Джовани Бокачо
Декамерон (29)

Новела IV

Дон Феличе показва на брат Пучо как да стане блажен, като се подложи на покаяние; брат Пучо изпълнява наставленията му, а в това време дон Феличе се забавлява с жена му.

Когато Филомена, след като завършила своя разказ, замлъкнала, а Дионео похвалил сладкодумно както остроумието на дамата, така и молитвата, казана накрая от Филомена, кралицата се засмяла, погледнала към Панфило и рекла:

— Хайде, Панфило, продължи нашето забавление с някои весел разказ!

— С удоволствие — отвърнал Панфило и започнал така: — Мадона, мнозина са тия, дето, като се стараят да попаднат в рая, без да забележат, изпращат там другите; както ще узнаете след малко, нещо подобно се е случило неотдавна и на една наша съседка.

Чувал съм да разправят, че близо до Сан Бранкацио живял някакъв добър и богат човек, на име Пучо ди Риниери, който по-късно се отдал изцяло на благочестив живот — постъпил в едно от братствата на ордена на свети Франциск и бил наречен брат Пучо; следвайки духовното си влечение, той нямал никакви други грижи, защото семейството му се състояло само от жена му и една прислужница, и много често ходел на църква. А тъй като бил глупав и простоват, казвал най-редовно своето „Отче наш“, слушал проповеди, присъствувал на литургиите, не пропускал ни едно духовно пение, изпълнявано от миряните, постел и на всичко отгоре се и бичувал, затова се шушукало, че принадлежал към сектата на самобичуващите се.

Жена му, на име Изабета, била още млада, нямала повече от двайсет и осем — трийсет години, свежа, красива и закръгленичка като червена ябълка; поради светостта на мъжа си, а може би и поради старостта му тя често се подлагала на по-продължителна диета, отколкото би желала; а когато искала да си легне и вероятно да се позабавлява с него, той почвал да й разказва житието на Христа или проповедите на брат Настаджо, или за плача на Магдалина и други подобни неща. По това време от Париж се завърнал някакъв монах, принадлежащ към братството на манастира „Сан Бранкацио“, млад и красив човек, на име дон Феличе, с остър ум и дълбоки знания, с когото брат Пучо станал много голям приятел. И понеже дон Феличе умеел най-добре да разсейва всяко негово съмнение, а освен това, след като разбрал какво мисли, се показал пред него като най-свят човек, брат Пучо започнал да го води у дома си и да го кани кога на обед, кога на вечеря — според случая; и жената на брат Пучо заради мъжа си станала близка с дон Феличе и го приемала с удоволствие.

Посещавайки дома на брат Пучо и гледайки жена му такава свежа и закръгленичка, той се досетил какво може най-много да й липсва и намислил, ако това стане възможно, да го отмени и да поеме неговата работа върху себе си, за да не се мъчи брат Пучо. Хвърлил й той око, поглеждал я често, хитрувал, правил-струвал, накрая успял да събуди у нея същото желание, каквото изпитвал и той. Като забелязал това, монахът при първия сгоден случай заговорил с нея за своето желание; но макар и да се уверил, че и тя няма нищо против работата да се увенчае с добър край, нямало как да стане, защото жената за нищо на света не искала да се среща с монаха другаде освен у дома си, а това било невъзможно, тъй като брат Пучо никога не излизал от града. Монахът се пукал от яд; минало доста време, докато най-сетне му дошло на ум как да направи, та да се среща с дамата в нейния дом, без да възбужда подозрения, дори ако и брат Пучо е вкъщи.

Затова, когато един ден брат Пучо се отбил при него, дон Феличе му казал: „Брате Пучо, забелязал съм — и то неведнъж, — че ти живееш с една мисъл: да станеш светец; струва ми се обаче, че за да постигнеш намеренията си, ти си поел по един доста дълъг път; има и друг — по-кратък, но той е известен само на папата и на неговите най-висши прелати, които го използуват, ала не искат другите да го знаят, защото в противен случай цялото духовенство, което се поддържа най-вече с подаяния, ще се разори веднага, тъй като миряните ще престанат да му дават милостиня и всичко останало. Понеже си мой приятел и ми оказа голяма почит, аз ще те науча какво да правиш, но ако ми обещаеш, че ще следваш тоя път, без да го откриваш някому.“

Брат Пучо, който изгарял от желание това да стане час по-скоро, отначало го ударил на молба, после започнал да се кълне, че никога няма да каже никому нищо, освен ако монахът не пожелае това, и почнал да го уверява, че ако споменатият път се окаже по силите му, той е готов веднага да тръгне по него. Тогава монахът отвърнал: „Щом обещаваш, ще те науча. Трябва да знаеш, че този, който иска да стане блажен, както ни учат светите отци, трябва да извърши покаянието, за което ще ти разкажа сега; но да се разберем: с това не искам да кажа, че след покаянието ти ще престанеш да бъдеш грешник, какъвто си и сега; ала греховете, които си извършил до часа на покаянието, ще се пречистят и следователно ще ти бъдат опростени; а греховете, които ще извършиш по-късно, няма да ти бъдат вписани за вечно проклятие; светената вода ще ги заличи така, както сега става с греховете, които подлежат на опрощение. Затова първото и най-важно нещо, което трябва да направиш, е, като започнеш покаянието, да изповядваш най-усърдно греховете си; след това трябва да почнеш да постиш и да се въздържаш най-строго от всичко; въздържанието трябва да продължи четиридесет дни; през това време трябва да се въздържаш да общуваш не само с други жени, ами и със собствената си съпруга. Освен това трябва да намериш у дома си място, откъдето нощем ще можеш да съзерцаваш небето; там ще отиваш в часа за последна вечерна молитва. На същото място трябва да има и голяма маса, толкова висока, че като се изправиш до нея, кръстът ти да опира до ръба й, а наведеш ли се назад с разперени ръце, да можеш да застанеш като разпънат, без да отделяш нозе от пода (ако искаш, можеш да се заловиш с ръце и за някой гвоздей — това можеш да направиш) и трябва да стоиш така неподвижен и да гледаш към небето чак до сутринта. Ако ти беше грамотен човек, би следвало през това време да прочетеш някоя и друга молитва, които аз мога да ти дам, но тъй като не си грамотен, ще трябва да кажеш по триста пъти «Отче наш» и «Аве Мария» в чест на светата троица; докато гледаш небето, трябва непрекъснато да мислиш за това, че Господ е създал небето и земята, и да си припомняш страданията Христови в същото положение, в каквото той е стоял на кръста. А после, когато камбаната удари за утринна молитва, можеш, стига да искаш, да се прибереш, без да се събличаш, да легнеш в кревата си и да поспиш; но сутринта трябва да бъдеш в църква, да изслушаш най-малко три литургии, да кажеш петдесет пъти «Отче наш» и още толкова пъти «Аве Мария». След това, ако имаш да свършиш някаква работа, свърши я, обядвай, но удари ли вечерня, трябва пак да си в църква да кажеш няколко молитви, които ще ти напиша, защото без тях не може, а към девет часа вечерта пак да започнеш отново, както вече говорихме. Надявам се, че докато вършиш всичко това — както и аз самият някога съм правил, — още преди да настъпи краят на покаянието, стига да изпълняваш всичко с преданост и благочестие, ти ще почувствуваш чудесното блаженство.“ Брат Пучо отвърнал: „Това не ми се вижда трудно, няма да трае дълго, може да бъде изпълнено както се следва; затова аз искам в Името Божие да започна още в неделя.“

И като се върнал у дома си, с разрешението на монаха той разказал всичко на жена си. Тя разбрала много добре какво искал да каже монаха с „неподвижното състояние до утринната молитва“ и тъй като всичко й се сторило много удобно, отвърнала, че е много доволна както от това, така и от всяко друго благочестиво дело, което той ще предприеме за спасение на собствената си душа; а за да помогне Бог покаянието му да бъде плодотворно, тя е готова да пости с него, но да го следва в другото — не. Брат Пучо се съгласил и още първия неделен ден започнал своето покаяние; а месер монахът, след като се уговорил с жена му, започнал да идва при нея всяка вечер, по време, когато никой нямало да го забележи, за да вечерят заедно, и всеки път донасял по нещо, та да си хапнат и пийнат; след това лягал с нея и карал така до утринната молитва, когато ставал и си отивал, а брат Пучо се връщал в леглото си.

Мястото, което брат Пучо избрал за своето покаяние, се намирало в съседство със стаята на жена му, от която го отделяла тънка стена; поради това, когато монахът почнал да се забавлява твърде несдържано с жена му, а и тя с него, на брат Пучо се сторило, че се тресе подът на къщата; затова, след като казал сто пъти „Отче наш“, той прекъснал молитвите си, без да се помръдне, извикал жена си и я запитал какво става. Жена му, която била голяма шегобийка и която в същия миг може би била възседнала я мулето на свети Бенедикт^[1], я коня на Сан Джовани Гуалберто, отвърнала: „Ах, съпруже мой, нищо няма, само се мятам в постелята.“ Тогава брат Пучо я запитал: „Защо се мяташ? Какво е това мятане?“ Жена му отвърнала, смеейки се (тя била смела, пък и сигурно имала за какво да се смее): „Нима не знаете защо? Та нали сам вие сте ми казвали поне хиляда пъти, че който легне гладен, без да вечеря, цяла нощ се мята в своята постеля.“ Брат Пучо повярвал, че постите наистина са причина за нейната безсъница и за нейното мятане в постелята, и отвърнал най-добродушно: „Жено, нали ти казвах, недей да постиш, ама ти не, та не; но щом сама пожела така, не мисли за това и гледай да си починеш. Така се мяташ из постелята, че всичко вкъщи се тресе.“ Жена му се обадила: „Не се безпокой, знам аз какво да правя; ти си гледай твоята работа, аз — моята!“ Брат Пучо замълчал и продължил със своето „Отче наш“. На другия ден жена му наредила да й приготвят постеля в другия край на къщата и от следната нощ, докато брат Пучо вършел своето покаяние, тя и монахът прекарвали в най-голямо веселие; после монахът си тръгвал, жената се прибирала в леглото си, където малко след това, завършвайки покаянието си, се прибирал и брат Пучо.

И така, покаянието на брат Пучо продължавало, а заедно с него продължавали и забавленията на жена му с монаха; и тя неведнъж му казвала, заливайки се от смях: „Ти застави брат Пучо да върши покаяние, посредством което ние си спечелихме правото да бъдем в рая.“ И понеже й било много хубаво след дългата диета, на която я подлагал мъжът й, тя така свикнала с монашеската храна, че и след като покаянието на брат Пучо завършило, намерила начин да се среща и угощава с монаха на друго място и му се наслаждавала още дълго време.

Та в потвърждение на това, което ви казах в началото на новелата, ето как станало така, че докато брат Пучо вършел своето покаяние, надявайки се да попадне в рая, той изпратил в рая монаха (дето му показал най-краткия път за натам) и собствената си жена, която, докато живеела с него, изпитвала голяма липса на онова, с което месер монахът — като милосърден човек — я надарил най-щедро.