Джовани Бокачо
Декамерон (49)

Новела II

Гостанца обича Мартучо Гомито; научавайки, че е умрял, тя изпада в отчаяние и сяда в една лодка, която вятърът отнася в Суза; после намира Мартучо жив и здрав в Тунис и му се обажда; Мартучо, който е станал приближен на владетеля, защото му е дал полезни съвети, се оженва за Гостанца и се завръща с нея в Липари като богат човек.

Панфило завършил своята повела, кралицата я похвалел;] много, а след това наредила на Емилия да продължи, като разкаже друга новела. Емилия започнала така:

— Човек трябва да се радва в случаите, когато вижда, че чувствата биват възнаграждавани по достойнство; и тъй като в края на краищата любовта заслужава повече радости, отколкото огорчения, аз ще се подчиня на кралицата и ще разказвам на определената за днес тема с много по-голямо удоволствие, отколкото вчера, когато изпълних желанието на краля.

И така, нежни дами, вие трябва да знаете, че близо до Сицилия е разположен малък остров, наречен Липари, където не много отдавна живяла хубавица на име Гостанца, дъщеря на едно от най-почитаните и уважавани семейства на острова; в нея се влюбил някакъв младеж от местните жители, на име Мартучо Гомито, красив, с добри нрави и твърде изкусен в своя занаят. Гостанца също пламнала от любов по него, и то до такава степен, че ако не можела да го зърне, после не се чувствувала добре; понеже Мартучо решил да я вземе за жена, пратил да я искат от баща й, който отвърнал, че не иска да му я даде, защото Мартучо е беден. Мартучо се възмутил, задето му отказали по причина на неговата бедност, събрал неколцина свои другари и близки, приготвили малко корабче и той се заклел, че ако не забогатее, кракът му няма да стъпи на Липари; след това напуснал острова й се отдал на корсарски нападения по крайбрежието на Берберия, ограбвайки всички, които били по-слаби от него. Съдбата може би щяла да продължава да се отнася благосклонно към това негово начинание, ако той не се бил самозабравил. Ала и той, и другарите му не били доволни, че за кратко време успели да станат от богати по-богати, ами се полакомили за повече; тъкмо тогава били нападнати от някакви сарацински кораби, които след тежко сражение ги заловили и ограбили; сарацините хвърлили по-голямата част от хората в морето, потопили кораба и откарали Мартучо в Тунис, където той бил затворен в тъмница и лежал там дълго време в най-окаяно положение.

И не един или двама, а мнозина, при това най-различни хора, донесли в Липари вестта, че всички, които били на кораба на Мартучо, са хвърлени в морето. Като научила, че и Мартучо е загинал с другите, девойката, която и без това била покрусена поради неговото заминаване, дълго плакала и решила да сложи край на живота си; но тъй като нямала смелостта сама да стори това, измислила друг начин, за да е сигурна, че няма да избегне смъртта; една нощ тя се измъкнала от бащината си къща, без да я усетят, и слязла до пристанището, където случайно забелязала малко по-настрана от другите кораби една рибарска лодка с мачта, платна и весла, чиито стопани били току-що слезли на брега. Тя скочила бързо в лодката и понеже като всички жени на острова имала известни познания по мореплаване, почнала да гребе с веслата, за да излезе в открито море; после вдигнала платната, пуснала веслата и кормилото и се оставила да я носи вятърът, разчитайки, че той или ще обърне празната и останала без кормчия лодка, или ще я блъсне и разбие в някоя скала, при което тя, дори и да иска, няма да успее да се спаси, а ще се удави в морето. Продължавайки да плаче, Гостанца легнала на дъното на лодката и се завила презглава с наметалото си.

Ала не станало така, както тя мислела: тая нощ духал слаб северен вятър, морето било спокойно, лодката плувала добре, затова на следния ден привечер вятърът отнесъл Гостанца до крайбрежието, на стотина мили по-нагоре от Тунис, недалеч от един град, наречен Суза. Девойката съвсем и не забелязала, че се намира близо до сушата, защото продължавала да лежи на дъното, без да повдигне глава и да се огледа, пък и изобщо била решила да не се надига. Когато лодката се ударила в брега, там се намирала случайно някаква бедна женица, за да събира мрежите, които нейните рибари били проснали да съхнат на слънце; виждайки лодката, жената се смаяла как така са я оставили да се блъсне в брега с издути платна; помислила, че рибарите са заспали вътре и изтичала до лодката, по не видяла никого освен девойката; тя била заспала дълбоко и жената викнала няколко мъти, за да я събуди; най-сетне успяла да я накара да отвори очи, познала по дрехите й, че е християнка и я запитала на италиански какво се е случило, та е стигнала сам-самичка чак до това място. Като чула латинска реч, девойката се усъмнила, да не би да е излязъл насрещен вятър, връщайки я обратно в Липари, скочила веднага, огледала се, видяла, че се намира на непознат бряг и запитала добрата женица къде е попаднала. А жената й отвърнала: „Дъще моя, намираш се близо до Суза, в Берберия.“

Щом чула това, девойката започнала да се вайка, задето Господ не пожелал да й прати смърт; уплашила се да не бъде опозорена и понеже не знаела какво да прави, седнала до лодката и заридала. Тогава жената се смилила над нея, почнала да я утешава и накрая я отвела в своята колиба, където така я приласкала, че девойката й разказала как е стигнала дотам; като разбрала, че Гостанца отдавна не е слагала залък в устата си, добрата жена станала, дала й от своя корав хляб, малко риба и вода и след дълги молби успяла да я накара да хапне. После Гостанца запитала жената коя е и откъде знае италианска реч; а тя отвърнала, че е от Трапани, че се нарича Карапреза и работи тук при някакви рибари, християни. Щом чула името „Карапреза“, Гостанца, макар и да била твърде опечалена, без сама да знае защо, си помислила, че това име е добро предзнаменование за нея, обнадеждила се малко и желанието й да умре я напуснало. Без да казва коя е и откъде е дошла, тя се обърнала към добрата женица с молба да се смили над нейната младост и да я посъветва как да постъпи, за да не бъде опозорена. Карапреза, нали била милостива и добра жена, я оставила за малко в колибата, побързала да прибере мрежите, а като се върнала, покрила я със своето наметало и я повела към Суза; когато стигнали в града, тя й казала: „Гостанца, ще те заведа в къщата на една сарацинка, много добра жена; аз често ходя при нея да й прислужвам, тя е стара и с добро сърце, ще я помоля да се погрижи за теб, но аз съм уверена, че ще те приеме на драго сърце и ще те гледа като своя дъщеря; а ти, докато живееш при нея, старай се във всичко да й угаждаш, та да заслужиш нейното благоразположение, докато Бог не ти отреди по-добра съдба.“ Речено-сторено. Старата сарацинка изслушала Карапреза, погледнала девойката в лицето и се разплакала, после я прегърнала и целунала по челото и я въвела в своя дом, където живеела с още няколко жени без никакъв мъж вкъщи; те изработвали разни предмети и украшения от коприна, палми и кожа; след няколко дни и Гостанца се научила да прави това-онова, седнала да им помага и дотолкова спечелила благоразположението и обичта на стопанката и на останалите жени, че те просто я носели на ръце; с тяхна помощ за кратко време тя успяла да научи и техния език.

По времето, когато девойката живеела в Суза, а в Липари домашните й я били вече оплакали, защото я мислели за умряла, в Тунис управлявал владетел на име Мериабдела; ала някакъв младеж, от много знатен и могъщ род от Гранада, заявил, че туниската държава трябва да принадлежи нему, насъбрал голяма войска и потеглил против туниския владетел, за да го свали от трона. Това стигнало до ушите на Мартучо Гомито, който продължавал да лежи в тъмницата; той знаел много добре езика на берберите, чул, че туниският владетел събира голяма войска, за да се брани, и казал на един от тъмничарите: „Ако успея да поговоря с владетеля, сигурен съм, че ще съумея да му дам съвет, който ще му помогне да спечели тая война.“ Пазачът предал тия думи на своя началник, който пък тозчас уведомил владетеля. Владетелят заповядал да доведат Мартучо, запитал го какъв съвет мисли да му даде, а Мартучо отвърнал: „Господарю мой, доколкото съм забелязвал при предишните ми посещения из вашите страни, струва ми се, че в сраженията вие разчитате най-вече на стрелците с лък: поради това смятам, че ако успеем да наредим така, че стрелците на вашия противник да нямат достатъчно стрели, и, обратно — вашите да разполагат със стрели в изобилие, вие ще спечелите битката.“

Владетелят отвърнал: „Разбира се, аз съм убеден, че ще победим, ако успеем да направим това.“ Тогава Мартучо продължил: „Господарю мой, това може да стане много лесно, стига да искате. Чуйте какво трябва да се направи. Вие ще трябва да наредите за лъковете на вашите стрелци да бъдат изготвени по-тънки тетиви от тия, дето обикновено се употребяват, а после да направят и стрели, чиито нарези да са пригодени само за тия тетиви; налага се обаче всичко това да бъде извършено в най-голяма тайна, та противникът да не узнае нищо, иначе лесно ще намери средство против това. А сега ще ви обясня защо пи предлагам да направим така: както ви е известно, когато стрелците на неприятеля изразходват всичките си стрели, а вашите стрелци своите, за да продължат сражението, враговете ще почнат да събират стрелите, изстреляни от вашите стрелци, а те пък от своя страна ще почнат да събират вражеските; ала противникът няма да може да използува вашите стрели, защото те ще бъдат с малки нарези, които не стават на лъкове с дебели тетиви; в замяна на това вашите стрелци ще могат да употребят вражеските стрели, защото, макар и да са с по-широки нарези, това няма да попречи да бъдат изстрелвани от лъкове с по-тънки тетиви; ето как вашите стрелци ще разполагат със стрели в изобилие, докато вражеските няма да имат с какво да се сражават.“

Владетелят бил мъдър човек, одобрил съвета на Мартучо и постъпил точно така, както му казал той, и излязъл победител в тая война; тогава най-напред помилвал Мартучо, а после го направил богат и влиятелен човек. Вестта за случилото се обходила цялата страна, стигнала и до ушите на Гостанца, която узнала по тоя начин, че Мартучо Гомито, когото тя смятала за мъртъв, е здрав и читав; тогава някогашната й любов по него, която времето все пак поизгасило, изведнъж се разгоряла с нова сила и възкресила изгубените й надежди. Поради това Гостанца разказала най-откровено на добрата сарацинка всичките си патила от край до край и рекла, че иска да отиде до Тунис, за да може очите й да се наситят на онова, към което ги подбудили ушите, узнавайки тая радостна вест. Старата жена одобрила намерението на Гостанца и като родна майка седнала с нея в една лодка и двете потеглили за Тунис, където и тя, и девойката били приети с най-големи почести от някаква нейна роднина. С тях пристигнала и Карапреза и старата жена я пратила да узнае каквото може за Мартучо; Карапреза научила, че Мартучо е жив и здрав, че заема висока длъжност, изобщо уведомила я най-подробно за всичко. Тогава благородната старица намислила да отиде лично при Мартучо и да му съобщи за пристигането на Гостанца; явила се тя при него и му казала следното: „Мартучо, в моя дом е отседнал някакъв твой слуга; пристигнал е от Липари и иска да си поговори тайно с тебе; дойдох при теб по негово желание, тъй като той не искаше да се довери другиму.“ Мартучо й благодарил и тръгнал към дома й. Като го видяла, Гостанца за малко не умряла от радост и понеже не могла да се овладее, хвърлила се на врата му с разтворени обятия, прегърнала го, без да продума дума, и се разплакала, развълнувана както заради миналите нещастия, така и от сегашната радост. Щом видял девойката, Мартучо се стъписал от изумление, после въздъхнал и заговорил: „О, моя Гостанца, та ти си била жива! А аз чух много отдавна, че си пропаднала без вест и че в Липари никой не знае какво е станало с теб.“ После и той се разплакал от умиление и я прегърнал и целунал. А Гостанца му разказала всичките си патила и приключения, разправила му и за почитта, която й оказала благородната старица, дето и приютила.

Те си поговорили надълго и нашироко, след което Мартучо отишъл при своя господар, владетеля на Тунис, разказал му всичко — и своите приключения, и патилата на девойката, и добавил, че би искал с негово разрешение да се ожени за Гостанца, но съгласно нашите обичаи и закони. Владетелят се учудил не малко, наредил да доведат девойката, уверил се, че казаното от Мартучо е истина и изрекъл: „Ти наистина си заслужила той да ти стане съпруг.“ После заповядал да донесат много и най-скъпи дарове, част от които поднесъл на нея, а другите — на Мартучо, и им разрешил да правят каквото на тях им е угодно. Мартучо се отнесъл с най-голямо внимание към благородната жена, дето дала подслон на Гостанца, благодарил й за оказаните услуги, поднесъл й подходящи за нейното положение дарове и призовал над нея Божията Милост, след което и двамата (Гостанца плакала много) се сбогували със старицата. После с разрешението на владетеля те се качили на един малък кораб, взели със себе си и Карапреза и с попътен вятър стигнали в Липари, където им устроили такова тържествено посрещане, че не може да се опише с думи. Тук Мартучо се оженил за девойката, вдигнал голяма, великолепна сватба и те живели дълги години в мир и покой, наслаждавайки се на своята любов.