искри.

Сварталф спря метлата. Полюшвахме се на едно ниво с жадната паст, на шест метра от земята и само на няколко метра от него. Неправдоподобно изглеждаше открояващият се на фона на нощта профил на Джини, осветен от непоносимото сияние. Тя здраво запъна краката си в стремената и започна заклинанието:

— О, Индра, Авадон, Луцифер, Молох, Хефест, Донар… — гласът й почти не се чуваше сред грохота на рухващия покрив.

Саламандърът обаче чу, огнените му очи се взряха в нас и той скочи. Сварталф изпищя — от горещината мустаците му се навиха на спирала (пострада само суетата му), и направи остър завой. Втурнахме се да бягаме. Чудовището заръмжа, гласът му приличаше на трясък от стотици горящи едновременно греди. Внезапно парещата гърбовете ни горещина престана — то се материализира пред нас.

Закрих лицето на Джини, а моето сведох зад гърба й. Прелетяхме през стъклената витрина на близката бирария. Сподири ни огнен език — блъвна и веднага се отдръпна. Саламандърът остана отвън, мяташе се и бушуваше. Слязохме от метлата и се огледахме. Бирарията беше празна. Мрак, навсякъде следи от огън. Забелязах пълна халба с бира на тезгяха и я пресуших наведнъж.

— Можеше да ми я предложиш — каза Джини. — Алан щеше така да направи. — И преди да реша дали просто се шегува или иска да ме уязви, продължи бързо да шепне: — Опитва се да избяга. Събира сили… Уверен е в себе си. Намислил е да ни убие!

Дори в този миг ми се искаше да отбележа, че с разбърканите си червеникави коси и с петната от сажди на аристократичния си нос моята вещица изглеждаше очарователно. Но случаят не беше подходящ.

— Няма да се върне — рекох бързо. — Всичко, което може да направи, е да подпали сградата с топлинно излъчване, а за това ще изгуби много време. Тъй че засега сме в безопасност.

— Но… А, да, разбира се. Пъновете не горят добре. Казвали са ми, че всички бирарии в университетското градче са построени от армирани пънове.

— Да — погледнах през счупената витрина. Саламандърът изпружи главата си към мен и пред очите ми заиграха разноцветни петна. — Гостенинът си показва рогата. Казвай бързо заклинанието си.

Джини поклати глава.

— Той просто ще отлети там, където няма да ни чува. Но може би ще успея да поговоря с него, да разбера… как…

Джини се приближи до стъклото. Чудовището, което се виеше над улицата, проточи шия към нас и засъска. Стоях зад момичето си и се чувствах безпомощен и безполезен. Сварталф облизваше разлятата по тезгяха бира и ни гледаше насмешливо.

— Ей, рожбо на Огъня! — извика девойката. По гърба на саламандъра от горе надолу преминаха вълни, опашката му се мяташе безспир и подпалваше дърветата покрай пътя. Нямам думи да опиша гласа, когато отговори на Джини: в него имаше и трясък, и рев, и съскане, това беше глас, роден от огнен мозък с огнено гърло.

— Дъще на Ева, какво можеш да кажеш на мен?

— В името на Височайшия, заповядвам ти да се усмириш, да се върнеш в първоначалното си състояние и да престанеш да пакостиш на този свят!

— Хо! О-хо-хо-хо! — чудовището седна (асфалтът закипя) и се затресе от смях. — Ти, създание от горлив материал, ми заповядваш?!

— Аз разполагам с толкова могъщи сили, че ще те угасят като малка искра и ще те върнат в нищото, от което си дошъл. Смири се и се подчини, така ще е по-добре за тебе.

Стори ми се, че за един миг саламандърът действително беше поразен.

— По-силни от мен?! — и така зарева, че бирарията се разтресе. — Имаш смелостта да твърдиш, че съществуват сили, по-могъщи от Огъня?! От мен, призвания да погълне цялата Земя?!

— По-могъщи и по-прекрасни. Помисли си. Ти не можеш дори да влезеш при нас. Водата те гаси, Земята те унищожава. Само въздухът е способен да поддържа съществуването ти. По-добре веднага се предай…

Спомних си нощта, когато се мъчехме с ифрита. Джини се опитваше да приложи същия номер — да вникне в психологията на бушуващото и беснеещо отвън чудовище. Ала на какво можеше да разчита?

— По-прекрасни! — опашката на саламандъра зашиба, оставяйки дълбоки следи по настилката на улицата. От тялото му излитаха огнени кълба, посипа се дъжд от червени, сини и жълти искри. Също като на Четвърти юли. Мярна ми се абсурдната мисъл: „Сякаш е дете, което се тръшка истерично“.

— По-прекрасни и по-могъщи! И ти посмя да кажеш това! А-а-а! — В изскочилия от пастта огнен език блеснаха нажежени до бяло зъби. — Ще видим какво ще стане с теб, когато те изгоря! Ти ще се задушиш!

Главата на саламандъра се стрелна към счупената витрина. Не можеше да премине през желязната преграда и да се вмъкне вътре, но започна да изсмуква въздуха. Да го всмуква и да го издиша. Гореща като пещ вълна ме отхвърли назад. Задушавах се.

— Боже мой! Иска да изплюска кислорода ни! Остани тук!

Скочих към вратата. Джини пронизително закрещя. Вече навън чух едва-едва нейното „Не!“.

Върху мен падаше прохладна лунна светлина, която ме накара да потреперя. Наоколо неспокойно се извиваха пламъците на пожарите. Прилепих се към горещия банкет и изтръпнах, когато тялото ми започна да се променя.

Превърнах се във вълк, когото врагът не може да убие. Поне се надявах да е така. Чуканчето на опашката ми прошава в панталоните и ми напомни, че някои рани не могат да се излекуват дори когато приемам животински облик.

Панталоните! Дявол да ги вземе! В бързината съм ги забравил. А вие някога опитвали ли сте да станете вълк, когато върху вас са надянати риза, панталони, бельо, палто?

С всички сили заработих с влажния си черен нос. Тирантите ми паднаха и се омотаха около задните крака. Предните пък се оплетоха във вратовръзката, а сакото злорадо се превърна в нещо като примка.

Полудях, търкалях се и късах дрехите със зъби. Осъзнах, че пред мен е саламандърът. Опашката му ме шибна по гърба, прониза ме мигновена пареща болка. Заедно с дрехите пламна козината ми, но парцалите по мен изгоряха и бях свободен. Лабилните молекули на тялото ми се самовъзстановяваха за броени секунди. Саламандърът предположи, че с мен е свършено, и повече не ми обръщаше никакво внимание. Почти без да разбирам какво правя, захапах обувката си, изпаднала от смаления ми крак, прехвърлих я върху най-близкия до мен нажежен пръст на саламандъра и с две лапи започнах да я нахлузвам върху него с все сила.

Огненият гущер изрева, завъртя се, готов отново да ме нападне. Пастта му зина — можеше да ме прехапе наполовина. Бързо отскочих. Чудовището спря, прецени разстоянието, което ни разделяше, блъвна огън и изчезна. Материализира се току пред мене.

Сега вече нямаше накъде да бягам. Дишах огън, той изгаряше натежалото ми тяло. Гърчех се в агония. Целият се превърнах в пламък.