Херман Хесе
Сидхарта (3) (Индийска повест)

Гаутама

Всяко дете в града Савати знаеше името на Възвишения Буда, всяка къща бе готова да напълни паничката за милостиня на Гаутамовите ученици, прекрачили прага с мълчалива молба. Недалеч от града се намираше най-любимото място на Гаутама, горичката Йетавана, която богатият търговец Анатапиндика, предан поклонник на Възвишения, бе подарил на него и спътниците му.

Към това място бяха насочвали всички разкази и отговори, стигнали до ушите на двамата млади отшелници, търсещи Гаутама. Щом дойдоха в Савати, още в първата къща, пред чийто праг застанаха с молба, им бе предложена храна и те приеха храната, а Сидхарта попита жената, която им я поднесе:

— С радост, милостива жено, бихме узнали къде пребивава сега Буда, най-достолепният сред нас, защото сме двама самани от гората и сме дошли тук, за да зърнем него, съвършения, и да чуем учението от устата му.

Жената рече:

— Попаднали сте там, където трябва, о, самани от гората. В Йетавана, в градината на Анатапиндика се намира сега Възвишения. Там можете да прекарате нощта и вие, друмници, защото има достатъчно място за безбройните люде, които прииждат тук, за да чуят неговото учение от устата му.

Възрадва се тогава Говинда и рече:

— Тогава сме достигнали целта си и нашият път свършва! Ала кажи ни, майко на друмниците, познаваш ли него, Буда, виждали ли са го очите ти?

— Много пъти очите ми са виждали Възвишения. През много дни са го виждали да крачи безмълвно по улиците, загърнат в жълтата си дреха, така безмълвно, както застава пред прага на някой дом, за да поднесе паничката си за милостиня, за да поеме напълнената паничка.

Прехласнат слушаше Говинда и искаше още много да разпитва и да узнае. Ала Сидхарта го подкани да продължат пътя си. Двамата благодариха, тръгнаха и не стана нужда да питат за пътя, тъй като немалко друмници, а също и монаси от обкръжението на Гаутама се бяха отправили към Йетавана. И когато късно вечерта сами пристигнаха, те завариха там непресекваща шумна върволица от хора, които търсеха и намираха подслон. Двамата самани, свикнали на живота в гората, бързо и безшумно откриха едно кътче и за себе си, за да отпочинат там до сутринта.

Слънцето изгря и те твърде се изненадаха, когато видяха колко много хора, вярващи и любопитни, бяха пренощували тук. По всички пътеки в прекрасната горичка крачеха монаси в жълти одежди, седяха тук и там под дърветата, отдадени на съзерцание или на религиозен разговор; сенчестите градини сякаш бяха град, пълен с хора, който гъмжеше като кошер. Повечето монаси се отправиха с паничките си за града, за да измолят там храна за обеда, единственото им ядене през целия ден. Самият Буда, Сияйния, събираше всяка сутрин милостинята си.

Съзря го Сидхарта и тозчас го позна, сякаш някакъв бог му го бе посочил. Съзря го да крачи безмълвно, като обикновен човек, в жълта дреха, с паничка за милостиня в ръка.

— Погледни! — тихо рече Сидхарта на Говинда. — Ето този е Буда.

Говинда внимателно се взря в монаха с жълтата дреха, който по нищо не се различаваше от стотиците монаси наоколо. И скоро Говинда също го позна: това бе той. Двамата го последваха и не го изпускаха от очи.

Буда смирено вървеше по пътя си, вглъбен в мисли, кроткото му лице не бе нито весело, нито тъжно, той сякаш тихо се усмихваше в себе си. С прикрита усмивка, кротко, спокойно, подобно на здраво дете, Буда вървеше, носеше одеждата си и поставяше крак пред крак като всички негови монаси, по точно определен начин. Ала лицето и крачките му, кротко сведеният му поглед, кротко отпуснатата му ръка, а и всеки пръст на кротко отпуснатата му ръка излъчваха мир, излъчваха съвършенство, не търсеха нищо, не подражаваха на нищо, дишаха мирно, обзети от неповяхващ покой, от непомръкваща светлина, от вечен мир.

Тъй крачеше Гаутама към града, за да събира милостиня, и двамата самани го познаха единствено по съвършенството на неговото спокойствие, по смирението на неговия лик, в който нямаше ни следа от търсене, желание, подражание, усилие, а имаше само светлина и мир.

— Днес ще чуем неговото учение от устата му — рече Говинда.

Сидхарта не каза нищо. Не изпитваше кой знае какъв интерес към учението, не вярваше, че то ще му донесе нещо ново, понеже както той, така и Говинда вече бяха слушали за същината на учението на Буда, макар само от други хора. Но се вгледа внимателно в главата на Гаутама, в раменете му, в нозете му, в неговата кротко отпусната ръка и му се стори, че и последната частица от всеки пръст на тази ръка представлява учение, че от нея говори, диша, ухае, сияе истината. Този човек, този Буда бе истински дори в движенията на последния си пръст. Този човек бе светец. Сидхарта никога не бе почитал някого толкова много, никога не бе обичал някого повече от този човек.

Двамата вървяха подир Буда чак до града и после се върнаха мълчаливо, защото и те самите възнамеряваха да се въздържат от храна през този ден. Видяха Гаутама да се връща, видяха го да се храни сред своите ученици — това, което изяде, едва ли би заситило птичка — и го видяха да се оттегля под сянката на манговите дървета.

А вечерта, когато горещината намаля и всички пак се оживиха и почнаха да се събират, те чуха проповедта на Буда. Чуха гласа му, който също бе съвършен, бе изпълнен със съвършено спокойствие, с мир. Гаутама проповядваше за страданието, за произхода на страданието, за пътя, по който то може да бъде отстранено. Спокойно и ясно течеше кротката му реч. Животът бе страдание, светът бе пълен с мъка, ала избавление от мъката съществуваше: избавление спохождаше онзи, който поеме по пътя на Буда. С мек, ала уверен глас говореше Възвишения за четирите основни принципа, за пътеката с осем разклонения, търпеливо вървеше той по познатия му път на учението, на примерите, на повторенията, ясно и кротко трептеше гласът му над слушателите — като светлина, като звезден небосвод.

Когато Буда — нощта вече се бе спуснала — спря да говори, към него пристъпиха неколцина странници и помолиха да ги приеме в обкръжението си, поискаха да се приобщят към учението му. Прие ги Гаутама и им рече:

— Ето това е учението, вие го чухте. Приобщете се към него и вървете в святост, за да сложите край на всички страдания.

Изведнъж и стеснителният Говинда пристъпи напред и рече:

— И аз искам да се приобщя към Възвишения и неговото учение — после помоли да бъде приет сред учениците и бе приет.

Веднага след като Буда се бе оттеглил за нощния си покой, Говинда се обърна към Сидхарта и разпалено му заговори:

— Сидхарта, не ми подобава да ти отправям упреци. И двамата изслушахме Възвишения, и двамата чухме неговото учение. Говинда чу учението и се приобщи към него. Но не искаш ли и ти да вървиш по този път на избавлението, скъпи? Защо се колебаеш, защо още чакаш?

Като чу думите на Говинда, Сидхарта сякаш се сепна от някакъв сън. Той дълго се взираше в лицето на Говинда. После рече с тих глас, в който нямаше присмех:

— Говинда, приятелю, ти направи своята крачка, ти избра своя път. Винаги си бил мой другар, о, Говинда, винаги си вървял на крачка подир мен. Често си мислех: „Няма ли Говинда сам да направи някога една крачка без мен, воден от повелята на собствената си душа?“ И ето, сега ти си вече мъж и сам избираш своя път. Дано го извървиш докрай, приятелю мой! Дано те споходи избавлението!

Говинда, който все още не разбираше съвсем ясно всичко, нетърпеливо повтори своя въпрос:

— Но кажи, моля те, любими! Кажи ми, че и ти — нима може да бъде иначе! — че и ти, мъдри приятелю, също ще се приобщиш към възвишения Буда!

Сидхарта положи ръка върху рамото на Говинда:

— Ти не чу благословията ми, о, Говинда. Ще повторя: дано извървиш докрай този път! Дано те споходи избавлението!

В този миг Говинда разбра, че другарят му го е напуснал, и от очите му рукнаха сълзи.

— Сидхарта! — проплака той.

Сидхарта се обърна към него приятелски:

— Недей забравя, Говинда, че вече си сред саманите на Буда! Ти се отрече от отечество и родители, от потекло и имот, отрече се от собствената си воля, отрече се от приятелството. Учението иска това, Възвишения го иска. Поиска го и ти самият. Утре, о, Говинда, аз ще те напусна.

Още дълго бродиха двамата другари из горичката, дълго лежаха, а сънят все не идваше. Говинда отново и отново караше приятеля си да му каже защо не иска да се приобщи към учението на Гаутама, каква грешка съзира в това учение. Ала Сидхарта всеки път отклоняваше въпроса му и казваше:

— Стига, Говинда! Учението на Възвишения е много вярно, как мога да съзирам в него грешка?

Рано призори през градината мина един от последователите на Буда, един от най-старите негови монаси, и извика при себе си всички, които се бяха приобщили към учението предната вечер, за да ги облече в жълти одежди и да ги запознае с новите им задължения. Тогава Говинда прегърна още веднъж другаря на своята младост, после се откъсна от него и се присъедини към новоприетите.

А Сидхарта закрачи из горичката, потънал в размисъл.

Внезапно той срещна Гаутама, Възвишения, и когато го поздрави с голяма почит и забеляза, че погледът на Буда е преизпълнен от доброта и кротост, младежът събра кураж и помоли достолепния човек за позволението да поговори с него. Възвишения му даде това позволение, като кимна с глава.

Сидхарта рече:

— Вчера, о, Възвишени, бях честит да чуя чудотворното ти учение. Дълъг път изминах заедно с приятеля си, за да изслушам това учение. И сега другарят ми остава сред учениците ти, той се приобщи към теб. Аз обаче отново ще бъда отшелник.

— Свободен си да го сториш — кротко рече достопочтеният Буда.

— Твърде дръзки са словата ми — продължи Сидхарта, — ала не искам да напусна Възвишения, без да съм споделил искрено с него своите мисли. Ще ме слушаш ли още само миг, о, Достолепни?

Буда кимна мълчаливо.

Сидхарта рече:

— Учението ти, о, Възвишени, ме възхити най-вече с едно. Всичко в него е ясно до съвършенство, всичко в него е доказано; ти представяш света като съвършена верига, която никога и никъде не прекъсва, като вечна верига, съставена от причини и въздействия. Никога всичко това не е виждано така ясно, никога то не е изобразявано така неоспоримо; и истина е, че сърцето на всеки брамин трябва да затупти по-силно, когато види света през твоето учение и го види като съвършено единство, без никакви празноти, прозрачен като кристал, неподвластен на случайността, неподвластен на боговете. Да оставим настрана дали този свят е добър, или лош, дали животът в него носи страдание, или радост, кой знае, може би това не е съществено… но единството на света, взаимната обвързаност на всички неща, обхващането на великото и малкото от един и същ поток, от една и съща закономерност на причините, на зараждането и на смъртта — всичко това сияе ярко във възвишеното ти учение, о, съвършени Буда! Ала дори и според твоето учение това единство, тази последователност на всички неща на едно място все пак е прекъсната и през някаква малка пролука в този единен свят все пак нахлува нещо чуждо, нещо непознато, нещо, което по-рано не е съществувало, което нито може да бъде посочено, нито доказано: това е твоето учение за превъзмогването на света, за избавлението. Но тази малка пролука, това незначително прекъсване все пак е достатъчно, за да разруши и отново да премахне цялата вечна и единна закономерност на света. Прости ми, задето изричам такова възражение.

Гаутама го бе изслушал, без да отрони нито дума, без да трепне. С добродушния си, внимателен и ясен глас той, Съвършения, сега изрече:

— Хвала на теб, о, брамински сине, че не само си чул учението, но и така дълбоко си мислил върху него. Открил си в него пролука, намерил си грешка. Би могъл да помислиш още по този въпрос. Искам само да те предупредя, жадни за знание човече, да се пазиш от гъсталака на мненията и от спора за думите. Мненията нямат никаква стойност, те могат да бъдат добри или лоши, мъдри или глупави, всеки може да се придържа към тях или да ги отхвърля. Но учението, което чу от мен, не е някакво мнение и неговата цел не се състои в разясняването на света за любознателните. Не, целта му е друга, целта му е избавление от страданието. Тъкмо това проповядва Гаутама, а не нещо друго.

— Не се гневи на думите ми, о, Възвишени! — рече младежът. — Казах ти всичко не за да влизам в спор с теб, в спор за думите. Ти наистина си прав, мненията нямат голяма стойност. Но нека ти кажа още само това: ни за миг не съм се съмнявал в теб. Ни за миг не съм се съмнявал, че си Буда, че си постигнал целта, най-върховната цел, към която са поели хиляди и хиляди брамини и брамински синове. Намерил си избавлението от смъртта. Намерил си го чрез собственото си търсене, по собствен път, чрез съзерцание, чрез вглъбяване, чрез познание, чрез просветление. Но не си го намерил чрез учение! О, достопочтени, ти никому не би могъл да кажеш чрез словата и учението си какво си почувствал в часа на своето просветление! Много неща се съдържат в учението на просветления Буда, мнозина учи то да водят порядъчен живот и да обръщат гръб на злото. Ала това тъй ясно, тъй възвишено учение все пак не съдържа едно нещо: не съдържа тайнството на онова, което Възвишения сам е изживял, единствен сред стотиците хиляди. Именно за него си мислех, именно него открих, докато слушах да проповядваш учението си. Именно то ме кара да продължа странстването си: не за да диря някакво друго, по-добро учение (та аз знам, че такова не съществува), а за да напусна всякакви учения и всякакви учители и сам да постигна целта си — или да умра. Ала в мислите си често ще се връщам към този ден, о, Възвишени, и към този час, в който очите ми видяха един светец.

Очите на Буда гледаха смирено към земята, смирено, със съвършено спокойствие сияеше непроницаемото му лице.

— Дано твоите мисли не се окажат заблуждения! — бавно изрече Възвишения. — Дано стигнеш до целта си! Но кажи ми все пак: видя ли орляка на саманите ми, на множеството мои братя, които се приобщиха към учението? Нима смяташ, о, чужденецо, нима смяташ, че всички те биха се чувствали по-добре, ако се разделят с учението и се върнат в светския, изпълнен с поквара живот?

— Подобна мисъл е далеч от мен! — възкликна Сидхарта. — Нека всички останат при учението, нека стигнат целта си! Не ми подобава да съдя за живота на другите. Само за себе си, единствено за себе си трябва да съдя, да избирам, да отхвърлям. Избавление от своето Аз търсим ние, саманите, о, Възвишени. А ако бях един от учениците ти, страхувам се, че моето Аз само привидно, само лъжовно ще намери покой и избавление, а всъщност ще продължи да живее и расте, защото тогава бих превърнал в свое Аз учението, любовта си към теб, общността на монасите!

С лека усмивка, с голяма яснота и дружелюбност Гаутама погледна чужденеца в очите и се сбогува с едва забележим жест.

— Мъдър си, о, самана — рече Възвишения. — Мъдро говориш, приятелю мой. Пази се от прекалено голямата Мъдрост!

И отмина Буда, а неговият поглед и леката му усмивка се врязаха завинаги в паметта на Сидхарта.

„Никога досега не съм виждал човек, който така да гледа и да се усмихва, да седи и да крачи — мислеше си той. — И аз бих искал да мога така да гледам и да се усмихвам, да седя и да крача, така волно, така достолепно, така потайно, така открито, така детински и тайнствено. Така гледа и крачи само човек, който е проникнал до дъното на своята същност. Е добре, и аз ще се опитам да проникна до дъното на моята същност.

Видях човек — мислеше си Сидхарта, — единствения човек, пред когото трябваше да сведа очи. Пред никого вече не искам да свеждам очи, пред никого. Нито едно учение не би могло вече да ме примами, след като не ме примами учението на този човек.

Ограби ме Буда — мислеше си Сидхарта, — ограби ме той, но в много по-голяма мяра ме дари. Ограби ме, защото ми отне другаря, същия, който вярваше в мен и който сега вярва в него, който беше моя сянка, а сега е сянка на Гаутама. Но ме дари със Сидхарта, със самия мен.“