Херман Хесе
Сидхарта (8) (Индийска повест)

Край реката

Сидхарта крачеше из гората, вече далеч от града, и не знаеше нищо друго, освен че вече не може да се върне обратно, че животът, който бе водил вече толкова години, е свършил, е отминал, е изяден и изсмукан до отвращение. Мъртва бе пойната птичка, която му се бе присънила. Дълбоко се бе оплел в тази самсара, бе всмукал от всички страни отвращение и смърт така, както може да всмуква някой сюнгер, докато най-сетне целият се напои. Беше се изпълнил до пресита, изпълнил се бе от низост, от смърт и на света нямаше вече нищо, което да го примами, което да го зарадва, което да го утеши.

Изгаряше от копнеж да не научава за себе си нищо повече, да намери покой, да бъде мъртъв. Ах, защо не изтрещеше някоя мълния, която да го убие! Защо не изскочеше някой тигър, който да го разкъса! Защо нямаше вино, отрова, която да му донесе упоение, забрава и сън, от който никога вече да не се събуди. Съществуваше ли на света още някаква мръсотия, с която да не беше се омърсявал, някакъв грях, някакво безумство, които да не бе извършвал, някакво душевно опустошение, чийто товар да не бе понасял? Беше ли все още възможно да живее? Беше ли възможно отново и отново да поема дъх, да издишва, да усеща глад, отново да яде, отново да спи, отново да лежи до някоя жена? Нима за него този кръговрат не бе изчерпан и приключен?

Сидхарта излезе на голямата река сред гората, същата река, през която някога като младеж, напуснал града на Гаутама, го бе превозил един лодкар. Спря пред тази река, несмело застана на брега й. Умората и гладът го бяха изтощили, пък и защо ли трябваше да върви по-нататък, накъде, към каква цел? Не, вече нямаше цели, вече нямаше нищо друго освен дълбокия, мъчителен копнеж да отърси от себе си цялото това безредно съновидение, да избълва от себе си това блудкаво вино, да сложи край на този жалък и позорен живот.

Над брега на реката бе надвиснало едно кокосово дърво и Сидхарта облегна рамо на него, обви с ръка ствола му и се загледа надолу към зелената вода, която неспирно се носеше под нозете му. Гледаше надолу и почувства как всецяло го е завладяло желанието да се пусне от дървото и да потъне в тази вода. Страховита пустота струеше от водата към него и напълно съответстваше на ужасната пустота в душата му. Да, това бе краят. За него вече не съществуваше нищо друго освен желанието да се изличи, да разбие на парчета грозната постройка на живота си, да ги запокити в нозете на подигравателно усмихващите се богове. Ето голямата цел, към която се бе стремил: смъртта, разбиването на формата, която ненавиждаше! Нека стане храна на рибите това псе Сидхарта, този безумец, това покварено и мързеливо тяло, тази сънена и преуморена душа! Нека стане храна на рибите и крокодилите, нека демоните го разкъсат на парчета!

Гледаше водата с разкривено лице, видя как то се отразява в нея и го заплю. Обхванат от дълбока умора, той пусна ръката си от ствола на дървото и се пообърна малко, за да падне отвесно, за да потъне най-после. Затворил очи, той се отпускаше в смъртта.

И тогава от някакви затънтени кътчета на душата му, от миналото на изнурителния му живот се роди някакъв звук. Беше само дума, сричка, която той без каквато и да било мисъл изговори едва чуто с пресекващ глас, прастарата дума, с която започваха и завършваха всички брамински молитви, свещената дума ОМ, която означава „съвършенство“ или „пълнота“. И в мига, в който звукът ОМ докосна слуха на Сидхарта, неговият потънал в дрямка дух внезапно се пробуди и разбра какво безразсъдство върши.

Страх обзе Сидхарта. Такова, значи, бе неговото положение, дотолкова, значи, бе загубен, дотолкова бе заблуден и изоставен от всякакво познание, че бе могъл да потърси смъртта, че това желание, това детинско желание бе могло да възникне в него: да намери покой, като изличи тялото си! Което в последно време не бе успяла да извърши цялата мъка, цялото отрезвяване, цялото отчаяние, бе сторил този миг, в който ОМ проникна в съзнанието му: да познае себе си сред своите мъки и блуждения.

„ОМ — тихо повтаряше той. — ОМ!“ И отново знаеше онова, което бе забравил: Брахман, ненакърнимостта на живота, божественото.

Ала това бе само миг, само проблясък. Сидхарта се свлече до дънера на кокосовото дърво, просна се изтощен и, като изричаше едва чуто ОМ, положи глава върху корените на дървото и се унесе в дълбок сън.

Спа дълбоко и без сънища, както отдавна не бе му се случвало. Когато след няколко часа се събуди, струваше му се, че са минали десет години, чуваше тихия плисък на водата, не знаеше къде се намира и кой го е довел тук, отвори очи, видя смаян дърветата и небосвода над главата си и едва тогава си спомни кой е и как се бе озовал тук. Но за това му беше нужно доста време, а миналото се яви пред него като забулено с воал, безкрайно далечно, безкрайно непостижимо, безкрайно безразлично. Знаеше само, че бе напуснал предишния си живот (в първия миг на спомнянето му този предишен живот му се струваше нещо много далечно, нещо почти забравено, сякаш неговото Аз се раждаше сега за втори път), че изпълнен от отвращение и низост, беше искал да захвърли дори живота си, но че се бе опомнил край една река, под едно кокосово дърво, със свещената дума ОМ на уста, а сетне бе заспал и сега, пробуден, гледа света като нов човек. Тихо изрече думата ОМ, с която бе заспал, и му се струваше, че целият негов дълъг сън не е бил нищо друго освен продължително, вглъбено изричане на ОМ, мислене на ОМ, потапяне и пълно разтваряне в ОМ, в Безименното, в Съвършеното.

Какъв прекрасен сън бе това! Никога един сън не беше го ободрявал, обновявал, подмладявал така! А може би наистина бе умрял, беше потънал и отново се бе родил в нов облик? Но не, той се познаваше, познаваше ръцете и нозете си, познаваше мястото, където лежеше, познаваше това Аз в гръдта си, този Сидхарта, този своенравен, чудат Сидхарта. Ала въпреки всичко бе променен, бе обновен, бе странно отпочинал, странно буден, весел и любопитен.

Изправи се Сидхарта и видя насреща му да седи някакъв човек, непознат човек, монах в жълти одежди и с бръсната глава, застинал в съзерцание. Разгледа мъжа, който нямаше нито коса, нито брада, и не след дълго разпозна в него Говинда, приятеля от младежките години, Говинда, който се беше приобщил към възвишения Буда. Говинда също бе остарял, но лицето му все още имаше някогашните си черти, по него се четеше усърдие, преданост, търсене, плахост. Когато обаче Говинда, почувствал погледа му, отвори очи и се вгледа в него, Сидхарта забеляза, че той не го е познал. Зарадва се Говинда, че го вижда буден, изглежда, дълго бе седял тук в очакване на пробуждането му, макар и да не го познаваше.

— Аз спах — рече Сидхарта. — Как си се озовал тук?

— Ти спа — отвърна Говинда. — Не е хубаво да се спи на такива места, които гъмжат от змии, където се кръстосват пътищата на горските животни. Аз, о, господине, съм ученик на възвишения Гаутама, на Буда, мъдреца от рода на Сакиите, и с още неколцина като мен скитах по този път, когато те видях заспал на място, опасно за спане. Ето защо се опитах да те събудя, о, господине, и понеже видях, че сънят ти е твърде дълбок, изостанах от спътниците си и седнах при теб. И тогава, изглежда, самият аз съм заспал, макар че исках да бдя над съня ти. Лошо изпълних дълга си, умората ме надви. Ала след като вече си се събудил, позволи ми да си тръгна, за да настигна своите братя.

— Благодаря ти, самана, задето си бдял над съня ми — рече Сидхарта. — Добросърдечни сте вие, учениците на Възвишения. Е, сега вече можеш да продължиш пътя си.

— Тръгвам, господине. Дано радостта да съпровожда господина навеки.

— Благодаря ти, самана.

Говинда направи жест за поздрав и рече:

— Сбогом.

— Сбогом, Говинда — отвърна Сидхарта.

Монахът се вкамени.

— Но, господине, откъде знаеш името ми?

Усмихна се тогава Сидхарта.

— Зная те, Говинда, от къщурката на баща ти и от браминското училище, и от жертвоприношенията, и от отиването ни при саманите, и от онзи час, в който ти се приобщи към Възвишения в горичката Йетавана.

— Та ти си Сидхарта! — провикна се Говинда. — Сега те познавам и не мога да разбера как веднага не те познах. Добре дошъл, Сидхарта, голяма е радостта ми, че те виждам пак.

— И аз се радвам да те видя отново. Ти си бил страж на съня ми и аз още веднъж ти благодаря, макар и да нямах нужда от страж. Накъде си се запътил, о, приятелю?

— Наникъде. Ние, монасите, винаги сме на път, стига да не е настъпил дъждовният период, все вървим от град на град, живеем според нашите закони, проповядваме учението, приемаме милостиня, продължаваме по-нататък. Така е винаги. Ами ти, Сидхарта, накъде си се отправил ти?

Рече Сидхарта:

— И с мене е същото, приятелю, както и с тебе. Отправил съм се наникъде. Просто съм на път. Скитам.

Говинда възрази:

— Казваш, че скиташ, и аз ти вярвам. Но не се сърди, о, Сидхарта, ти не приличаш на скитник. Носиш дреха на богат човек, носиш обуща на благородник, а косите ти, които излъчват мириса на благовонна вода, не са коси на скитник, не са коси на самана.

— Тъй е, скъпи, правилно си забелязал всичко, всичко вижда острото ти око. Но аз не съм ти казвал, че съм самана. Казах, че скитам. Такава е и истината: аз скитам.

— Скиташ — каза Говинда, — но малцина скитници носят такава дреха, малцина носят такива обуща, малцина имат такива коси. Аз скитам от много години, но за пръв път срещам такъв скитник.

— Вярвам ти, скъпи Говинда. Но ето че днес срещна и такъв скитник, с такива обуща, с такава одежда. Спомни си, скъпи: тленен е видимият свят, тленни, твърде тленни са и одеянията ни, и начинът, по който носим косите си, и самите ни коси и тела. Нося дрехи на богат човек, добре си го забелязал. Нося ги, защото бях богат, и нося косите си като светските люде и сластолюбците, защото бях един от тях.

— А сега, Сидхарта, какъв си сега?

— Не знам; знам го толкова, колкото и ти. На път съм. Бях богат, но вече не съм; а какво ще бъде утре, не знам.

— Загубил си богатството си?

— Загубих го или пък то мен. То изчезна. Бързо се движи колелото на събитията, Говинда. Къде е онзи брамин на име Сидхарта? Къде е онзи самана на име Сидхарта? Къде е онзи богаташ на име Сидхарта? Ти знаеш, Говинда, тленното бързо се променя.

Говинда дълго гледа приятеля си от младини, а в очите му се четеше съмнение. После го поздрави така, както се поздравяват благородници, и пое своя път.

Сидхарта гледаше след него с усмихнато лице, той още обичаше своя верен, плах другар. И как можеше да не обича някого или нещо в този миг, в този вълшебен час, след прекрасния си сън, проникнат от ОМ! Тъкмо в това се състоеше магията, която го бе завладяла по време на съня му и чрез ОМ — той обичаше всичко, бе преизпълнен с радостна обич към всичко, което виждаше. И сега му се струваше, че тъкмо в това се е състояла и някогашната му болест — че не можеше да обича нищо и никого.

Сидхарта гледаше с усмихнато лице след отдалечаващия се монах. Сънят му бе дал много сили, ала го мъчеше остър глад, защото вече два дни не бе ял нищо, а отдавна бе минало времето, когато можеше да издържа на гладуване. Припомни си онова време с тъга, но и с насмешка. Сети се как тогава се бе перчил пред Камала с три неща, с три благородни и недостижими умения, които владееше: постене — чакане — мислене. В това се състоеше тогава имотът, силата, могъществото му, здравата му опора — в усърдните, усилни години на своята младост той бе овладял само тези три умения, нищо повече. А ето че сега се бе лишил от тях, нито едно от тях вече не беше негово — нито постенето, нито чакането, нито мисленето. Беше се лишил от тях заради най-жалките и тленни неща — сладострастие, охолство, богатство! Наистина странни неща се бяха случили с него. Сега сякаш действително бе заприличал на хората деца.

Сидхарта взе да обмисля положението, в което се намираше. Мислеше с усилие, общо взето, нямаше желание за това, но се заставяше.

„Ето — мислеше си той, — сега, когато всички тези тленни неща отново са ме напуснали, аз пак стоя под слънцето както някога, когато бях малко дете, и нямам нищо свое, не мога нищо, не умея нищо, нищо не съм научил. Колко странно! Сега, когато вече не съм млад, когато косите ми са наполовина посивели, когато силите ми отслабват, сега аз пак започвам отначало, от детските си години!“

Отново не можа да сдържи усмивката си. Да, странна бе участта му. Той вървеше надолу и отново бе празен, гол и глупав сред света. Но това не го изпълваше с мъка, не, дори изпитваше желание да се смее, да се смее на себе си, да се смее на този странен, безумен свят.

„Вървиш надолу, човече!“, сам см продума той и се разсмя, а в мига, когато изказа тези думи, погледът му спря върху реката и той видя как реката също върви надолу, носи се все надолу, но въпреки това не спира да припява радостно. Това му се понрави и той приятелски се усмихна на реката. Не течение ли пред него същата река, в която бе искал да се удави някога, преди сто години, или всичко му се бе присънило?

„Наистина странен бе животът ми — мислеше си той, — премина по странни криволици. Като невръстно момче единствената ми грижа бяха боговете и жертвоприношенията. Като юноша единствената ми грижа беше отшелничеството, мисленето и съзерцанието, все търсех Брахман, боготворях безсмъртието в Атман. Като млад мъж обаче последвах покаяниците, живях в гората, понасях зной и мраз, научих се да гладувам, приучих тялото си да умира. После срещнах великия Буда и открих в неговото учение познанието, усетих знанието за единството на света да тече в мен като собствената ми кръв. Ала трябваше да напусна и Буда, и голямото познание. Отидох си и научих от Камала любовните наслади, научих от Камасвами търговията, трупах пари, пропилявах пари, научих се да обичам стомаха си, научих се да лаская сетивата си. Трябваха ми много години, докато загубя духа си, докато се отуча от мисленето, докато забравя единството. Нима не съм се превръщал бавно и с големи заобикаляния от мъж в дете, от мислител в човек дете? И въпреки това този път е бил твърде добър, и въпреки това птичката в гръдта ми не е умряла. Но какъв път бе това само. Трябваше да мина през толкова много глупост, през толкова много пороци, през толкова много заблуди, през толкова много отвращения, разочарования и мъки — само и само отново да стана дете и да започна всичко отначало. Но това беше правилно, сърцето ми казва «да» на тези неща, а очите ми се смеят. Трябваше да изпитам отчаяние, трябваше да се принизя до най-безразсъдната от всички мисли, до мисълта за самоубийство, за да възприема отново ОМ, за да мога пак да спя и да се събуждам, както трябва. Трябваше да се превърна в глупак, за да намеря отново Атман в себе си. Трябваше да извърша грях, за да мога отново да живея. Къде ли още би ме отвел пътят ми? Глупав е този път, той обикаля, може би върви в кръг. Да върви накъдето си иска — аз не ще престана да крача по него.“

Чувстваше как радостта блика в гърдите му.

— Откъде се взе тази твоя радост? — попита той сърцето си. — Да не би от дългия, здрав сън, който ми се отрази толкова добре? Или от словото ОМ, което изрекох? Или от това, че се отскубнах, че успях да осъществя бягството си, че най-сетне отново стоя под небосвода свободен като някое дете? О, колко е хубаво да си избягал, да си се освободил! Колко чист и прекрасен е въздухът тук, колко хубаво е да се диша! Там, откъдето избягах, всичко миришеше на мехлеми, на подправки, на вино, на излишество, на леност. Как ненавиждах този свят на богаташите, на гуляйджиите, на зароиграчите! Как ненавиждах сам себе си, задето бях останал толкова дълго в този ужасен свят! Как се ненавиждах, ограбвах, отравях, измъчвах, как се състарявах и озлобявах! Не, никога вече не ще си въобразя това, което някога ми доставяше такава радост — че Сидхарта е мъдър! Виж, това е добре, харесва ми, заслужава похвала: най-после слагам край на тази ненавист към самия себе си, слагам край на онзи безумен и празен живот! Заслужаваш похвала, Сидхарта, че след толкова години на глупост най-сетне отново ти хрумна нещо, отново направи нещо, чу птичката в гръдта ти да пее и я последва!

Тъй се хвалеше той, радваше се на себе си, вслушваше се с любопитство в стомаха си, който стенеше от глад. Чувстваше, че в последните дни е изпитал докрай вкуса на част от мъката, на част от низостта и ги е изплюл, предъвкал ги е до отчаяние, до смърт. Така беше добре. Можеше да остане още дълго при Камасвами, да печели пари, да прахосва пари, да засища корема си и да оставя душата си да умира от жажда, още дълго можеше да си седи в тази мека, тапицирана преизподня, ако не бе дошъл мигът на пълна безутешност и отчаяние, онзи върховен миг, в който той висеше над течащите води, готов да се унищожи. Беше чувствал отчаяние и най-дълбоко отвращение, но те не бяха го надвили, птичката, радостният извор и гласът вътре в него все пак бяха още живи и това го изпълваше с радост, караше го да се смее, разливаше сияние по лицето му под посивелите коси.

„Хубаво е — мислеше си той — човек сам да изпита всичко, което трябва да знае. Че светските наслади и богатството не са хубави неща, го знаех още от дете. Знаех го отдавна, изживях го обаче едва сега. И ето че го знам, знам го не само с мислите си, но и с очите си, със сърцето си, със стомаха си. Честит съм, че го знам!“

Дълго размишлява той върху своето преобразяваме, заслушан в птичката, която пееше от радост. Не беше ли умряла тази птичка в него, не беше ли почувствал смъртта й? Не, в него бе умряло нещо друго, нещо, което отдавна бе жадувало смъртта. Не беше ли то същото, което бе искал да умъртви някога, през жарките години на покаяние? Не беше ли неговото Аз, неговото малко, плахо и горделиво Аз, с което толкова години се беше борил, което непрестанно бе побеждавало, което отново изникваше след всяко умъртвяване, запрещаваше радостта, изпитваше ужас? Не беше ли тъкмо то, което днес най-сетне бе намерило смъртта си, тук, в гората, край тази красива река? Не се ли чувстваше той именно поради тази смърт дете, изпълнено с упование, без никакъв страх, преливащо от радост?

Сега на Сидхарта лека-полека се проясняваше защо като брамин, като покаяник напразно се бе борил с това Аз. Бяха му пречили прекомерното знание, прекалено многото свещени стихове, прекалено многото жертвени правила, прекалено многото самоизтезания, прекалено многото дела и стремежи! Изпълвало го беше високомерие, винаги се бе смятал за най-умния, за най-усърдния, винаги бе изпреварвал останалите с една крачка, винаги бе знаещ и одухотворен, жрец или мъдрец. В това жречество, в това високомерие, в тази одухотвореност се бе спотаило неговото Аз, здраво се бе загнездило там и там растеше, докато той си мислеше, че ще го умъртви с постене и покаяние. Сега осъзна това, видя, че тайнственият глас бе имал право, че никакъв учител не би могъл да му покаже пътя към избавлението. Ето защо се бе наложило да тръгне по света, да чезне сред наслада и могъщество, сред жени и пари, наложило се бе да стане търговец, зароиграч, пияница и ненаситник, докато жрецът и самана в него загинат. Ето защо се бе наложило да понася онези ужасни години, да понася отвращението, празнотата, безсмислието на един пуст и загубен живот чак до края, до горчивото отчаяние, когато и сластолюбецът Сидхарта, ненаситникът Сидхарта можеше да умре. Той беше умрял, един нов Сидхарта се бе пробудил от дрямката. Той също щеше да остарее, също щеше да умре един ден, защото Сидхарта бе тленен, тленно бе всяко създание. Днес обаче този Сидхарта бе млад, още дете, и бе преизпълнен с радост.

Такива мисли се въртяха в главата му, той се вслушваше усмихнат в звуците на стомаха си, дочу с благодарност как жужи една пчела. Спря ведър поглед на течащата река — никога досега водата не го бе изпълвала до такава степен с ограда, никога досега не беше съзнавал, че гласът и образът на носещата се вода могат да бъдат така силни и красиви. Струваше му се, че реката има да му казва нещо важно, нещо, което той още не знае, което тепърва го очаква. В тази река Сидхарта бе поискал да се удави, в нея се бе удавил старият, уморен, отчаян Сидхарта. Новият Сидхарта обаче изпитваше дълбока любов към тази течаща вода и безмълвно реши да не я напуска скоро.