Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Decameron, –1353 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 94гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe(29 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD(9 март 2008 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2024 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1970

Никола Иванов — превод

Драгомир Петров — превод на стиховете

 

При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция

Ден шести

Завършва петият ден на Декамерон, започва шестият. Под ръководството на Елиса дружината разсъждава за тия, които, макар и да са били засегнати от хапливи слова, са си връщали със същата монета или благодарение на своето остроумие и съобразителност са успявали да предотвратят загуба, опасност или опозоряване.

Когато кралицата станала и заповядала да викнат дружината, месецът бледнеел насред небето, а целият наш свят бил озарен от лъчите на изгряващото ново светило; дамите и младежите се отдалечили с бавна стъпка от прекрасния дворец и тръгнали да се разхождат по росната трева, разговаряйки за най-различни неща; те спорели за по-големите или по-малки достойнства на разказаните досега новели и отново се смели, припомняйки си упоменатите в тях забавни случки, докато слънцето се издигнало по-нависоко и почнало да припича; тогава те си рекли, че е време да се прибират, и се върнали обратно в прохладния си дом. Там трапезите били вече сложени, навсякъде били пръснати ухаещи треви и пъстри букети цветя, затова кралицата наредила да седнат и похапнат, докато не е станало още по-горещо; а след като се нахранили в най-добро настроение, преди да се заемат с нещо друго, те изпели няколко весели, игриви песнички; едва тогава някои се прибрали да спят, други седнали да играят шах, трети — на дама, а Дионео и Лаурета запели песента за Троил и Хризеида[1].

Когато дошло време да се съберат за новелите, кралицата пратила да ги повикат и всички както обикновено насядали около водоскока; не щеш ли, тъкмо кралицата се канела да заповяда да почне първата новела, станало нещо, което дотогава не се било случвало: и кралицата, и всички останали чули откъм кухнята някаква страшна олелия, която вдигали жените и мъжете от прислугата. Веднага повикали сенешала и го запитали кой се е развикал и коя е причината за тая врява; той отвърнал, че препирнята била между Личиска и Тиндаро, но не знаел защо са се скарали, понеже тъкмо когато тръгнал да им каже да престанат, му съобщили, че го вика кралицата. Кралицата му заповядала да доведе веднага Личиска и Тиндаро, а като се явили, ги запитала защо се препират. Тиндаро понечил да отговори, но Личиска, която не била вече в първа младост и била по-скоро нахална, отколкото — скромна, а освен това още била разгорещена от спора, се обърнала към Тиндаро и креснала сърдито:

— Ама че говедо! Осмелява се да взема думата преди мен в мое присъствие! Аз ще им разкажа! — После се обърнала към кралицата и продължила: — Мадона, тоя човек си беше въобразил, че може да ми каже разни работи за жената на Сикофанте, като че ли аз изобщо не я познавам, и се опитваше да ме убеди, че първата нощ, когато Сикофанте легнал с нея, месер Боздуган бил проникнал в Черна гора насила и с кръвопролитие; аз пък му казах, че това не е вярно, а тъкмо обратното — че той си е влязъл мирно и тихо за най-голямо удоволствие на всички, дето били вътре. Поради голямата си глупост Тиндаро мисли, че момичетата са толкова наивни, та са готови да си губят времето и да чакат благоволението на своите бащи и братя, които в шест от всеки седем случая ги омъжват три или четири години по-късно, отколкото би трябвало. А бе, братче, кой е глупав да чака толкова време! Кълна се във всевишния — а щом се заклевам, аз знам какво говоря, — че нито една моя съседка не се е омъжила девствена; а пък за омъжените какво знам, как само мамят мъжете си — не ти е работа! А тоя овен седнал да ме поучава какви били жените, като че ли съм вчерашна!

Докато Личиска говорела, дамите така се смеели, че човек би могъл да им извади всичките зъби; кралицата шест пъти подред викала на Личиска да млъкне, но без полза, защото слугинята не се успокоила, докато не казала всичко, що й било на душата. Когато най-после Личиска млъкнала, кралицата се засмяла и се обърнала към Дионео със следните думи:

— Дионео, тоя спор е тъкмо за теб работа; затова имай предвид, когато всички разкажем нашите новели, да излезеш с окончателно решение по тоя въпрос.

Дионео веднага отвърнал:

— Мадона, няма какво толкова да слушаме: решението е готово; според мен Личиока има право, всичко, каквото тя каза, е вярно, а Тиндаро е глупак!

Щом чула това, Личиска се захилила и обръщайки се към Тиндаро, му рекла:

— Нали ти казах бе, човече! Хайде, върви си с бога! Ти си мислеше, че знаеш повече от мен, а устата ти още мирише на мляко! Слава Богу, не съм живяла за тоя, дето духа!

Добре, че кралицата се намръщила и й заповядала най-после Да млъкне и да престане да вдига шум, че може и бой да яде; след това отпратила и нея, и Тиндаро — иначе цял ден щели да слушат само нея и нямало да могат да свършат нищо друго. Когато двамата слуги се прибрали, кралицата заповядала на Филомена да разкаже първата новела. Филомена започнала весело така.

Бележки

[1] „… песента за Троил и Хризеида…“ — в поемата си „Филострато“ Бокачо възпява трагичната любов на Троил, син на троянския цар Приам, към гръцката пленница Хризеида.