Джовани Бокачо
Декамерон (52)

Новела V

Гуидото от Кремона поверява дъщеря си на Джакомино от Павия и умира; във Фаенца в нея се влюбват Джаноле ди Северино и Мингино ди Минголе; двамата се сбиват, но се оказва, че девойката е сестра на Джаноле и тя се омъжва за Мингино.

Докато слушали новелата за славея, дамите толкова се смели, че дори когато Филострато завършил своя разказ, те все още продължавали да се заливат от смях. Когато най-после се поуспокоили, кралицата му казала:

— Вчера ти измъчи всички ни, но в замяна на това днес така ни развесели, че никоя от нас вече няма право да ти се сърди.

После се обърнали към Неифила, заповядвайки й да продължи, и тя започнала весело така:

— Понеже със своя разказ Филострато ни заведе в Романя, то и аз бих искала да се поразходя из тоя край с моята новела.

И така, ще ви кажа, че някога в град Фано живели двама ломбардци; единият се казвал Гуидото от Кремона, а другият — Джакомино от Павия; и двамата били вече хора в напреднала възраст, цялата им младост, кажи-речи, била минала във войни и военна служба; малко преди да умре, Гуидото поверил дъщеря си, която била на около десетина години, и цялото си останало имущество на Джакомино, тъй като нямал ни други деца, ни други приятели или роднини, на които да има по-голямо доверие, отколкото на стария си другар; след това Гуидото му обяснил най-подробно всичко за своите работи и издъхнал.

По същото време се случило следното: град Фаенца, който дълго време страдал от разни войни и какви ли не бедствия, се позамогнал; поради това разрешили на всички, дето по-рано живеели в града, но го били напуснали, да се завърнат, когато пожелаят. Джакомино, който в миналото бил жител на тоя град и го запомнил с добро, се преселил там с цялото си имущество; той завел и дъщерята на Гуидото, която обикнал и гледал като собствена рожба. А тя пораснала, разхубавила се — станала най-личната красавица в града — и колкото била хубава, толкова била възпитана и честна; поради това мнозина почнали да я ухажват, а сред тях най-ревностни били двамина младежи — еднакво изтънчени и еднакво достойни люде; но и двамата така се влюбили в момичето, че от ревност люто се намразили; единият се казвал Джаноле ди Северино, другият — Мингино ди Минголе. И двамата били готови на драго сърце да я вземат за жена (тя била навършила петнайсет години), стига родителите й да се съгласят; но като разбрали, че ако поискат честно и открито ръката й, ще им бъде отказано, то, за да я спечелят, и двамата решили да постъпят така, както им се струвало, че ще бъде най-добре.

Джакомино имал една стара слугиня и един слуга, на име Кривело, който бил и добродушен, и голям веселяк; Джаноле успял да се сприятели с него, след време му разказал най-откровено за своята любов към девойката и го помолил да му помогне, обещавайки му, че ще го възнагради богато, ако изпълни молбата му. Кривело отвърнал: „Виж какво, единственото, което бих могъл да сторя за тебе, е да те заведа при нея някоя вечер, когато Джакомино излезе от къщи да вечеря другаде, защото, и да река да й кажа добра дума за теб, тя хич няма и да ме изслуша. Ако си съгласен, обещавам ти — ще го направя, пък ти после постъпи както намериш за добре.“ Джаноле отвърнал, че това е предостатъчно и решил да направят така. Мингино от своя страна влязъл под кожата на слугинята и така я придумал, че жената на няколко пъти говорила на девойката за него и за малко не я накарала да го обикне и тя; а освен това обещала на Мингино да го заведе при нея някоя вечер, когато Джакомино отсъствувал от къщи.

Не щеш ли, скоро след тия преговори Кривело така наредил работите, че Джакомино бил поканен на вечеря от някакъв свой приятел; Кривело уведомил Джаноле и се уговорили с него, че щом Джакомино излезе от къщи, той ще му даде знак да дойде, а вратата щяла да бъде отворена. От своя страна слугинята, която не знаела нищо за тая работа, съобщила на Мингино, че Джакомино няма да вечеря у дома си, затова той трябва да се навърта около къщата, а като стане време, тя ще му даде знак и ще го въведе при момичето. Щом мръкнало, двамата влюбени (без единият да знае нещо за намеренията на своя съперник, но изпълнени с подозрение един към друг) потеглили, съпроводени от по неколцина въоръжени верни приятели, за да завладеят плячката; Мингино и неговите хора отседнали в дома на техен приятел, недалеч от дома на Джакомино, а Джаноле се притаил наблизо. След като Джакомино излязъл, Кривело и слугинята почнали да се надлъгват и всеки гледал да изгони другия от къщата. Кривело току подвиквал на слугинята: „Хайде, няма ли да си лягаш? Какво само се мотаеш из къщи?“ А слугинята възразявала: „Л ти какво правиш? Защо не отидеш при господаря? Какво чакаш, нали вече вечеря?“ Ала нито той успял да я накара да се махне от къщи, нито тя — него.

Като видял, че е настъпил уговореният с Джаноле час, Кривело си рекъл: „Какво толкова ще му мисля и ще се плаша от тая? Ха се е разпискала, ха си е получила заслуженото.“ Поставил уговорения знак и отишъл да отвори вратата; Джаноле само това чакал, тозчас пристигнал, промъкнал се с двамина свои другари, заварили девойката в салона, грабнали я и понечили да я отвлекат. Девойката почнала да се дърпа, развикала се, писнала и слугинята; щом чул писъците и виковете, Мингино веднага хукнал натам със своите хора; пристигнали тъкмо когато ония, дето влачели момичето, били вече на вратата. Тогава те измъкнали шпагите си и се развикали: „Смърт вам, предатели! Няма да я бъде тая работа. Какво е това насилие?“ После се развъртели и започнали да секат наляво и надясно. Тая олелия разтревожила и съседите, които наизлезли с факли и оръжие, възмутени от станалото, и се притекли на помощ на Мингино; благодарение на тяхната помощ след остра, продължителна схватка Мингино успял да измъкне девойката от ръцете на Джаноле и да я вкара обратно в дома на Джакомино. После продължили да се бият, но в това време дотичали и стражите на управителя на града, изловили мнозина от биещите се — между тях били и Мингино, Джаноле и Кривело — и ги повели към затвора.

Джакомино се прибрал у дома си, когато всичко било вече утихнало, но щом узнал за станалото, много се разтревожил; после разпитал най-подробно как стои работата и като разбрал, че девойката не била виновна в нищо, се поуспокоил; а за да предотврати подобни опити за в бъдеще, намислил да я омъжи колкото се може по-скоро. На следната утрин, щом близките и роднините и на едната, и на другата страна научили за станалото, знаейки какво голямо зло може да сполети и двамината младежи, дето били в затвора (в същото време и Джакомино от своя страна възнамерявал да направи необходимите за това постъпки), отишли при Джакомино и го замолили най-приятелски да постъпи не толкова според обидата, нанесена му от лекомислието на двамата млади хора, колкото според обичта и благоразположението, които предполагали, че изпитвал към тях самите, дето са дошли да го молят: при това те заявили и от свое име, и от името на младежите, че са готови да му дадат такова удовлетворение, каквото той пожелае. Джакомино, който бил врял и кипял в житейските работи, а освен това имал и блага душа, отвърнал: „Синьори, дори и да не живеех тук, а в родния си град, пак не бих могъл да постъпя иначе (не само в тоя случай, а при каквито и да било обстоятелства), освен да сторя каквото е вам угодно — толкова близки ви чувствувам всички; да изпълня вашата молба, ме задължава и обстоятелството, че с тая работа вие сами се оскърбихте, защото девойката не е нито от Кремона, нито от Павия, както може би мнозина мислят, ами е от Фаенца, въпреки че ни аз, ни оня, който ми я повери преди смъртта си, не успяхме да узнаем кои са нейните родители. Поради това, що се отнася до вашата молба, ще направя всичко, каквото вие пожелаете.“

Като разбрали, че момичето е от Фаенца, почтените люде доста се позачудили, но първо благодарили на Джакомипо за неговото великодушие, а после го помолили да им разкаже как девойката е попаднала при него и откъде знае, че тя е от Фаенца. Джакомино обяснил: „Имах си аз един другар и приятел на име Гуидото от Кремона; малко преди да умре, той ми разправи, че по времето, когато император Фридрих превзел вашия град, а хората му се отдали на грабеж, Гуидото и неколцина негови другари нахълтали в някаква къща; тя била пълна с какво ли не, по била изоставена от своите обитатели; намерили само това момиче, което тогава било на около две години; докато Гуидото се качвал по стълбата, момичето му викнало «татко», той се съжалил над това дете и го завел във Фано, където закарал и всичко, каквото намерил в къщата: там, преди да умре, той ми повери и девойката, и цялото си имущество, а после ми заръча, като порасне, да я омъжа и да й дам като зестра всичко, каквото ми е оставил. Но ето че тя стана мома за женене, а аз не успях да й намеря мъж, когото да харесам; иначе бих го сторил на драго сърце, преди да се случи нещо подобно на онова, което е станало снощи.“

Не щеш ли, между тия почетни люде се намирал и някой си Гуилиелмино да Медичина, който на времето участвувал заедно с Гуидото в тая работа и знаел много добре чия била разграбената къща; като забелязал, че между почтените люде бил и стопанинът на къщата, отишъл при него и му рекъл: „Бернабучо, чу ли какво разправи Джакомино?“ Бернабучо отвърнал: „Да, и доста се позамислих, понеже тъкмо в оная бъркотия загубих дъщеря си, а тогава тя беше на годините, които спомена Джакомино.“ Гуилиелмино продължил: „Тя ще да е била, сега си спомням, че на времето Гуидото казваше коя къща бил ограбил и аз се досетих, че е била твоята; затова я си припомни, нямаше ли дъщеря ти някакъв белег, по който би могъл да я познаеш? Ако провериш и го откриеш, ще се убедиш, че това е тя.“

Бернабучо помислил, помислил и се сетил, че над лявото си ухо тя би трябвало да има белег във вид на кръст, останал й от разрязването на някакъв оток, което станало малко преди поменатото събитие; поради това, след кратко колебание той отишъл при Джакомино и го помолил да го заведе у дома си, та да види момичето. Джакомино изпълнил молбата му на драго сърце и наредил да извикат девойката; щом я зърнал, на Бернабучо му се сторило, че вижда майка й, която била все още красива жена; но той не се задоволил с това, ами се обърнал към Джакомино с молба да му разреши да повдигне косата на девойката над лявото й ухо. Джакомино се съгласил.

Бернабучо пристъпил към девойката, повдигнал с дясната си ръка нейната коса и забелязал белега; щом се убедил, че това наистина е неговата дъщеря, той се разплакал от радост и се хвърлил да я прегръща, въпреки че тя се дърпала; после се обърнал към Джакомино и му рекъл: „Братко мой, това е дъщеря ми: Гуидото на времето е ограбил моя дом, а жена ми, нейната майка, нали била много изплашена, я забравила тогава в бъркотията; ние и до ден-днешен си мислехме, че тя е изгоряла в къщата, която запалиха същия ден.“

Като чула това и видяла, че Бернабучо е възрастен човек, девойката повярвала на думите му и подтиквана от някаква тайна сила, престанала да се дърпа от прегръдките му и заплакала тихо заедно с него. Бернабучо пратил веднага да извикат майка й, всички техни близки и роднини, нейните братя и сестри; показал я на всички, разказал им какво се било случило, почнали да се прегръщат и целуват, зарадвали се до бога и после, за най-голямо удоволствие на Джакомино, я завел в своя дом.

А управителят на града, който бил много почтен човек, щом научил за станалото, разбрал, че Джаноле, когото той хвърлил в тъмница, бидейки син на Бернабучо, е роден брат на девойката, и решил да прояви снизхождение към извършеното от него провинение; поговорил си с Бернабучо и Джакомино, накарал Джаноле и Мингино да се сдобрят, а после, за най-голяма радост на близките на Мингино, му дал за жена девойката, която се наричала Анеза; след това управителят пуснал на свобода Кривело и всички останали, дето били замесени в тая работа. Мингино вдигнал голяма, весела и богата сватба, завел Анеза у дома си и двамата живели дълги години охолно и щастливо.