Джовани Бокачо
Декамерон (111)

Новела IX

Месер Торело оказва голяма почит на Саладин, който е преоблечен като търговец; настава време за кръстоносен поход, месер Торело определя на жена си срок, след който тя може да се омъжи повторно; месер Торело бива пленен и султанът узнава за умението му да се грижи за ловните птици; султанът познава Торело, казва му кой е и му оказва най-големи почести; месер Торело се разболява и с помощта на магия бива пренесен за една нощ в Павия тъкмо по време на тържеството по случай брака на жена му; тя го познава и двамата се прибират заедно у дома си.

Филомена била вече завършила своя разказ и всички похвалили много великодушната благодарност на Тит, когато кралят, оставяйки последното слово за Дионео, започнал да говори така:

— Прелестни дами, няма съмнение, че разсъждавайки за дружбата, Филомена ни каза самата истина и беше много права, когато на края на своя разказ тя се оплака, загдето смъртните днес почти никак не ценят дружбата. И ако ние се бяхме събрали тук, за да поправяме хорските недостатъци или дори само да ги порицаваме, аз бих продължил нейните слова с една още по-пространна реч; но тъй като нашата цел е съвсем друга, сетих се да ви направя достояние посредством един доста дълъг, но може би все пак занимателен разказ една от великодушните постъпки на Саладин, за да може, като чуем съдържанието на моята новела, в случай че по причина на нашите недостатъци не сме успели да спечелим изцяло нечия дружба, да изпитаме поне насладата от услугата, която ще окажем, с надеждата, че един ден все ще бъдем възнаградени за нашата постъпка.

И така, ще ви кажа, че както някои твърдят, по времето на императора Фридрих Първи християните се вдигнали на голям поход за освобождаване на Светата земя; като узнал за това доста по-рано, храбрият владетел Саладин, който по онова време бил султан на Вавилония, намислил да се отправи на път и лично да огледа приготовленията на християнските владетели за похода, за да може пък той да се приготви още по-добре. Затова, след като уредил всички свои работи в Египет, той се престорил, че отива уж на поклонение, преоблякъл се като търговец и тръгнал на път, вземайки със себе си двамина измежду най-вещите си и най-мъдри сановници и трима слуги. Пребродил той много християнски краища и когато минавал през Ломбардия, за да се прехвърли отвъд планините, станало така, че докато пътували от Милано за Павия, привечер Саладин и неговите люде срещнали един благородник, на име месер Торело ди Стра, от Павия, който със слуги, кучета и соколи отивал да прекара известно време в едно свое прекрасно имение, намиращо се над Тичино. Щом ги забелязал, месер Торело разбрал, че това са знатни люде, и то чужденци, и пожелал да ги почете; поради това, когато Саладин се обърнал към един от слугите и го запитал колко има още от това място до Павия и дали човек може да влезе в града, по което и време да пристигне, Торело не дал на слугата си да отговори, ами самият той се обадил и казал: „Синьори, вие не ще успеете да стигнете до Павия по време, когато ще можете да влезете в града.“ — „В такъв случай — обадил се Саладин, — понеже сме чужденци, бъдете любезни и ни кажете къде бихме могли да намерим добър подслон.“ Месер Торело отвърнал: „Ще сторя това на драго сърце. Тъкмо мислех да пратя някой от моите хора да свърши една работа близо до Павия; той ще ви придружи и ще ви заведе на такова място, където ще намерите всички удобства.“ После се доближил до най-възрастния си слуга, заръчал му какво да направи и го пратил е чужденците, а самият той избързал към имението си, заповядал да приготвят колкото е възможно по-разкошна вечеря и да наредят трапезите в градината; когато всичко било готово, месер Торело излязъл пред вратата, за да посрещне своите гости.

Разговаряйки със знатните люде за това-онова, слугата ги повел по разни околни пътища към имението на своя господар, така че те нищо не забелязали; когато месер Торело ги видял да идват, тръгнал към тях, засмял се и възкликнал: „Бъдете добре дошли, синьори!“ Саладин, който бил твърде съобразителен човек, се досетил, че рицарят се е опасявал да не би те да му откажат, ако ги поканел още когато ги срещнал, затуй си послужил с хитрост, за да ги доведе до дома си, та да няма как да не се съгласят да прекарат вечерта с него; в отговор на неговото приветствие Саладин рекъл: „Месер, ако изобщо е възможно човек да се оплаква от учтивите люде, ние бихме се оплакали от вас, загдето принудихте такива като нас — да не говорим за това, че станахте причина и да се забавим, — дето с нищо не сме заслужили вашето благоразположение освен с един поздрав, да се възползуваме от вашата любезност.“ Рицарят, който бил умен и притежавал и дар слово, отвърнал: „Синьори, ако трябва да съдя по това как изглеждате, вниманието, което ви оказвам, ще бъде съвсем нищожно в сравнение с това, дето заслужавате; повярвайте ми, вън от Павия нямаше да намерите прилично място, където да отседнете, затова недейте съжалява, че сте се поотклонили от пътя си, за да имате по-малко неудобства.“

Докато той говорел така, слугите му се приближили и щом знатните гости скочили от седлата, те поели конете им и ги настанили, а месер Торело повел тримата мъже към приготвените за тях стаи, където заповядал да ги събуят и да им поднесат изстудени вина да се подкрепят; после сам той повел с тях най-приятен разговор, за да ги забавлява, докато стане време за вечеря. И Саладин, и придружителите му, и неговите слуги знаели латински език, поради което те много добре разбирали всичко и били разбирани и на всички им се струвало, че рицарят е най-приятният, най-учтивият и най-красноречив човек, който са срещали дотогава. Месер Торело пък от своя страна си мислел, че те са много по-знатни и по-важни люде, отколкото му се сторило първоначално, поради което изпитвал голямо съжаление, че тази вечер не ще може да ги почете нито с по-голямо угощение, нито с по-добра компания, и намислил да стори това на следния ден.

Той викнал един от слугите си, казал му какво е решил да направи и го пратил в Павия при своята съпруга, която била най-умната и най-великодушна жена на тоя свят; градът бил съвсем наблизо и нощем не затваряли нито една от градските врати. След това месер Торело завел знатните люде в градината и ги запитал най-любезно кои са; Саладин му отвърнал: „Ние сме кипърски търговци, идваме от Кипър и сме тръгнали по наша работа в Париж.“ Тогава месер Торело казал: „Дано даде Господ и в нашия край да се раждат благородни люде като търговците, дето се раждат в Кипър!“ Те си поговорили за едно-друго, а като настанало време за вечеря, той ги поканил на трапезата и въпреки че тя не била подготвена предварително — гостите били обслужени и нагостени най-добре; скоро след като раздигнали трапезата, месер Торело забелязал, че знатните люде са уморени, затова ги поканил да си отдъхнат във великолепните постели, а после и той се прибрал да си легне.

Слугата, който бил пратен в Павия, предал на съпругата на месер Торело неговата заръка; тя постъпила не по женски, а по царски, разпоредила се начаса да извикат много слуги и приятели на месер Торело, заповядала да приготвят всичко необходимо за едно голямо празненство, да поканят със запалени факли мнозина от най-именитите граждани за пиршеството, заповядала да донесат и много сукна, коприни и кожи и да изпълнят най-точно всичко, каквото мъжът й бил наредил.

Когато се съмнало и знатните гости станали, месер Торело и те се качили на конете, рицарят заповядал да му донесат соколите и повел гостите си към едно близко блато, показал им как летят неговите птици, а когато Саладин го запитал кой ще ги придружи до най-добрата странноприемница в Павия, месер Торело отвърнал: „Аз ще ви придружа, понеже и без това трябва да се връщам.“ Те му повярвали, останали много доволни и тръгнали заедно с него; стигнали в града някъде около третия час и предполагайки, че ги водят в най-добрата странноприемница, завили към дома на месер Торело, където през това време се били събрали да посрещнат знатните гости петдесетина от най-знатните граждани, които веднага се спуснали да хванат юздите и да им придържат стремената. Щом видели това, Саладин и хората му тозчас разбрали каква е работата и възкликнали: „Месер Торело, ние не сме искали от вас подобно нещо; и снощи, и нощес вие сторихме достатъчно за нас, дори много повече, отколкото можехме да пожелаем, затова най-добре ще бъде да ни позволите да продължим пътя си.“ Месер Торело отвърнал: „Синьори, за това, що направих за вас снощи, аз трябва да благодаря не толкова на вас, колкото на съдбата, която ви завари на път по време, когато се наложи да отседнете в скромната ми къщичка; но що се отнася до днешния ден, и аз, и тия знатни люде, дето ви заобикалят, ще се смятаме ваши длъжници; и ако мислите, че отказът да обядвате с тях ще бъде проява на учтивост от ваша страна, стига да желаете, можете така и да постъпите.“

Покорени от тези слова, Саладин и съпътниците му слезли от конете, знатните граждани ги приветствували най-радушно и после ги отвели в приготвените за тях разкошни стаи; след като съблекли доспехите, с които пътували, и се поосвежили, те влезли в залата, където всичко било приготвено от добре по-добре; измили си ръцете и седнали на трапезите, където им поднесли такива разкошни ястия и така добре ги обслужвали, че и сам императорът да дойдел, по-голяма почит не би могло да му се окаже. Въпреки че Саладин и неговите люде били все благородници и били свикнали на разкош и великолепие, те останали удивени от всичко и отсъдили, че по-добро от това не може и да се желае, особено като се има предвид положението на рицаря, за когото знаели, че е обикновен гражданин, а не синьор.

Когато обедът приключил и раздигнали трапезите, те си поговорили за това-онова и понеже било много горещо, по волята на месер Торело знатните павийски граждани отишли да си почиват, а той поканил тримата си гости в една стая; и за да не се случи така, че те да не успеят да видят всичко най-ценно, което той притежавал, месер Торело наредил да извикат неговата достойна жена; а тя била хубава и едра на ръст; облечена в най-разкошни дрехи, и влязла заедно с двете си деца, които били истински ангелчета, приближила се към гостите и ги поздравила най-радушно. Щом я зърнали, те станали на крака и я приветствували най-почтително, поканили я да седне при тях и почнали да милват и галят красивите й деца. Тя повела с тях най-приятен разговор, а когато месер Торело излязъл за малко от стаята, запитала ги откъде са и къде отиват; на тоя въпрос знатните люде отговорили същото, което били вече казали на месер Торело. Тогава дамата възкликнала весело: „Виждам аз, че моята женска предвидливост не ще бъде излишна, затова ви моля да ми окажете най-голяма милост и да благоволите да харесате скромния дар, дето ще заповядам да ви поднесат; но като имате предвид, че по причина на малкото си сърце жените дават дребни неща, то аз ви моля да приемете този дар, като обърнете по-голямо внимание не толкова на стойността на подаръка, колкото на доброто ми намерение.“ Тя заповядала да поднесат на всеки един от тях по две дрехи — едната подплатена със сукно, другата с кожа, и то не от тия, дето се носят от гражданите или от търговците, ами от синьорите, — да им дадат и по три дрехи от тънка коприна и гащи от най-тънко платно, а след това казала: „Приемете тези дрехи, аз и мъжа си съм облякла с дрехи от същите платове; а що се отнася до останалите неща, то имайки предвид колко сте далеч от жените си, както и дългия път, който сте извървели и колко още ви остава да пътувате, като знаем също така, че търговците са люде чисти и прилично облечени, аз ви моля да приемете и другите вещи, макар и да не струват кой знае колко.“

Знатните люде се удивили, защото разбрали съвсем ясно, че като решил да ги почете, месер Торело не е искал да пропусне и най-малката дреболия; а като видели колко са разкошни тия дрехи, дето никак не подхождали на търговци, те си помислили да не би месер Торело да се е досетил кои са; но въпреки това един от тях отвърнал на дамата: „Мадона, даровете ви са великолепни и ние нямаше да ги приемем толкова лесно, ако вашите молби, на които не бива да се отвръща с отказ, не ни бяха принудили да сторим това.“ Когато всичко се уредило както трябва, месер Торело влязъл отново в стаята, жена му се сбогувала с гостите, призовала над тях Божията благословия и отишла да дари и слугите им с подходящи за тях неща.

След дълги увещания най-после месер Торело успял да убеди гостите си да прекарат целия този ден в неговия дом; затова, като се наспали, те облекли своите дрехи, възседнали конете си и тръгнали с месер Торело да се поразходят из града; когато пък настанало време за вечеря, отново се нахранили чудесно заедно с другите си именити сътрапезници. После отишли да си легнат, а на следната утрин вместо изморените си коне, намерили три едри и силни жребци; техните слуги също получили други, силни отпочинали коне. Щом видял това, Саладин се обърнал към своите придружители и възкликнал: „Кълна се в Името Божие, че никога не е имало по-съвършен, по-учтив и по-внимателен човек от този, и ако християнските крале са такива крале, какъвто рицар е тоя човек, то султанът на Вавилония не ще успее да се справи дори с един от тях, камо ли с всичките крале, дето, както виждаме, се готвят да го нападнат.“

Тъй като разбрали, че няма как да му откажат, те благодарили най-вежливо на месер Торело и яхнали конете, а той и множество други люде тръгнали да ги изпроводят далеч извън града; макар и да скърбял, че трябва да се раздели с месер Торело — толкова го бил обикнал за това време, — Саладин, нали бързал, го помолил да се върне. Въпреки че и на месер Торело не му било никак лесно да се раздели с тях, той казал: „Синьори, ще направя така, както вие искате, но ще ви кажа следното: не зная кои сте и не искам да знам за вас повече от това, което вие ми казахте; но каквито и да сте, сега вече не ви вярвам, че сте търговци. Нека Бог ви закриля!“ Саладин, който се бил вече простил с другарите на месер Торело, отвърнал: „Месер, възможно е да ни се удаде случай да ви покажем нашата стока и да ви уверим в това. Сбогом!“

И така. Саладин потеглил със своите съпътници, изпитвайки силно желание — ако остане жив и не бъде разорен във войната, която му предстояло да води — да окаже на месер Торело не по-малки почести от тия, дето получил от него; затова беседвал дълго време с другарите си за месер Торело, за жена му, за всичките му дела и постъпки, хвалейки ги все повече и повече. А след като обиколил Запада, и то не без да срещне трудности, той се качил на един кораб, завърнал се в Александрия и след като се запознал най-подробно с всичко, каквото го интересувало, почнал да се готви за отбрана.

Месер Торело се завърнал в Павия и дълго мислил кои могат да бъдат тия трима гости, но не успял да проумее, нито да се доближи до истината.

Когато дошло време за кръстоносния поход и навсякъде кипели големи приготовления, месер Торело, въпреки молбите и сълзите на своята съпруга, решил да потегли с другите; след като приготвил всичко необходимо и възседнал коня си, той се обърнал към жена си, която обичал извънредно много, със следните слова: „Жено, аз потеглям на тоя поход както за да спася честта си, така и за да спася душата си; на теб възлагам да се грижиш за нашите работи и да бдиш над нашата чест и понеже съм сигурен, че потеглям, но не съм никак уверен, че ще се завърна — възможно е да се случат хиляди неща, — моля те за следната милост: каквото и да се случи с мен, ако ти не получиш сигурно известие, че съм жив, преди да се омъжиш повторно, да почакаш да мине една година, един месец и един ден, смятано от днешния ден, в който аз заминавам.“ Заливайки се в сълзи, дамата отвърнала: „Месер Торело, не знам дали ще понеса мъката, в която ме оставяте, след като решихте да заминете; но ако моят живот успее да я надделее, а вие бъдете сполетян от нещо, то можете да живеете и да умрете с увереността, че аз ще живея и ще умра като съпруга на месер Торело и ще остана вярна на неговата памет.“

Месер Торело възразил: „Жено, аз съм напълно убеден, че ако зависи от теб, всичко ще стане така, както ми обещаваш; но ти си млада, красива, от знатен род, ти притежаваш много достойнства, които са известни на всички; ето защо аз не се съмнявам, че ако за мене не се знае нищо сигурно, мнозина знатни и именити люде ще почнат да те искат за съпруга от твоите братя и роднини; дори и да искаш, ти не ще можеш да се защитиш от техните ухажвания й волю-неволю ще ти се наложи да склониш пред техните желания. Ето причината, поради която аз те моля да изчакаш да измине точно такъв, а не по-дълъг срок.“ Съпругата му отвърнала: „Ще гледам да направя всичко, каквото ви казах, а ако ми се наложи да постъпя иначе, сигурно ще изпълня това, което ми нареждате. Но аз моля Бога през това време да не принуждава нито мен, нито вас да прибягваме до такава крайност.“ Като изрекла това, дамата продължила да плаче, прегърнала месер Торело, снела пръстена от ръката си, подала му го и му рекла: „Ако се случи да умра, преди да ви видя отново, то като го гледате, спомняйте си за мен.“ Месер Торело взел пръстена, простил се с всички и тръгнал на път.

Като стигнал с другарите си в Генуа, той се качил на една галера, потеглил и не след дълго пристигнал в Акри, където се присъединил към останалата християнска войска; сред нея обаче почнали да избухват много болести и настанал голям мор, по време на който (дали защото си послужил с хитрост или пък за това, че имал щастие) Саладин успял да залови без бой почти всички оцелели християни, а след това ги разхвърлял из затворите на всички градове. С тях бил пленен и месер Торело, който попаднал в затвора на Александрия. Понеже никой не го познавал, а той се боял да не би някой да го познае, подтикнат от нуждата, месер Торело почнал да се занимава с обучение на птици за лов, в което бил голям майстор; така вестта за него стигнала чак до Саладин, който заповядал да го освободят от затвора и го взел при себе си като соколар.

Месер Торело, към когото Саладин не се обръщал другояче освен с прозвището „християнина“ (той не могъл да го познае, нито пък рицарят — него), живеел все с мисълта за Павия и на няколко пъти направил опит да избяга, но безуспешно. Ето защо, когато неколцина генуезци дошли като пратеници при Саладин, за да откупят своите съграждани, и се канели вече да се връщат, рицарят намислил да напише писмо на жена си, да й съобщи, че е жив и че ще се постарае да се върне при нея колкото се може по-скоро, та затова тя да го чака; така и направил и помолил едного от пратениците, когото познавал, да прави — да струва, но да гледа писмото да бъде предадено на абата на „Сан Пиетро ин Чиелдоро“, който бил негов чичо.

Докато месер Торело се намирал в това положение, един ден се случило така, че както Саладин разговарял с него за птиците си, рицарят се усмихнал и направил някаква гримаса с уста, която Саладин бил забелязвал още по времето, когато му гостувал в Павия; тази гримаса напомнила на Саладин за месер Торело, той се загледал в него и му се сторило, че това наистина е рицарят; поради което, прекъсвайки предишния разговор, султанът го запитал: „Я ми кажи, християнино, от коя западна страна си ти?“ — „Господарю — отвърнал месер Торело, — аз съм ломбардец, от един град, който се казва Павия, и съм човек беден и от долен произход.“ Щом чул думите му, Саладин се уверил в онова, в което до преди малко се съмнявал, зарадвал се и си помислил: „Ето че Бог ми даде случай да му докажа колко ми е скъпо неговото гостоприемство.“ Без да добави друго, султанът наредил да поставят в една стая всичките му дрехи, след което го завел там и го запитал: „Християнино, я виж дали между тия дрехи няма някои, които някога си виждал?“ Месер Торело захванал да ги разглежда, съзрял тия, дето жена му била подарила на Саладин, и въпреки че не допускал, че могат да бъдат тъкмо те, все пак отвърнал: „Господарю, не мога да позная нито една. Ала истина ви казвам, че ей тия две дрехи приличат на други едни, с които преди време бяхме облечени и аз, и трима търговци, които бяха отседнали в моя дом.“

Тогава Саладин, който не бил повече в състояние да се овладее, го прегърнал нежно и му рекъл: „Вие сте месер Торело ди Стра, а аз съм един от ония търговци, които вашата съпруга дари с тия дрехи; ето, че дойде време да ви уверя каква е моята стока, както ви казах, че може да се случи, когато се разделях с вас.“ При тия слова месер Торело хем много се зарадвал, хем се и засрамил; зарадвал се, загдето бил приел такъв висок гост, а се засрамил, защото си мислел, че не го бил почел както трябва. Но Саладин казал: „Месер Торело, тъй като сам Бог ви прати при мен, знайте, че сега не аз, а вие сте тук господар.“ После двамата се поздравили най-радушно, Саладин заповядал да облекат Торело в царски одежди, представил го на най-знатните си велможи, не поскъпил слова, за да похвали доблестта му и наредил всеки, който държи на неговата милост, да почита Торело така, сякаш оказва почит на самия него, султана; всички започнали да правят това и най-вече ония двама велможи, които се били отбили в дома на месер Торело като придружители на Саладин.

Високата и неочаквана слава, с която бил обграден месер Торело, отвлекли за известно време мислите му от Ломбардия, още повече че той бил убеден, че неговото писмо е предадено на чичо му. Но в деня, когато Саладин пленил християнската войска, в нейния стан умрял и бил погребан някакъв провансалски рицар с неголеми достойнства, на име месер Торел дьо Дин; поради това — тъй като месер Торело ди Стра бил известен в цялата войска със своето благородство — всички, които чули да казват: „Месер Торело умря“, си помислили, че става дума за месер Торело ди Стра, а не за Дин; и последвалото пленяване попречило да бъдат разубедени тия, които повярвали на слуха. По тази причина мнозина италианци, които после се завърнали от плен, разнесли тая вест, а между тях се намерили и такива самонадеяни люде, дето се осмелили да твърдят, че са го видели мъртъв и са присъствували на погребението му. Това станало достояние на жена му и на неговите роднини и причинило неизмерима мъка не само на тях, но и на всички, дето го познавали.

Много време ще ни е необходимо да разказваме колко голяма и каква била мъката на жена му, каква печал я обзела, колко сълзи проляла; но след като изкарала няколко месеца в непрекъсната скръб, тя започнала да скърби все по-малко, защото най-знатните люде на Ломбардия започнали да я искат за жена от братята й и от другите нейни роднини; тя отказвала много пъти, много и плакала, но най-сетне се видяла принудена да постъпи така, както желаели нейните роднини, ала при условие, че не ще се омъжи повторно, преди да е изтекъл срокът, в който била обещала да чака месер Торело.

Докато в Павия работите на жена му били стигнали до това положение и оставали около осем дни до срока, след изтичането на който тя трябвало да се омъжи, случило се така, че един ден месер Торело срещнал в Александрия един човек, когото бил вече виждал в деня, когато оня се качвал на галерата заедно с генуезките пратеници, завръщащи се в Генуа; поради това месер Торело наредил да извикат тоя човек и го запитал как са пътували и кога са пристигнали в Генуа. Оня му отговорил: „Господарю, тогава аз слязох в Крит и после чух, че пътуването на тая галера завършило неблагополучие, защото, когато стигнала някъде около Сицилия, излязъл опасен северен вятър, който я отнесъл чак към плитчините на Берберия, и никой не успял да се спаси; там загинаха и двамата ми братя.“

Месер Торело повярвал на думите му — които без друго отговаряли на истината, — припомнил си, че след няколко дни щял да изтече срокът, който той бил определил на жена си, и понеже предполагал, че в Павия не са получили никакви вести за него, бил уверен, че жена му се е омъжила повторно; поради това бил обзет от такава печал, че изгубил всякаква охота за ядене и легнал болен с твърдото решение да умре. Но Саладин, който го обичал чрезмерно, щом узнал за случилото се, дошъл начаса при него; след продължителни и настойчиви молби той успял да разбере причината за неговата мъка и болест, много му се карал, загдето дотогава не му бил казал нищо, а после го успокоил и го уверил, че ако изпълни каквото му поръча, той щял да направи така, че Торело да пристигне в Павия точно в уговорения срок; и му обяснил как щяло да стане това.

Месер Торело повярвал на словата на Саладин и понеже бил чувал неведнъж, че това е напълно възможно и че го правели много често, започнал да се съвзема и зачестил с молбите си към Саладин да побърза да свърши тая работа. Саладин наредил на един свой некромант, чието изкуство той бил вече изпитал, да измисли начин, за да пренесе за една нощ месер Торело на едно легло в Павия; некромантът отвърнал, че всичко ще бъде направено както се следва, но че за доброто на месер Торело Саладин трябва да го приспи.

Щом уредил тая работа, Саладин се върнал при месер Торело и като видял, че рицарят е твърдо решен, ако е възможно, да се прибере в Павия в уречения срок, а ако не — да умре, казал му: „Месер Торело, щом вие обичате така сърдечно вашата съпруга и се боите да не би тя да стане жена на някой друг, Бог ми е свидетел, че аз не мога ни най-малко да ви упрекна за това, защото от всички жени, които ми се е случвало да виждам, тя е жена, чиито нрави, обноски и държане — да не говорим за красотата, която е преходно явление — по мое мнение заслужават най-голяма похвала и любов. След като съдбата ви доведе чак при мен, щеше да ми бъде много приятно, ако можехме да изкараме заедно цялото време, за което ни е съдено още да живеем, като равноправни властелини на царството, което е в мое владение; но тъй като Бог не благоволи да ме дари с подобно нещо и щом вие сте решили или да умрете, или да се озовете в Павия в определения срок, щеше да е по-добре да бях научил това навреме, за да мога да ви изпроводя за вашия дом с ония почести, с онова великолепие и с оная свита, каквито подхождат на вашата доблест; но понеже не ми е съдено и това да сторя и понеже вие желаете да бъдете там колкото се може по-скоро, аз ще ви изпратя по начина, за който вече ви говорих.“

Месер Торело отвърнал: „Господарю мой, и без тия слова вашите дела ми дадоха достатъчно доказателства за вашето благоволение, което с нищо не съм заслужил да бъде толкова щедро; а що се отнася до онова, дето казахте (дори да не бяхте нищо споменавали), аз съм убеден, че или ще оживея, или ще умра; но тъй като вече взех решение, моля ви да направите колкото е възможно по-скоро онова, дето благоволявате да извършите заради мен, тъй като утре е последният ден, до който са длъжни да ме чакат.“ Саладин го уверил, че всичко било вече готово, и на следния ден — той възнамерявал да го изпрати през следващата нощ — заповядал да приготвят в голямата зала прекрасна, разкошна постеля от множество дюшеци, които съгласно техния обичай били целите от кадифе и сърма, а върху тях да метнат покривка, избродирана с едри бисери и най-драгоценни камъни (впоследствие оценени като несметно съкровище), да сложат и две възглавници, подходящи за такава постеля.

След като уредил това, Саладин заповядал да облекат поукрепналия вече месер Торело в една сарацинска одежда — най-разкошната и най-хубавата, която била виждана някога, и съгласно техния обичай да му увият около главата една от неговите дълги превръзки. Когато Саладин, придружен от множество свои велможи, се запътил към стаята, където се намирал месер Торело, било вече доста късно, и като седнал край постелята му, султанът заговорил почти със сълзи на очи: „Месер Торело, наближава часът, в който ще трябва да се разделим, и понеже нито ще мога да ви придружа, нито, поради естеството на пътя, да наредя на някого да стори това, налага се да се простя с вас тук, в тази стая, за което съм и дошъл. Поради това, преди да ви предам в ръцете на бога, искам да ви помоля в името на обичта и дружбата, която ни свързва, да не ме забравяте, пък ако имате възможност, след като си уредите работите в Ломбардия, гледайте, преди да са се свършили нашите дни, да успеете да прескочите поне веднъж насам, та поне тогава да мога да ви посрещна отново с радост и да поправя грешката си, към която ме принуждава сега вашата припряност; а докато това стане, нека не ви представлява труд да ми пращате вести за себе си чрез писма и да искате от мен всичко, за каквото бихте желали да ме помолите, защото можете да бъдете уверен, че ще направя това за вас с много по-голяма охота, отколкото за който и да е друг човек на тоя свят.“

Месер Торело не могъл да сдържи сълзите си и тъй като те му пречели, отвърнал само с няколко слова, че никога няма да забрави всичките му благодеяния и неговата доблест и че ако на него му е писано да живее още, ще изпълни всичките му заръки. После Саладин го прегърнал и целунал най-нежно, казал му със сълзи на очи: „Нека Бог ви закриля“ и излязъл от стаята; а след това всички велможи се сбогували с месер Торело и последвали Саладин в залата, където била приготвена постелята.

Понеже било твърде късно, некромантът искал да си свърши работата и ги подканил да побързат; дошъл един лекар с някаква отвара, казал на месер Торело, че ще му я даде, за да се подкрепи, накарал го да изпие всичко до капка и скоро рицарят заспал. Като заспал, по нареждане на Саладин Торело бил пренесен на един прекрасен креват, върху който бил положен разкошен и много скъп венец, с някакъв знак, по който по-късно не било никак трудно да се разбере, че тоя венец е изпратен от Саладин на съпругата на месер Торело. После султанът нахлузил на пръста на месер Торело пръстен с рубин, който блестял така силно, че приличал на запален факел, и чиято стойност едва ли би могла да бъде пресметната; заповядал да му препашат скъпа сабя с безброй украшения по нея и да му окачат една тока, обсипана с невиждани дотогава бисери и много скъпоценни камъни, след което наредил да поставят от двете му страни два големи златни съда, пълни с дублони, и да разхвърлят наоколо множество нанизи с бисери и пръстени, пояси и какви ли не още работи, за които би трябвало дълго да разказвам. Като свършили всичко това, султанът целунал отново месер Торело, а на некроманта казал да побърза; вследствие на това креватът, на който се намирал месер Торело, тозчас изчезнал, а Саладин останал и продължил да разговаря със своите велможи за рицаря.

В същия този миг месер Торело бил вече поставен, както сам той пожелал, в църквата „Сан Пиетро ин Чиелдоро“ в Павия с всички гореспоменати скъпоценности и украшения, но продължавал да спи; когато камбаната ударила за утринна молитва, клисарят влязъл в църквата със свещ в ръка, но щом зърнал богатата постеля, не само се изумил, ами и много се изплашил и побягнал назад; като го видели да бяга, абатът и монасите се учудили и го запитали каква е причината. Клисарят обяснил. „Ех — възкликнал абатът, — та ти не си нито малък, нито новак, та да се плашиш толкова лесно! Хайде да отидем да видим кой ти е казал бау-бау!“

След като запалили много свещи, абатът и монасите влезли в църквата и видели прекрасната богата постеля със спящия върху нея рицар; докато те стояли плахо и нерешително, без да посмеят да се доближат, и разглеждали разкошните скъпоценности, станало така, че отварата престанала да действува и като поел дълбоко дъх, месер Торело изведнъж се събудил. Щом забелязали това, монасите, а с тях и абатът, много се изплашили и хукнали да бягат, викайки: „Господи помилуй!“.

Месер Торело отворил очи, огледал се, разбрал, че се намира точно там, където поискал да бъде изпратен от Саладин, и останал безкрайно доволен; надигнал се, седнал в постелята и продължил да се оглежда; макар че щедростта на Саладин му била отдавна известна, сега тя му се сторила още по-голяма и той разбрал още по-добре какъв човек е тоя султан. Но като чул монасите да бягат и се досетил за причината, той, без да променя положението, в което се намирал, започнал да вика абата по име, молейки го да не се страхува, защото това бил той, неговият племенник Торело.

Като чул това, абатът обаче се изплашил още повече, защото знаел от доста месеци насам, че Торело е умрял; ала не след много, успокоен от убедителните доводи и чувайки, че оня продължава да го вика, абатът се прекръстил и отишъл при него; тогава месер Торело му казал: „Отче свети, от какво се боите? Слава Богу, жив съм, бях отвъд морето и се завърнах.“ Той бил с голяма брада, облечен бил в арабски дрехи, но въпреки това след известно време абатът все пак успял да го познае, а когато се уверил, че той наистина е Торело, хванал го за ръка и му рекъл: „Добре си дошъл, сине мой!“ После продължил: „Ти не бива да се учудваш на нашия страх, защото в тоя град не ще намериш човек, който да не е твърдо убеден, че ти си мъртъв; при това ще ти кажа, че жена ти, мадона Адалиета, подчинявайки се на молбите и заплахите на своите роднини, трябваше да се омъжи повторно против волята си и тази сутрин трябва да отиде при новия си съпруг; всичко е вече готово — и за сватбата, и за празненството.“

Месер Торело се надигнал от разкошната си постеля, поздравил най-радостно и абата, и монасите и ги помолил да не казват никому ни дума за неговото връщане, докато той не си свърши една работа. След това, като наредил да приберат скъпоценностите, той разказал на абата всичко, което му се било случило. Абатът се зарадвал на неговата сполука и двамата заедно благодарили на бога. После месер Торело запитал абата кой е новият съпруг на жена му. Абатът му казал, а месер Торело отвърнал: „Преди да разберат, че съм се прибрал, аз бих искал да видя как ще се държи жена ми на сватбата; поради това, макар и да не е прието духовниците да посещават подобни пиршества, бих желал от любов към мене така да наредите, че да отидем заедно там.“ Абатът заявил, че ще го стори на драго сърце и щом се развиделяло, пратил да известят младоженеца, че той, абатът, желаел да присъствува на сватбата с един свой другар; оня отвърнал, че ще му бъде много приятно. Като дошло време за пиршеството, месер Торело тръгнал (така, както бил облечен) заедно с абата за дома на младоженеца и всички го гледали и се чудели, но никой не го познал; абатът пък казал на всички, че тоя човек е сарацин и че султанът го праща за посланик при френския крал.

Случило се така, че мястото на месер Торело на трапезите било точно срещу това на неговата съпруга; той я гледал с най-голямо удоволствие, а по израза на лицето й отсъдил, че тая сватба никак не й е приятна. И тя го поглеждала от време на време, но не защото й се струвал познат — за това пречела както голямата му брада, така и чуждоземската носия, пък и твърдото убеждение, че мъжът й наистина е умрял, — ами защото дрехите му били твърде необичайни. Когато месер Торело решил, че е дошло време да провери дали жена му още го помни, той свалил от ръката си пръстена, дето тя му била дала при неговото заминаване, извикал момчето, което й прислужвало, и му рекъл: „Кажи от мое име на младоженката, че в моя край съществува обичай, когато един чужденец — какъвто съм аз тука — сяда на сватбения пир на някоя младоженка, каквато е тя сега, в знак на това, че неговото присъствие на трапезата й е приятно, младоженката му праща чашата, от която тя пие, пълна с вино, а когато гостът отпие от виното колкото си иска и върне чашата покрита, младоженката изпива останалото.“ Момчето предало заръката на дамата, която, бидейки умна и възпитана жена и предполагайки, че той е знатен човек, пожелала да му покаже, че неговото присъствие на трапезата и е много приятно; наредила да вземат голямата позлатена чаша, която била пред нея, да я напълнят с вино и да я поднесат на госта; така и направили.

В това време месер Торело сложил нейния пръстен в устата си и успял, докато пиел, да го пусне в чашата, без никой нищо да забележи; той изпил по-голямата част от виното, след това покрил чашата и я върнал на дамата. Тя открила чашата, за да изпълни докрай неговия обичай и когато я поднесла към устата си, забелязала пръстена; не казала нищо, разгледала го добре и разбрала, че това е същият оня пръстен, който тя била дала на месер Торело при заминаването; после взела пръстена, втренчила очи в тоя, когото смятала за чужденец, познала го, скочила като бясна, бутнала трапезата пред нея и извикала: „Ето го моя повелител, ето го месер Торело!“

После изтичала към трапезата, на която седял той, и без да обръща внимание ни на дрехите си, ни на онова, което било сложено на трапезата, тя се протегнала колкото можела, прегърнала здраво мъжа си и никой не успял да я отдели от него ни със слово, ни с ръце, докато месер Торело не й казал да се поокопити, защото после щяла да има време да го прегръща колкото си иска.

Тогава дамата се отдръпнала и понеже всички присъствуващи на сватбата били смутени, но заедно с това и чрезмерно зарадвани от завръщането на един такъв рицар, месер Торело помолил за тишина и им разказал какво му се било случило от деня на заминаването до тоя ден; в заключение добавил, че на тоя достоен мъж, който, смятайки го мъртъв, поискал да вземе жена му, не бива да му бъде неприятно, че месер Торело, след като се оказало, че е жив, иска да си я вземе обратно. Младоженецът, макар и да бил неприятно изненадан, отвърнал учтиво и дружелюбно, че месер Торело има власт да постъпва със своята собственост така, както сам той реши.

Дамата оставила още там пръстена и венеца, които била получила от младоженеца, и си сложила пръстена, който извадила от чашата, както и венеца, пратен й от султана; след като излезли от този дом, те се отправили в тържествено сватбено шествие чак до дома на месер Торело, където утешили с продължителни и весели празненства неутешимите роднини и приятели и всички граждани, които гледали на тях така, сякаш виждали някакво чудо. Месер Торело дал част от своите скъпоценности на оня, дето бил направил разноските по сватбата, дал от тях и на абата, и на мнозина други, известил с неколцина пратеници Саладин, че е пристигнал благополучно в родината си, уверявайки го, че си остава негов слуга и приятел, и живял още дълги години със своята достойна съпруга, а самият той станал още по-любезен и внимателен, отколкото преди.

Така завършили бедите на месер Торело и тия на скъпата му жена, такава била наградата за тяхното приятно и щедро гостоприемство. Мнозина се стараят да постъпват по същия начин, но макар и да разполагат със средства, тия хора са толкова невежи, че още преди да направят някаква услуга, карат другите да заплащат за нея повече, отколкото струва; поради това нито тия люде, нито който и да е друг, не трябва да се удивлява, че после не бива удостоен с никаква награда.