Пол Андерсън
Операция „Хаос“ (21)

През този юлски ден се върнах рано вкъщи. Нашата улица, отделена със стена, беше тиха и спокойна. Навсякъде бяха поставени старинните огньове на Свети Елм. Къщите и цветните лехи се къпеха в слънчева светлина. Забелязах, че няколко съседи прелетяха край мен на метли, струпали в багажниците си покупки от бакалията, а в добавка — и по едно-две деца, привързани към детските седалки. Този начин на придвижване беше най-популярен сред младежта в нашия окръг. Предпочитаха го и хубавичките млади жени, които в топло време бяха облечени само по бански костюми. Но залятата от слънце сцена не повдигна настроението ми.

Чувствах се отвратително. Току-що се бях измъкнал от една каша в нашия завод. Добре че аз и Барни разработихме план как да се справим с неприятностите, които започнаха вчера вечерта. Малко се поуспокоих, като си представих как ще действаме по-нататък. Пък и вече съм си почти вкъщи — ето че се показа и покривът на нашия дом.

Влетях в открития гараж, слязох на земята и окачих моя „шеви“ до „фолксбяса“ на Джини. Вече бях оставил метлата и се запътих към входната врата на къщата, когато като просвистял във въздуха куршум прозвуча вик: „Татко! Татко!“.

Прегърнах дъщеря си. Къдрави руси коси, огромни сини очи — не дете, а произведение на изкуството!

Беше облечена в костюм на херувим и трябваше да бъда много внимателен, за да не смачкам крилата. Преди, когато летеше, вземахме предпазни мерки: връзвахме я за стълба и Джини я наблюдаваше. А сега как е успяла да се измъкне?

О, ясно ми е! Иззад ъгъла на метла долетя Сварталф — изгърбен, опашката му вирната и ругае. Явно Джини му е поверила момиченцето да го гледа. Безспорно той добре се е справял — да не я пуска вън от двора, да я пази от всякакви неприятности… докато тя не е видяла, че идва баща й.

— Окей — разсмях се аз, — стига толкова. Хайде да влезем и да кажем „У-у-у“ на мама.

— На свинче ли?

Миналата есен по случай рождения ден на Вал събрах пари за скъпо струваща магия. Преобразяваше ме Джини. Дотогава, като си играех с детето, аз се превръщах във вълк. Ама друго си беше да се разходиш на дебела, украсена с цветя свиня! Съседските деца и до днес разказват за този случай.

— Извинявай, няма да стане — наложи се да й отговоря. — С такива летателни качества ти би трябвало да отидеш във Военновъздушните сили — и я хванах за глезените, а тя пронизително пищеше и се извърташе. Докато я носех, пеех:

Птиченце малко в небето лети,

нагоре с краката в небето лети…

Едновременно с нас в стаята влезе Джини. Погледнах зад гърба й и разбрах защо се е наложило да повери наблюдението на полетите на Вал на друг — пране! Едно тригодишно дете цапа купища дрехи, а ние не можехме да си позволим да ползваме услугите на фабриката за самопочистване. Джини трябваше да одушевява всяка дреха поотделно, да проверява дали на някоя не е скимнало да се върже на възел по време на сапунисването и изплакването и да ги обикаля, докато се самоизсушават. И тъй като подобни представления са прекалено интересни за всяко дете, била е принудена да отпрати Вал другаде.

И все пак не е ли неразумно да повери опеката на детето на своя приятел? Сварталф неведнъж е доказвал, че заслужава пълно доверие. Но въпреки всички свръхестествени сили, които притежава, той си остава голям черен котарак. Следователно не бива много да му се доверяваме, що се отнася до скучното всекидневие. После си помислих: „По дяволите! Откакто Джини престана да бъде практикуваща магьосница, бедното зверче няма толкова много развлечения. Дори не може да подгони другите котараци, понеже никой от съседските не смее да се бие с него. Вероятно е приел с радост тази задача. Както винаги, Джини знае какво прави. И…“

— … И аз съм идиот, защото стърча и си губя времето напразно — казах и я сграбчих в обятията си. Тя беше облечена като всички жени, но ако те бяха на нейното място, не бих ги и погледнал.

Джини реагира — тя знаеше как да го направи.

— Какво е идиот? — попита Вал от пода. И като поразмисли над този проблем, додаде: — Татко е добър идиот.

Сварталф ни изгледа скептично и размаха опашка. До Джини аз съвсем се размекнах. Тя разроши косите ми.

— Р-р-р, защо се държиш така, тигърчо?

— Татко е вълк — поправи я Вал.

— Днес можеш да ме наричаш тигър — снизходително й разреших аз, оглупявайки все повече от щастие.

Джини ме погледна хитро.

— Добре, котенце…

— Ах, ти, почакай малко…

Тя сви кокетно рамене. Червеникавите й къдрици се полюшнаха.

— Щом толкова настояваш, нещастен похитителю на жени…

Вал строго ни фиксира с поглед и заяви:

— Когато си чукате главите, скривайте ги, за да не ви боли.

Какво пък, право беше детето. Само че докато измъквахме херувимчето от дрехите му, нямахме време за обяснения. После чедото ни обърна всичко наопаки в хола и се настани да гледа мултипликационни филми по кристалната топка. Както и да е, в края на краищата аз успях да се добера до кухнята, където Джини приготвяше вечерята, и най-сетне ни се удаде да поговорим.

— Защо се върна толкова рано? — попита ме тя.

— Ще ти хареса ли, ако тази вечер си спомним нещичко от миналото? — отговорих й с въпрос аз.

— Какво по-точно?

— Тандемът Матучек и Грейлък… Не, Матучек и Матучек. Странният сигнал „Тревога“, патент на компанията „Дяволска глупотевина“…

Тя заряза работата си и продължително ме изгледа.

— Какво е станало, Стийв?

— Ще видиш в предаването по кристалната топка — отговорих й. — Настъпват нови времена: сега не само охраняват стачкуващите, ами се налага и да блокират всички изходи на предприятията. Днес служителите ни трябваше да се измъкват през прозорците, докато по тях хвърчаха камъни.

Джини беше учудена и възмутена, но запази хладнокръвие. Старите навици си оставаха навици.

— Извикахте ли полиция?

— Естествено. Щом пожелаем, полицията ще ни окаже помощ, още повече че демонстрантите нахлуха в чужди владения. Прозорците са счупени, по стените са залепени неприлични лозунги… и тъй нататък. От гледна точка на закона нашият случай е напълно ясен. Но какво се оказва? Само опозицията няма грижи, а ние ги имаме колкото щеш. Техните хора ще се съпротивяват на всеки опит да се разпръсне демонстрацията. Помниш ли нюйоркския скандал миналия месец? Мнозина от тукашните типове са също студенти. Представи си заглавията на вестниците: „Жестоката полиция смаза идеалистически настроената младеж“, „Нападение срещу мирна демонстрация“ или „Полицията пусна в ход палките и магията“. Цялата гадост е там, че предприятията, свързани с „Източниците на норните“, произвеждат снаряжение за армията и полицията — например флуоресциращи магьоснически опознавателни знаци или василискови очи. Договорът ни задължава да продължаваме с изследванията в тази насока. Но полицията и въоръжените сили служат на истеблишмента. А според демонстрантите преуспяващият истеблишмент е зло, затова трябва да се унищожи нашата корпорация.

— Поезията на гражданското неподчинение — въздъхна Джини.

— Началникът на полицията ни предупреди, че официалната намеса, за да се спре нахлуването им, ще означава кръвопролитие. Тогава вероятно ще последват вълнения в университета и на Мерилин авеню. Кой знае докъде ще се стигне… Той ни помоли да спрем работа до края на седмицата — дотогава бурята може да отмине. Всъщност ние щяхме да го направим при всички случаи, защото някои наши служители вече заявиха на инспекторите, че се страхуват да се върнат на работа… Така стоят нещата.

Очите на Джини заискриха от трудно сдържан гняв.

— Ако отстъпите — каза тя, — те ще преминат към следващия номер от програмата си.

— Така е — рекох. — И ние го разбираме. А какво мислиш за тия, които се правят на мъченици? Свещениците на йоанитите се готвят да проведат още една лицемерна церемония, посветена на невинно пролятата кръв на Агнеца. Знаят, че страната е пълна с наивници, обладани от добри намерения. Йоанитите карат тия нещастници непрекъснато да си задават въпроса дали действително не са се отклонили от пътя на истинската петристка църква, щом обществото, което се базира на нея, прилага насилие срещу членовете на тяхната църква на любовта. Освен това, скъпа, няма какво да се лъжем — насилието никога не е помагало срещу гражданското неподчинение…

— Когато заговорят картечниците, става страшно — вметна тя.

— Да, разбира се. Но кой би искал да убеждава правителството, че последната надежда е кръвопролитието? По-скоро аз самият ще стана йоанит. Следователно администрацията на „Източниците на норните“ не може да моли полицията да очисти владенията на фирмата.

Джини рязко се обърна към мен.

— Май това не те тревожи много?

Разсмях се.

— Не! Ние с Барни поразмислихме над този проблем и измътихме нещо… Помогна ни Робъртс, който днес в едно предаване заяви, че ветераните от войната могат да бъдат много полезни. И тъй като напоследък животът ни стана доста скучен, те питам: искаш ли да участваш в едно невероятно шоу?

— Тази вечер?

— Да. И колкото по-рано, толкова по-добре. Ще ти разкажа подробно, когато нашата малка надежда си легне.

Усмивката на Джини повехна.

— Боя се, че няма да намеря толкова бързо бавачка да я гледа… Тази седмица в училището имат изпити.

— А ако не намериш, какво мислиш за Сварталф? — предложих аз. — Там няма да има нужда от косматия, а тук той може да свърши чудесна работа — да я пази, или пък ако я заболи стомахчето, да изтича до съседите и да ги събуди с мяукането си.

— Тя може да се събуди и да поиска да ни види — възрази Джини не много уверено.

Оборих възражението й, като напомних, че когато Вал започна да сънува кошмари, ние й купихме пазител на съня. Малкото дървено войниче с пушка стоеше нащрек до кревата й, готово да прогони от съня й всички страхотии. Не че вярвах кой знае колко на уредите, призвани да заместят родителската любов (и изобщо родителите), но в случая те наистина помагаха.

Знаех, че Джини ще се съгласи. Виждах — в нея кипеше енергия. Макар и временно да беше поела ролята на домакиня, не можеше безкрайно да се принуждава един чистокръвен кон да влачи плуга.

Ето така направихме първата си стъпка по пътя към Ада!