Херман Хесе
Сидхарта (4) (Индийска повест)

Пробуждане

Когато Сидхарта напусна горичката, в която остана Буда, Съвършения, в която остана Говинда, почувства, че в тази горичка зад гърба му остава и досегашният му живот и той се разделя с него. Това чувство го изпълни съвсем и занимаваше мислите му, докато бавно се отдалечаваше. Размишляваше вглъбен, спускаше се като през някаква дълбока вода чак до дъното на чувството, дотам, където се спотайват причините, защото му се струваше, че в откриването на причините е същината на мисленето и само чрез него чувствата се превръщат в познания и не се загубват, а стават част от човешката същност и започват да излъчват онова, което се намира в тях.

Тъй размишляваше Сидхарта, докато бавно се отдалечаваше. Установи, че вече не е младеж, а е станал мъж. Установи, че нещо го е напуснало така, както змията бива напусната от старата си кожа, че в него вече отсъства нещо, което го бе съпровождало през цялата му младост и му бе принадлежало: желанието да има учители и да слуша учения. Напуснал бе и последния учител, който бе срещнал по пътя си, и макар това да беше светец, да беше Буда — видял се бе принуден да се раздели с него, не бе могъл да приеме учението му.

Замислен, Сидхарта още повече забави крачките си и се запита:

— Но кое е онова, което искаше да узнаеш от различните учения и учители и на което те, макар че дълго те учиха, не можаха да те научат?

И сам си отговори:

— Моето Аз беше онова, чийто смисъл, чиято същност исках да узная. Моето Аз беше онова, от което исках да се отърва, което исках да превъзмогна. Ала не съумях да го превъзмогна, а само можах да го заблудя, да избягам, да се скрия от него. Наистина нищо на този свят не е занимавало мислите ми толкова много, колкото моето Аз, колкото загадката, че живея, че съществувам като нещо отделно и различно от останалите, че съм Сидхарта! И за нищо на този свят не знам по-малко, отколкото за самия себе си, за Сидхарта!

И както вървеше бавно, потънал в размисъл, той внезапно спря, завладян от тази мисъл, от нея тозчас се роди друга, нова мисъл, тя бе следната:

— За това, че не зная нищо за себе си, че за мен Сидхарта винаги е бил и си е останал чужд и непознат, съществува причина, една-единствена причина: аз се страхувах от себе си, бягах от себе си! Търсех Атман, търсех Брахман, бях склонен да разбия на парчета своето Аз и да сваля от него цялата му обвивка, за да намеря в непознатата му вътрешност сърцевината на всички обвивки, да намеря Атман, живота, божественото, Крайното. При това обаче сам загубих себе си.

Сидхарта отвори очи и се озърна наоколо, лицето му се озари от усмивка и едно дълбоко чувство на пробуждане от дълъг сън го прониза чак до пръстите на нозете му. И веднага след това той отново закрачи бързо по пътя си като човек, който знае какво има да върши.

— О, сега Сидхарта вече няма да ми се изплъзне! — пое си дълбоко дъх той. — Никога вече не искам да свързвам мислите и живота си с Атман и със страданието на света. Вече няма да се погубвам и да се разкъсвам на парчета, за да търся под развалините някаква тайна. Не ще ме учат вече нито Йогаведа, нито Атхарваведа, нито отшелниците, нито някакво учение. Ще се уча сам от себе си, сам на себе си ще бъда ученик, за да се опозная — аз, тайната, назована Сидхарта.

Огледа се наоколо така, сякаш виждаше света за първи път. Красив бе светът, пъстър бе светът, странен и загадъчен бе светът! Имаше в него и синьо, и жълто, и зелено, носеха се небесни простори и реки, спотайваха се гори и планини, всичко бе красиво, всичко бе загадъчно и магично, а в центъра му се намираше той, пробудилият се Сидхарта, отправил се на път към себе си. Всички тези зелени и сини цветове, всички тези реки и гори за пръв път проникваха в Сидхарта чрез погледа му, преставаха да бъдат магия на Мара^[1], преставаха да бъдат илюзия на Майя^[2], преставаха да бъдат безсмислено и случайно многообразие на земните явления, към които дълбокомисленият брамин се отнася с пренебрежение, защото за него многообразието няма стойност, той търси единството. Синевата бе синева, реката бе река и макар не в синевата и реката, а в самия Сидхарта да живееше неповторимото, божественото начало, все пак тъкмо божеството бе пожелало тук да бъде жълто, там — синьо, тук да бъде небе, там — гора или Сидхарта. Смисълът и същността не се намираха някъде отвъд нещата, а бяха в тях, във всичко.

„Колко глух и сляп съм бил! — мислеше си той и крачеше бързо. — Ако някой чете нещо написано, чийто смисъл иска да открие, той не пренебрегва знаците и буквите, не ги нарича заблуда, случайност и излишна обвивка, а ги чете, изследва ги и ги обича, буква по буква. А аз искам да прочета книгата на света и книгата на собствената си същност, но подведен от един предполагаем смисъл, пренебрегнах знаците и буквите, нарекох света на явленията заблуда, нарекох взора си и езика си случайни и излишни явления. Не, това вече е минало, аз наистина се пробудих и едва днес се родих.“

И щом тази мисъл осени Сидхарта, той отново спря, и то така внезапно, сякаш на пътя му бе изпълзяла змия.

Защото внезапно му се бе прояснило и нещо друго: той, който наистина се бе пробудил и бе като новороден, трябваше да започне живота си отново, и то от самото начало. Когато същата тази сутрин бе напуснал горичката Йетавана, горичката на Възвишения, в момент на пробуждане, поел вече на път към себе си, той бе решил след годините на своето отшелничество да се завърне в родните си места, при баща си, и това бе му се струвало естествено и понятно. Сега обаче, едва в този миг, в който спря, сякаш на пътя му бе изпълзяла змия, той се пробуди и за още нещо: „Вече не съм този, който бях, вече не съм отшелник, вече не съм жрец, вече не съм брамин. Какво тогава да търся вкъщи, при баща си? Да уча? Да принасям жертви? Да прекарвам дните си в съзерцание? Всичко това вече е минало, пътят ми не води към него.“

Сидхарта спря неподвижен и в разстояние само на един миг, колкото да си поеме дъх, в сърцето му пропълзя мраз, той усети как сърцето му зъзне в гърдите като малко животно, като птица или зайче, защото разбра, че е съвсем сам. Години наред не бе имал родина, но не беше го чувствал. Сега го чувстваше. Никога, дори при най-дълбокото си вглъбяване, той не бе забравял, че е син на своя баща, че е брамин от знатно потекло, че е жрец. Сега вече беше само Сидхарта, пробуденият Сидхарта и нищо повече.

Пое дълбоко дъх, за миг го облазиха студени тръпки и той потрепера. Никой не бе толкова сам, колкото беше той: никой благородник, който не принадлежеше към благородниците, никой занаятчия, който не принадлежеше към занаятчиите и само намираше подслон при тях, споделяше живота им, говореше езика им; никой брамин, който не се числеше към брамините и не живееше с тях; никой скитник, който не намираше прибежище сред саманите, дори най-забравеният отшелник вдън гората не беше така сам, и той бе свързан с всичко наоколо, и той принадлежеше на определено съсловие, което за него бе родина. Говинда бе станал монах и хиляди други монаси бяха негови братя, носеха същите дрехи, имаха същата вяра, говореха същия език. Но къде бе неговото място, мястото на Сидхарта? Чий живот би могъл да сподели той? Чий език би могъл да говори?

От този миг, в който светът край него се стапяше, в който той беше сам като звезда на небосвода, от този миг на мраз и колебание изплува Сидхарта и неговото Аз стана по-мощно откогато и да било. Той почувства: това бе последната тръпка на пробуждането, последната конвулсия на раждането. И тозчас отново закрачи по пътя, вървежът му ставаше все по-бърз и по-нетърпелив, но краката му вече не го носеха към родния дом, не го носеха към баща му, не го носеха вече назад.