Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il Decameron, 1350–1353 (Обществено достояние)
- Превод отиталиански
- , 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 93гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(29 декември 2007)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(9 март 2008 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2024 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1970
Никола Иванов — превод
Драгомир Петров — превод на стиховете
При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция
Новела V
Братята на Изабета убиват нейния любим, а той й се явява насън, за да й покаже къде е погребан; тя изравя скритом главата му, слага я в гърне с босилек и я оплаква с часове всеки ден; нейните братя обаче й я отнемат и тя умира от мъка.
Елиса завършила новелата си, кралят я похвалил сдържано и наредил на Филомена да продължи; а тя, изпълнена с жалост към клетия Джербино и любимата му дама, въздъхнала горестно и започнала така:
— Прелестни дами, героите на моя разказ не са толкова високопоставени люде, като тия на Елиса, но предполагам, че и той не ще бъде по-малко трогателен; за тая случка си спомних при споменаването на Месина, където са станали събитията, за които ще чуете.
И така, живели някога в Месина трима братя, трима млади търговци; след смъртта на своя баща, който бил от Сан Джиминяно, те наследили голямо богатство; освен това имали и сестра, на име Изабета, много красива и благовъзпитана девойка, която те, не знам по какви причини, още не били задомили. В един от техните складове работел някакъв момък от Пиза, на име Лоренцо, който им вършел цялата работа и бил голям красавец, с приятни, любезни обноски; не щеш ли, случило се така, че Изабета, след като го видяла няколко пъти, започнала да го харесва все повече; Лоренцо забелязал тая работа и прекъснал другите си любовни връзки, защото и неговото сърце започнало да трепка по нея; и двамата се влюбили един в друг и не след много се разбрали и извършили онова, което и двамата желаели най-много от всичко. Връзката им продължила дълго време, но, доставяйки си голяма наслада и удоволствие, те не успели така да наредят работите, че никой нищо да не разбере; една нощ, когато Изабета отивала към мястото, където спял Лоренцо, най-големият й брат я видял, без тя да го забележи. Това го огорчило страшно много, ала все пак, бидейки умен и разсъдлив младеж, той решил, че ще постъпи най-разумно, като си замълчи и не й се обажда, а почака до следната утрин. Не мигнал цялата нощ, прехвърляйки през ума си какви ли не мисли по тоя въпрос, а щом съмнало, обадил на братята си това, което узнал през нощта за Изабета и Лоренцо; тримата дълго се съветвали как да постъпят и накрая решили да не вдигат шум около тая работа, за да не опозорят ни себе си, ни сестра си, а да се преструват, че нищо не са видели и нищо не знаят, докато дойде време, когато ще могат да изтрият от лицето си тоя срам, преди да се е разраснал, без да си навличат беди и неприятности. Речено — сторено: продължили те да се смеят и да се шегуват с Лоренцо, както правели и преди, а един ден се престорили, че искат да отидат на разходка извън града, и поканили и момъка; като стигнали до едно отдалечено, закътано място, решили да се възползуват от случая, нападнали нищо неподозиращия Лоренцо, убили го и го заровили така, че никой нищо да не забележи; а като се прибрали в Месина, почнали да разправят, че са го пратили по работа и никой не се усъмнил в думите им, тъй като те често го пращали ту по една, ту по друга работа.
Дните минавали, а Лоренцо не се връщал и Изабета все по-често питала братята си къде е и кога ще се прибере, понеже дългото му отсъствие я измъчвало много; когато тя отново ги запитала за него, и то твърде настоятелно, единият от братята рекъл: „Какво значи това? Какво общо имаш с Лоренцо, та все за него питаш? Да не си посмяла да споменеш още веднъж името му, че ще ти дадем да разбереш!“ Голяма мъка налегнала младата жена, тя започнала да живее в страх, без сама да знае защо; престанала да разпитва за Лоренцо, и нощем често викала името му и го молела да се прибере; продължавала да страда и да пролива сълзи, задето се бавел толкова време, на нищо не се радвала, но все живеела с надеждата, че нейният любим ще се върне.
Една нощ, след като си поплакала за Лоренцо и заспала със сълзи на очи, Лоренцо й се явил насън, бял като платно, разрошен, с окъсани и прогнили дрехи, и й се сторило, че казал: „О, Изабета, ти непрекъснато викаш моето име; ти се измъчваш заради дългото ми отсъствие и все мен обвиняваш, проливайки горчиви сълзи; но трябва да знаеш, че аз никога не ще се върна, понеже същия ден, когато ти ме видя за последен път, твоите братя ме убиха.“ После той й посочил мястото, където бил заровен, помолил я да не го вика повече и да не го чака и изчезнал. Младата жена се събудила, повярвала на видението и горчиво заплакала; сутринта станала, но тъй като се бояла да каже каквото и да е на братята си, намислила да отиде до мястото, посочено от Лоренцо, и да види дали това, което й се присънило, е истина. След като й разрешили да излезе на разходка извън града заедно с едно момиче, което по-рано работело у тях и било в течение на всички нейни работи, тя се запътила веднага към онова място, а щом стигнала, разчистила натрупания сух листак, почнала да копае, където й се сторило, че земята е по-рохкава, и скоро открила трупа на злощастния си любовник, който бил все още запазен, неразложен; така Изабета се уверила, че видението я насочило към истината.
Налегнала я такава мъка, каквато ни една жена не била изпитвала дотогава, ала все пак успяла да размисли, че не е време за плач; ако имала възможност, тя щяла да пренесе тялото, за да го погребе както се следва; но тъй като това било невъзможно, взела, че отрязала с нож главата на трупа, завила я в една кърпа, заровила отново обезглавения труп, скрила главата под полата на слугинята и се прибрала у дома си, без никой нищо да забележи. Затворила се тя в стаята си и като останала сама с главата, заридала горчиво; и толкова дълго плакала, че я измила със сълзите си и непрекъснато я целувала. После избрала голямо, хубаво гърне, от ония, в които садят босилек или майоран, обвила главата в скъп плат и я поставила в гърнето, насипала отгоре пръст, а в пръстта посадила няколко стръкчета красив салернски босилек и непрекъснато ги поливала или с розова, или с портокалова вода, или пък ги оросявала със собствените си сълзи. Тя прекарвала повечето време все край това гърне и все него гледала, защото в него лежал нейният Лоренцо; а когато си казвала, че му се е нагледала, навеждала се над него и почвала да плаче; и плачела толкова дълго, че сълзите й оросявали целия босилек. А босилекът, било поради продължителните и непрекъснати грижи, било поради това, че пръстта станала тлъста от разлагащата се глава, избуял и почнал да издава прекрасен мирис.
Техните съседи обаче забелязали, че младата жена правела всеки ден едно и също; и тъй като братята й се чудели и се маели защо хубостта й изведнъж увехнала, а очите й сякаш се стопили, съседите им подшушнали: „Ние видяхме, че всеки ден тя прави така и така.“ Братята я наблюдавали известно време и установили, че е истина: на няколко пъти й се скарали, но тъй като и това не помогнало, заповядали да изнесат скришом гърнето от нейната стая; като разбрала, че е изчезнало, тя почнала да настоява най-упорито да й го върнат, но понеже те отказвали, разболяла се от мъка и докато боледувала, само плачела и все за гърнето питала. Младежите се смаяли от тия нейни молби и рекли да видят какво има в него; изсипали пръстта и видели плата, в който била увита главата; а тя не била съвсем разложена и те успели да познаят по къдравата коса, че това е главата на Лоренцо. Тримата братя са смаяли и понеже се изплашили да не би някой да узнае за станалото, заровили главата, никому нищо не казали, напуснали скришом Месина и като си оправили работите, отишли да живеят в Неапол. А младата жена не преставала горко да плаче и да пита къде е гърнето; така си и умряла, потънала в сълзи, а с нея свършила и нещастната й любов. След известно време случилото се станало достояние на мнозина и някой взел, че съчинил тая канцона, която и днес все още се пее:
Кое е това изчадие проклето,
дето ми отне гърнето,
и пр. и пр.