Джовани Бокачо
Декамерон (43)

Новела VII

Симона обича Паскуино; двамата отиват в градината, Паскуино натрива зъбите си с лист от салвия и умира; Симона бива заловена и в желанието си да покаже на съдията как е умрял Паскуино, натрива зъбите си с лист от същата салвия, а после и тя умира.

Завършвайки новелата, Панфило изпълнил своето задължение, а кралят, без да се трогне ни най-малко от участта на Андреола, погледнал Емилия, като й дал да разбере, че би желал и тя да разкаже нещо, следвайки примера на говорилите преди нея. Без да се бави нито миг, тя започнала така:

— Мили дружки, новелата, която ни разказа Панфило, ме наведе на мисълта да ви разкажа друга, която си прилича с неговата само по това, че подобно на Андреола и девойката, за която ще стане дума, изгубва своя любим в градината; и тя, подобно на Андреола, бива заловена, но се освобождава от съда не с помощта на своята твърдост и доблест, а посредством внезапната си смърт. Ние вече споменахме, че макар и да предпочита дворците на знатните люде, Амур не се отказва да властвува и вкъщите на бедняците; нещо повече: точно там понякога той така проявява своята сила, че кара и най-богатите да се боят от него като от най-могъщ властелин. Това ще проличи, ако не напълно, то поне отчасти в моята повела; с нейна помощ аз бих искала да се завърнем отново в нашия град, от който днес се отдалечихме твърде много с нашите разкази за случки, станали в разни краища на света.

Не много отдавна във Флоренция живяла много красива и твърде възпитана за положението си девойка, на име Симона; баща й бил беден човек и въпреки че й се налагало да работи, за да си изкарва хляба (тя се изхранвала, предейки вълна), девойката не била чак толкова бедна духом, та да не се осмели да разтвори сърцето си за Амур, който отдавна проявявал желание да се всели там с помощта на приятните обноски и ласкавите слова на един младеж, с положение не по-високо от нейното; той работел при някакъв тъкач и разнасял вълна за предене. И така, приемайки любовта в прелестния образ на влюбения в нея момък, който се казвал Паскуино, изгаряйки от желание, но боейки се да направи нещо повече, тя продължила да преде и съпровождала изпридането на всяка къделя с въздишки, и от огъня по-жарки, мислейки все за оня, който донасял вълната. А момъкът от своя страна полагал големи грижи вълната на господаря му да бъде добре изпредена и почнал да навестява Симона много по-често, отколкото другите предачки, като че ли единствено нейната прежда щяла да бъде изтъкана на плат. Днес така, утре така (момъкът проявявал все по-голямо внимание, а на нея това й доставяло все по-голямо удоволствие), работата стигнала дотам, че той станал по-смел, тя пък надвила и страх, и срам и двамата станали съвсем близки и почнали да си доставят взаимно наслада; тая работа толкова се харесала и на едната, и на другата страна, че и двамата не чакали единия да покани другия, ами вършели това едновременно.

Те продължили да се наслаждават взаимно по тоя начин и с всеки изминат ден желанието им се разпалвало все повече и повече; един ден Паскуино казал на Симона, че би искал, стига тя да намери начин да се измъкне от къщи, да я заведе в някаква градина, където хем щели да бъдат сами и да се чувствуват по-удобно, хем нямало от какво толкова да се страхуват. Симона отвърнала, че е съгласна; една неделя, след като се наобядвала, казала на баща си, че иска да отиде за опрощение на греховете в църквата „Сан Гало“, и се запътила към градината, за която й говорил Паскуино; придружавала я някаква нейна приятелка, на име Ладжина; там Паскуино я очаквал заедно с един свой приятел, на име Пучино, а по прякор — Страмба. Страмба и Ладжина се харесали; Симона и Паскуино тръгнали към единия край на градината, за да се наслаждават един на друг, оставяйки Страмба и Ладжина в противоположната страна.

В тая част на градината, където отишли Паскуино и Симона, бил избуял един прекрасен храст салвия; те седнали под храста, дълго се забавлявали, а после взели да си говорят за някаква закуска, която възнамерявали да устроят в градината, след като си поотпочинат; по едно време Паскуино се извърнал към храста салвия, откъснал едно листо и почнал да разтрива с него зъбите си и венците, обяснявайки на Симона, че салвията най-добре почиства устата след ядене. Търкал ги той доста време, а после продължил да говори за закуската, за която ставало дума. Не щеш ли, изведнъж, както приказвал, почнал да пребледнява, лицето му се изкривило, след малко престанал да вижда, не можел и да говори и скоро предал Богу дух.

Щом видяла това, Симона се разплакала и завайкала и викнала на помощ Страмба и Ладжина. Те изтичали веднага; когато видял, че Паскуино не само е мъртъв, ами и целият е подпухнал, а тялото и лицето му са покрити с петна, Страмба изведнъж закрещял: „Ах ти, негоднице, ти си го отровила!“ И вдигнал такъв шум, че го чули мнозина от хората, дето живеели около градината; притекли се и те да разберат какво става, видели, че Паскуино лежи мъртъв и целият подпухнал, чули Страмба да крещи и да обвинява Симона, че го е отровила с измама, и понеже тя била потресена от внезапната кончина на своя любим и не знаела какво да каже в своя защита, хората решили, че е станало именно така, както твърдяла Страмба. Затова хванали момичето, което продължавало да плаче и да се вайка, и го повели към двореца на синьорията. Тук Страмба, заедно с двама приятели на Паскуино, на име Атичато и Маладжеволе, които междувременно дошли в съда, вдигнали страшна олелия и един съдия незабавно почнал да разпитва момичето как е станала цялата работа; тъй като не бил убеден, че тя е действувала със зъл умисъл и че е виновна, той пожелал да огледа в нейно присъствие и трупа, и мястото, където, както му разказвала, се случило това; още повече че от думите й не могъл да си изясни всичко както трябва. Затова той наредил да я отведат без много шум в градината, където все още се намирало подутото като бъчва тяло на Паскуино; съдията тръгнал след нея и като стигнал и видял трупа, смаял се и пак запитал Симона как е станало това. Тя се приближила до храста салвия, разказала всичко поред и за да му покаже най-точно как е станало, откъснала лист салвия и си натрила зъбите, както направил и Паскуино.

В това време и Страмба, и Атичато, и всички останали другари и приятели на Паскуино продължавали да се присмиват в присъствието на съдията на нейните думи; викали, че това са глупости и измишльотини, настоявали, че Симона е престъпница и искали да бъде изгорена на клада, защото извършеното от нея престъпление заслужавало само такова наказание; а клетата Симона (която била съкрушена от мъка вследствие загубата на своя любим и треперела от страх пред наказанието, що искал за нея Страмба), след като си натъркала зъбите със салвията, се строполила на земята при същите обстоятелства, както и Паскуино, за най-голямо изумление на всички присъствуващи.

О, блажени души, на които е било съдено да изживеят в един и същи ден и пламенната си любов, и живота си на смъртни! Дваж по-блажени сте вие, ако и двамата сте попаднали на едно и също място; и ще бъдете още по-блажени, ако и на оня свят съществува любов и продължавате да се обичате, както сте се обичали тук!

Но според нас, живите, най-блажена била душата на Симона, защото съдбата не позволила участта на невинната девойка да зависи от показанията на някакви си там даракчии или още по-невзрачни люде като Страмба, Атичато и Маладжеволе, а избрала за нея по-достоен път: отредила й същата смърт, сполетяла и нейния любим, с което хем я избавила от ония негодници, хем й позволила да последва душата на Паскуино, когото тя обичала най-много от всичко.

Подобно на всички присъствуващи и съдията бил изумен от станалото и не знаейки как да постъпи, дълго мислил и премислял, докато най-сетне рекъл: „Тая салвия е отровна, нещо, което е необичайно за салвията; но за да не пострадат и други, нека този храст бъде изкоренен и изгорен!“ Пазачът на градината се заел да изпълни нареждането на съдията в негово присъствие и още щом повалил храста на земята, всички видели причината за смъртта на двамата нещастни млади хора: под храста имало огромна жаба, чието отровно дихание, както предположили, правело отровни листата на салвията. И тъй като никой не посмял да се доближи до жабата, оградили я отвсякъде със сухи съчки, а после я изгорили заедно със салвията. Ето по какъв начин съдията приключил делото за смъртта на клетия Паскуино. И той, и неговата Симона, както били подпухнали, били погребани от Страмба, Атичато, Гучо Имбрата и Маладжеволе в църквата „Сан Паоло“, в чиято енория се случило да живеят и двамата.