Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (33)

Тридесет и втора глава

Навярно за миг съм изгубил съзнание. За миг, а може би за милион години? После внезапно, сякаш натиснаха някакво копче, започнах да разбирам, че пътешествието ни свърши и че сме пристигнали някъде.

Някъде, където и да е. Притиснах Джини до себе си. Гледахме се и се опипвахме с треперещи пръсти. Бяхме цели-целенички. Сварталф също беше добре — не изискваше специално внимание, значи с него всичко бе минало благополучно. Бойаи тутакси го принуди да тича по разширяваща се спирала, за да разучи обстановката.

Внимателно повдигнах маската и поех въздух. Той бе ужасяващо студен. Духаше пронизващ до костите вятър. Но въздухът изглеждаше чист, по-точно — стерилен.

Стерилност. Всичко тук бе просмукано с нея. Небето изглеждаше абсолютно и безпределно черно, но ние по някакъв странен начин виждахме звезди и планети, подобни на безобразни купища сгурия. Очите ни ясно различаваха, че и едните, и другите се движат по хаотични траектории. Това бяха петна от още по-дълбока тъмнина, която означаваше не липса, а направо отрицание на светлината. Стояхме насред гола равнина — сива, плоска, равна, сякаш отлята от железобетон. Наоколо нямаше нищо освен разхвърляни навсякъде камъни. Сред тях не можеха да се намерят два еднакви, но всички бяха безформени. Почвата излъчваше светлина. Не се различаваше какво има в далечината. Струваше ни се обаче, че равнината е безкрайна — нито хоризонт, нито някакви препятствия за окото, нито движение, нито звук — свят, лишен от посоки. И над всичко — печалният писък на вятъра.

Случвало ми се е да виждам какви ли не гадории, но подобно нещо… Не, все пак най-ужасното бе и си остава копието на дъщеря ни в детското креватче.

Джини също свали маската си и като мен я окачи на бутилката. Цялата трепереше от студ. Беше се обгърнала с ръце, та поне малко да се сгрее.

— Аз м-мислех, ч-че ще се озовем сред пламъци — рече тя. Подходящо изказване. Впрочем в исторически моменти се правят само такива.

— Данте описва седмия кръг на Ада като място, където царства студът — бавно й отвърнах. — Изглежда той е знаел нещо по въпроса. Къде сме?

— Не зная. Ако вълшебството с името е успяло, ако изобщо нашето вълшебство е успяло… ние сме на някаква планета… При условие че в случая думата „планета“ има някакъв смисъл… Вал би трябвало да е тук. Наблизо. Или по-точно ще бъде. (Естествено, ние направихме всичко възможно да пристигнем по-рано от нея във времето).

— Не ми прилича на онова, което разказваха предишните експедиции.

— Не, техният пренос бе друг. Ритуалите ни бяха различни. Освен това ние се движехме срещу течението на времето, така че ще ни е по-лесно да се върнем.

Междувременно Сварталф изчезна зад един камък. Това не ми хареса.

— Kommen Sie zurick!^[1] — закрещях, мъчейки се да надвия свистенето на вятъра. — Retournez vouz!^[2]

Нямах време да се учудя, като разбрах, че преди прехвърлянето ни Лобачевски е запечатал в моя мозък френски и немски език. Ей Богу — и руски!

— Идвам — чух глас зад гърба си. Обърнах се. Котаракът изчезна… там, а сега идваше към нас от обратната страна.

— Изкривяване на пространството — каза Джини. — Виж, Сварталф стъпва твърдо, а следите от лапите му са на зигзаг, като че ли е пиян. Той се движи по крива линия. Така е само на някакви си пет-шест метра. А какво ли щеше да е, ако беше на няколко километра от нас?

Огледах се, присвил очи.

— Всичко изглежда праволинейно.

— Така и трябва да бъде, докато сме неподвижни. Бр-р… Да направим нещо, за да стане по-топло.

Тя извади от чантичката си сгъваемата вълшебна пръчка. Звездата на върха и не блестеше, а едва тлееше, но телата ни обгърна ласкавата топлина, излъчвана от нея. Честно казано, стана дори прекалено горещо, аз се изпотих. Вероятно Адската вселена обладаваше такава висока ентропия и процесът на термодинамично разпадане в нея бе толкова всеобхватен, че и слабото въздействие предизвика голям ефект.

Сварталф вече бе до нас. Огледах с безпокойство равнината и промърморих:

— Очакват ни големи трудности. Какво можем да им противопоставим?

— Две обстоятелства са благоприятни за нас — отвърна ми Джини. — Първото: вълшебството на прехвърлянето се оказа наистина ефикасно. Влиянието му продължава. То ни пази и до известна степен изравнява флуктуациите. Благодарение на него обстановката прилича на земната. Второто: демоните предварително са знаели къде и кога да чакат предишните експедиции. Имали са достатъчно време да подготвят най-различни гадни номера. А ние се промъкнахме тук незабелязано — тя отметна къдрицата от челото си и добави твърдо: — Мисля, че едва когато потеглим, ще възникнат проблемите.

— А трябва ли да вървим?

— Да. От къде на къде похитителят ще се върне именно тук, в пустинята? Нямаше как да се озовем точно на нужното място. Помълчи малко, сега ще определя посоката.

Тя вдигна нагоре пергамента с името „Виктрикс“ и изпя заклинанието. Вълшебната пръчка недвусмислено се обърна към нужната посока. Ала магическото кристално кълбо си остана тъмно — никакъв намек колко дълъг ще е пътят ни и какво ни чака занапред. Твърде странно бе пространство-времето тук.

Хапнахме, пийнахме бира, отпочинахме малко — и поехме. Джини със Сварталф, който седна на дъгата на седлото, летяха отпред, а аз — малко по-назад и надясно. Метлите работеха зле, движеха се бавно. Защитният екран изобщо отказа да се включи и ние бяхме съвсем открити за духащия отдясно вятър. Затуй пък успяхме да се вдигнем нагоре и да изравним полета си, преди той да се засили.

Изведнъж започнаха зрителни изкривявания. Гледах — и ръката ми все по-силно стискаше лоста за управление. Сварталф, Джини, камъните долу — всичко се набръчка, започна да се свива и да се втечнява. Всичко стана неприлично карикатурно и една гадна карикатура се сменяше от друга, още по-гадна. Сякаш от телата провисваха късове месо, източваха се като капки, изтъняваха и се удължаваха, после се откъсваха и изчезваха. Звуците също се промениха. Пронизителният писък премина в какофония: вопли, тътен, бръмчене, като че ли някой бързо произнасяше заплашителни думи. Почти ги разбирах. Те вибрираха под прага на чуваемостта, но тялото ми ги усещаше.

— Не обръщай внимание! — закрещях аз. — Това е Доплеров ефект^[3]… — но викът ми не можа да пробие хаоса.

Внезапно жена ми започна да се отдалечава, отлиташе, въртейки се, сякаш бе откъснат от вятъра лист. Опитах се да летя след нея, направо сред поривите на вятъра, от който ми изскачаха сълзи от очите. Но колкото повече отклонявах курса си към метлата на Джини, толкова по-бързо тя се отдалечаваше от мен.

— Бойаи, помогнете ми! — завиках в празното пространство и пустотата ме погълна.

Плъзгах се надолу по някаква невъзможна и безкрайна крива линия. Метлата не можеше да излезе от пикирането. Не — мъчех се да се преборя със себе си и със страха си, — няма да падна! Полетът скоро ще се изравни, скоро, когато бъда над онези…

Купчината камъни, към която косо падах, се оказаха не камъни, а планинска верига. Бурята се кикотеше на усилията ми. Метлата се тресеше под мене. Теглех с всички сили лоста за управление, мучах заклинания, но нищо не можех да сторя. Няма да успея да се приземя, ще се врежа в канарите…

… Вероятно съм прелетял няколко хиляди километра, не по-малко, иначе щях да забележа тези остри върхове сред безкрайната равнина… Изгубих Джини… Изгубих Вал… Може би ме очаква смърт, но нямам право да губя надежда…

— Ию-у-у! — Този звук проряза общия шум и хаос. Рязко се обърнах и едва не паднах от седлото — към мен се носеше Джини. Развяващите се коси на жена ми пламтяха, звездата на вълшебната й пръчка отново сияеше като Сириус. Метлата управляваше с ноктестите си лапи Сварталф, тоест Бойаи. Жълтите му очи искряха, святкаха белите му зъби. Муцуната на котарака приличаше на муцуна на пантера.

Вече летяха редом с мен. Джини се наведе и хвана ръката ми. Сякаш ток премина от нейната длан по цялото ми тяло. Наблюдавах как котаракът управлява метлата и повтарях движенията му. У нас, на Земята, подобно пилотиране би довело до катастрофа, но тук само направихме завой и започнахме да се издигаме.

Как да ви обясня това? Представете си, че сте плоско, митично създание… Макар че всяко живо същество е митично създание… Е, добре, вие сте плоско същество, живеещо в пространство с две измерения. Две, не повече. Живеете в повърхността. Да, да, именно „в“. Щом това е плоскост, геометрията й се подчинява на евклидовата геометрия, която сме учили в училище: успоредните линии не се пресичат, най-късото разстояние между две точки е правата линия, сборът от ъглите на триъгълника е 180 градуса и т.н.

Сега си представете, че някакъв триизмерен гигант ви измъква и ви спуска върху повърхност с друга форма, например сфера. Ще откриете, че пространството се е променило по фантастичен начин. Линиите върху сферата са паралели и меридиани, което предполага, че имат крайна дължина. Разстоянието между две точки е толкова по-малко, колкото линиите на измерване са по-близо до дъгата на най-голямата окръжност. Сборът от ъглите на триъгълника се оказва променлива величина, винаги по-голяма от 180 градуса, и т.н. Ако все още не сте си изгубили ума…

Представете си конус, хиперболоид, тела, получени от въртенето на логаритмични и тригонометрични криви, тяло, получено от въртенето на лентата на Мьобиус… Представете си всичко, каквото можете. А сега си въобразете планета, където непрекъснати урагани разпенват водите и където обикновените физични закони не действат. Във всяка отделна точка повърхността има своя форма, която не остава постоянна във времето… Превърнете двете измерения в три, сетне в четири. Прибавете още едно — оста на времето. Възможно е темпоралните оси да са повече — така предполагат някои философи. После добавете хиперпространството, в което действат паранормални сили. Нека там са в сила законите на хаоса и омразата. И вие ще получите известна аналогия с Адската вселена.

Тогава бяхме попаднали в седловидна точка. Ето защо Джини се понесе на една страна, а аз на друга. Пътищата ни се разделиха заради изкривяването на пространството. Опитът ми да я догоня беше безполезен. В моята област линиите на посоката към нея рязко извиваха в съвсем друго направление. Направих грешка и се мятах от геометрия в геометрия. Оказвайки се в огромна гънка на пространството, аз се понесох към гибел.

Нито един смъртен не може да избегне приготвената му участ. Но Бойаи не бе смъртен. Преди повече от сто години духът му се бе освободил от скъпоценната за всеки човек, ала толкова ограничена по възможности плът. Към природния му гений са се добавили знанията и уменията, придобити през тези години. Математикът успя да постигне взаимно разбиране с Джини и да се възползва от помощта й. Така че тялото на Сварталф за него от капан се превърна в оръжие, с което можеше да се разпорежда по свое усмотрение. На Бойаи моментално му стана ясно как се променя всичко наоколо, мигновено състави и реши наум уравнението, според което се извършваха промените. Изчисли свойствата им, точно предвиди следващите вариации на изкривяването на пространството. И всичко това за частици от секундата. Лавираше във вихъра на измененията като футболист, устремил се към заветната врата.

Той победи. И тъй като не разполагаше с друг глас, запя песен, която пеят котараците след успешен бой със съперника си или след съвкупление със самка. Рязко променяйки курса, ние полетяхме над планините и се устремихме към нашата цел.

Пътят ни не беше постлан с рози. Не биваше нито за миг да отслабваме бдителността си и се налагаше да реагираме светкавично. Често грешахме и за малко не катастрофирахме. Наложи се за миг да пусна ръката на Джини. Метлата отново се отклони встрани. На един завой пък едва не се сблъскахме. После под въздействие на изключително мощно гравитационно поле пространството рязко се огъна и метлите ни без малко да се забият в земята… От тласъка очите ми изхвръкнаха от орбитите, а стомахът ми се качи в гърлото. Завъртяхме се като пумпали, когато силата на тежестта мигновено спадна. Прелетяхме през гънката на пространството, вместо да я заобиколим, и внезапно се озовахме на друго място. Попаднахме в област, където в хиперпространството имаше толкова малко енергия, че метлите престанаха да работят. Измъкнахме се оттам благодарение на инерцията и на аеродинамичните им свойства…

Досега имахме сили да летим. Видяхме, че равнината свършва с планинска верига. На километри наоколо — купища скелети. И пропаст, която сякаш нямаше край. И море от лава, над което се издигаха огнени езици и стълбове дим. Бързо нахлузихме маските си, преди лютивият пушек да разяде дробовете ни. Краят на равнината бе още далеч, но да летим стана сравнително по-леко, полетът не изискваше цялото ни внимание. Възползвахме се от това. Джини извади кълбото — бледото сияние показваше, че целта ни е близко.

Пуснах ръката й. Не ми се искаше да го правя, но ръцете вече ни боляха от напрежение — ако не се бяхме хванали, пак щяхме да се отклоним в различни посоки. Известно време се придвижвахме сред тишина, оглеждахме се.

Тишина… Вятърът остана някъде назад. Нищо не нарушаваше тишината, само шумът от прорязвания от метлите въздух. Миризмата на гробище ставаше по-силна. Задъхвахме се от топлия, пропит с гадна воня въздух, но все пак можеше да се диша. Небето пак беше черно, а на него — по-черни от самата чернота — бавно пълзяха планети. Понякога почти над главите ни прелитаха огромни метеорити. Скоростта им не бе много по-голяма от нашата. Те изчезваха извън пределите на затворената атмосфера на този свят без хоризонти.

От време на време пламваше експлозия и всичко кънтеше от боботещ грохот.

Както и преди, пътя ни осветяваше единствено унилата светлина, излъчвана от почвата. Вече летяхме покрай огромно блато, огромно като всичко в този свят. В далечината се забелязваха други блата и езера и там, където кипваше гнилостната пяна, повърхността им матово проблясваше. Извисяваха се дебели и криви дървета с преплетени клони. Над водата, в която плаваха остатъци от дървета, коленичеха мрачно кипариси. Мъртви бяха тръстиките, обхванали в плътна прегръдка бреговете. През сумрака пълзяха жълти изпарения. Средата на блатата се разтваряше в мъгла, която бавно набъбваше и изхвърляше все нови и нови езици.

Далеч напред ниско надвисналите облаци се обагряха с тревожна червеникава светлина. Внезапно пространството потрепери и ние се оказахме под него.

Оглушаваха ни звуци, буря от звуци: вопли, барабанен бой, виене на тръби. Облаците се разтвориха и се появи празно пространство, в което гореше огън, висок колкото кула. От него лъхаше страшна горещина. Стори ми се, че към нас е насочен огромен месарски нож. В пламъците се гърчеха и пищяха някакви същества — не можех да различа точно какви. А около огъня танцуваха хора — черни, кльощави като мумии и голи. Те ни съзряха и оглушителен вик проряза пращенето на пламъците. Тамтамите захванаха да бият в хор: „Бум-та-та-бум. Бум-та-та-бум“. От обезлистените дървета изхвръкна ято птици. По големина и окраска приличаха на ястреби, но черепите и лапите им с безмилостно извити нокти бяха оголени и лишени от плът.

Сварталф засъска предизвикателно, даде газ и птиците изостанаха. Внезапно на няколко километра пред нас също забарабаниха там-тами. А зад тях, шепнешком, още и още: „Бум-та-бум. Бум-та-та-бум…“.

Джини ми махна с ръка и аз се приближих до нея. Видът й бе мрачен.

— Ако не греша — рече тя, — това са „говорещи барабани“ и новината за нас се предава все по-надалече.

Лявата ми ръка стисна дръжката на сабята.

— Какво ще правим?

— Ще променим посоката. Ще се опитаме да минем от другата страна.

След страшната горещина на огъня вятърът ни се струваше почти приятен. Сега въздухът бе прохладен, чист, без зловония. Прелетяхме над редица от долмени и моментално стана студено. Под нас се простираше гола пустош, в нея растяха само вечнозелените храсти на калуната. Там се биеха две армии. Сигурно правеха това столетия наред: мнозина бяха облечени с плетени ризници и с островърхи шлемове, другите — в кожи и дрехи от грубо платно. Оръжието им беше мечове, брадви и копия. До нас достигаха звън на желязо, тътрене на крака, носещи смърт звуци на попаднал в целта удар. Но нито викове, нито тръби, нито дори мъчително като стържене на пила дишане. Мъртъвците продължаваха да се сражават изморено и безнадеждно. И тази война няма да има край.

Преминахме над пустошта, завихме и отново се устремихме към целта си. Прелетяхме над гора от бесилки, над река, чийто шум приличаше на плач. Поривите на вятъра ни опръскаха с капки — те бяха топли и солени. Изтърпяхме горещината и отровните изпарения, издигащи се от пътища, по които пълзяха някакви механични талиги. Предницата на всяка почти опираше нос в задния край на предишната. Ширината на тази мрежа от пътища достигаше няколко километра, а дължината й не зная, нито и с каква цел е била създадена. После прелетяхме над окопи и ями от взривове. И тук не се бе запазило нищо, освен ръждясало оръдие и едно знаме, забито в чест на някаква победа. То отдавна беше излиняло, сега цветът му бе сивкав.

Хълмовете се точеха безкрай, устремяваха се все по-нагоре и последната верига беше толкова висока, че трябваше да си сложим маските. Летяхме през теснини, пазейки се от падащите отдолу нагоре камъни.

Зад планинската верига пред погледа ни се разкри пак безкрайна, осеяна с големи кръгли камъни равнина. Далеч напред се извисяваха гигантски черни кули. От такова разстояние изглеждаха като играчки. Магическото кълбо цялото засвети, вълшебната пръчка подскочи в ръката на Джини, сочейки кулите.

— Кълна се в Хеката^[4] — извика Джини. — ЕТО ГО!