Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (32)

Тридесет и първа глава

Що-годе имахме екипировка. Тя се намираше главно в чантичката на Джини. Там беше и донесеното от доктор Ашман удостоверение за раждането на Валерия. Инструкциите му как да го използваме бяха основната причина да го поканим на съвещанието. Сега-засега Джини бе прибрала документа в чантичката си, а нея — в сутиена си.

Никой, дори нашите геометри не знаеха със сигурност какви средства ще се окажат ефикасни в Ада, а какви — не. Лобачевски можа само да ни каже, че там религиозните символи не притежават силата, която имат тук. Действието им се основава на милостта на Всевишния, а всички знаят, че жителите на Ада не са способни да обичат. Нещичко ни предлагаше езичеството. Неговите понятия за чест и справедливост не значеха нищо там, закъдето се бяхме запътили, но понятията за сила и изкупителна жертва — да. И макар че са изминали векове от последното поклонение, отслужено на езическите богове, в символите им все още съществуваше достатъчно сила и могъщество.

Както винаги, Джини закопча деколтето си с брошка с изображението на сова: знак, че е дипломирана магьосница. Грисуълд изнамери отнякъде миниатюрна жълтеникавозелена плочка с ацтекски произход. Върху нея имаше гротескно изображение на озъбен пернат змей. Прикрепих плочката към фенерчето си за трансформиране и го скрих под ризата си. Малко смутен от погледа на Карслунд, Барни бръкна в джоба си и извади сребърна висулка с формата на чукче — копие на онези, които са носели викингите. Тя беше на жена му, но Барни си я беше присвоил и я носеше като талисман. Сега надяна верижката с висулката на врата на Сварталф.

Нямаше смисъл да мъкнем огнестрелно оръжие. И двамата с Джини стреляхме добре, но това се отнасяше за евклидовото пространство. А щом заради променящата се гравитация траекторията на изстрела се променя до неузнаваемост, по-добре е да забравим за огнестрелните оръжия. Въоръжихме се със саби — прикрепихме ги около кръста си. Сабята на Джини беше съвременна изработка, от стомана „Солинген“, предназначена главно за магьосническите ритуали, но бе добре наточена. Моята бе по-древна, ала също притежаваше магическа сила. Беше тежко, сигурно оръжие, обходило моретата — било е абордажна сабя на пирата Декартур.

Въздухът също можеше да се окаже проблем. Адът се слави с безчестието си, пък и във всяко отношение той е мръсно място. Запасихме се с дихателни апарати за подводничари. Ако човек се превърне в русалка или друго подобно създание, най-добре е да му помага маг или вещица. Но такива специалисти са малко, затова подводничарите често пъти се задоволяват с обикновена кислородна бутилка и маска. Маските могат да бъдат различни по вид и по размер и за различни животни, тъй че намерихме подходящ комплект за Сварталф. Към резервната бутилка взех още една маска — за Вал, ако всичко мине добре.

С това екипировката ни се изчерпваше. Да имахме време, щяхме да се подготвим по-добре. Да си вземем не две метли, а дракон, дори два — единия можехме да натоварим с най-различни неща, за да посрещнем подготвени всяка изненада, която може да предвиди групата за стратегически анализ. Но времето не стигна, пък и нали имахме единствен по рода си съветник. Може би това ще ни помогне.

Докато ние заедно с няколко помощници се стягахме, Барни и Нобу също не стояха със скръстени ръце. Те подготвяха прехвърлянето ни. Почти бяха привършили, когато в последната минута ги помолих да направят още нещо, и то колкото се може по-скоро.

Начертаха в центъра една фигура (няма да ви кажа точно каква). Около нея поставиха във формата на петоъгълници осветени свещи. Отгоре, от една греда с помощта на макара се провесваше, тъй че можеше да бъде спусната бързо, огромна камбана, която издаваше неприятни звуци. Тя бе предназначена за обменната маса, която ще бъде изхвърлена от Ада. Може да е живо същество или някакъв газ, изобщо нещо, с което ще ни бъде трудно да се справим.

— След прехвърлянето ни — казах — веднага сложете тук няколко килограма от кое да е вещество. Разбира се, ако не се окаже, че е опасно да се пъхате отдолу.

— Какво? — изумено рече Барни. — Но това ще даде възможност на който и да било преследвач… да извърши много лесно прехода.

— Каквото и да се окаже под камбаната, то не може да излезе извън границите на фигурата — напомних му. — Ще действаме много бързо. Бъдете готови да обедините цялото си вълшебство, за да не се върне обратно. Не съм наясно какво ще открием, може и да има голямо научно значение. На хората им е нужно да узнаят повече за Ада. Макар че най-вероятно е да не успеем да вземем никакъв трофей оттам. Но все пак подгответе замяната.

— Добре! Като за луд човек разсъждаваш доста разумно — Барни изтри очите си. — Пусто да остане, май съм хванал някаква алергия.

Когато се сбогувахме, единствено очите на Янис останаха сухи. А в мозъка ми равномерно и печално звучеше чуждата мисъл:

— Стивън Антонович, Вирджиния Уилямовна и котарако, навярно притежаващ собствена душа! Повече не мога да ви помагам. Длъжен съм да остана обикновен наблюдател. Само че такъв, който задоволява собственото си любопитство. Не ще ви натоварвам и с мъката, която тази необходимост поражда у мен. Повече нито ще усещате, нито ще осъзнавате моето присъствие. Сбогом. Бог да ви благослови!

Почувствах, че си отива от съзнанието ми — като сън, който избледнява, когато, събудил се, се опитваш да си го спомниш. Скоро от него остана само усещането, че в продължение на два-три часа с мен се е случило нещо хубаво. Или не, не е точно така. Предполагам, че за спокойствието си през следващите минути съм задължен на неговото незримо присъствие. Той не можеше да не помага. Той бе Лобачевски.

Ръка за ръка, хванали в другите си ръце по една метла, аз и Джини влязохме в очертанията на фигурата за контакт. Пред нас гордо пристъпваше Сварталф. По средата спряхме, за да се целунем и да си пошепнем няколко последни думи. После бавно нахлузихме маските, а останалите започнаха вълшебството.

Залата отново потъна в мрак. Усетих как се натрупва енергия. Тресна гръм, подът под краката ни се разлюля. Виждах приятелите си отдалече — вече висях над главите им. През засилващия се грохот чух как моята магьосница започна да чете написаното на пергамента — името „Виктрикс“, и природните сили ни пренесоха там, където се намираше тя.

Залата, звездите, Вселената — целият свят се завихри около нас, намирахме се в центъра на ураган. Въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато се превърна в гигантска мелница. После остана само един рев — също като грохота на гигантски водопад. Въртеше ни, давеше ни, всмукваше ни безкраен водовъртеж. Последен проблясък на угасващата със страшна скорост светлина. И когато достигнахме края, светлината умря.

Там, в самия край, ни очакваше такъв ужас, че никога не бихме се осмелили да го погледнем. Никога, ако не беше нашата дъщеря Валерия-Виктрикс.