Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (19)

19. „Издигнете «Титаник»!“

Бавно, с неохота хилядите тонове метал започнаха да се раздвижват като някакво събуждащо се от сън морско чудовище. Зарядите с експлозив, които се опитваха да го отблъснат от дъното на океана, вдигаха огромни облаци тиня, която обви останките от кораба във вихрушка от мъгла.

Десетилетната хватка на калта малко по малко се предаваше. Огромните витла излязоха от гнездата си. „Титаник“ започна да се издига бавно към света, който бе напуснал много, много отдавна. На повърхността вълните кипяха от вълнението долу, в дълбочините; сред пяната се показа тънката мачта, на нея все още се крепеше марсът, откъдето Фредерик флийт бе съобщил по телефона фаталните думи: „Айсберг точно пред нас!“

Разсичайки водите, след това се появиха носът… разрушената надстройка… огромната палуба… гигантските котви, за чието монтиране бяха нужни три впряга от по 20 конски сили… трите извисяващи се комина и основата на четвъртия… грамадната скала от стомана, цялата със странични отвори… и накрая:

Екраните на монитора угаснаха. В студиото за миг настъпи тишина, примесена със страхопочитание и възхищение от специалните ефекти на филма.

След това Рупърт Паркинсън, който рядко губеше ума си, се обади мрачно:

— Боя се, че няма да бъде толкова драматично. Разбира се, когато са правили този филм, не са знаели, че корабът е разцепен на две. Или че всички комини са паднали, при все че е очевидно.

— Вярно ли е — запита водещият от Канал 10 Маркъс Килфърд, или Смрадливеца за своите врагове, че макетът, използван във филма, струва повече от истинския кораб?

— Чувал съм тази история, може и да има нещо вярно, макар и с доста преувеличение.

— Както и шегата…

— …че щеше да излезе по-евтино да се понижи нивото на Атлантическия океан? Повярвайте, дошла ми е до гуша.

— Тогава няма да я споменавам — съгласи се Килфърд, завъртайки прословутия си монокъл, който бе отличителният му белег. Всички смятаха, че тази показна антика му служи единствено да хипнотизира гостите в студиото, без да изпълнява каквито и да било оптически функции. В катедрата по физика на Кралския колеж в Лондон бяха направили дори компютърен анализ на отразените образи и се твърдеше, че резултатите са 95% гарантирани. Всички спорове биха били окончателно разрешени, ако някой успееше да докопа уреда, но всички опити до този момент бяха безуспешни. Той сякаш бе в ненакърнима връзка с Маркъс, който отправяше предупреждения към потенциалните крадци, че монокълът е снабден с миниатюрно устройство за самоунищожение и че лично той не носи отговорност за последиците. Разбира се, никой не му вярваше.

— Във филма — продължи Маркъс — се говори за изпомпване на пяна в корпуса, за да вдигнат кораба. Според вас това би ли имало някакъв ефект?

— Зависи как се прави. Налягането е толкова голямо, около 400 атмосфери, че всички традиционни пенообразни вещества биха се разпаднали мигновено. Но ние получаваме същия резултат с нашите топчета, всяко от което съдържа малко мехурче въздух.

— Достатъчно здрави ли са, за да издържат огромното налягане?

— Да… опитайте се да счупите някое.

Паркинсън пръсна цяла шепа стъклени топчета по масичката в студиото. Килфърд взе едно и подсвирна с нескривано учудване.

— Та то не тежи почти нищо!

— Въпрос на професионализъм — отвърна гордо Паркинсън. — Изпитвахме ги в Марианската падина на три пъти по-голяма дълбочина от място, където е „Титаник“.

Килфърд се обърна към другия гост в студиото.

— Тези топчета биха ви помогнали при „Мери Роуз“ през 1982 г., нали, доктор Торили?

Морската археоложка поклати глава:

— Не съвсем. Там проблемът беше напълно различен. „Мери Роуз“ бе заседнал в плитки води и водолазите успяха да поставят нещо като люлка под него. След това беше издърпан с най-големия плаващ кран в света.

— Веднага излезе, нали?

— Да… мнозина щяха да припаднат, когато металната челюст изпусна.

— Мога да си представя. Сега корабът е на пристан в Саутхамптън близо четвърт век и все още не е готов за показ. Смятате ли да бъдете по-експедитивни с „Титаник“, господин Паркинсън, ако приемем, че успеете да го извадите от дъното?

— Несъмнено. Разликата между дървото и желязото е огромна. В продължение на четири века водата се е просмуквала в дървените греди на „Мери Роуз“… нищо чудно, че вече десетилетия се опитват да я извадят оттам. Дървените части на „Титаник“ са съвсем разрушени, така че няма защо да се занимаваме с тях. Нашият проблем е с ръждата, но на тази дълбочина тя е незначителна благодарение на ниските температури и липсата на кислород. Голяма част от останките на кораба са в едно от двете възможни състояния: отлично или ужасно.

— Колко от тези малки… топчета ще са ви нужни?

— Около петдесет милиарда.

— Петдесет милиарда! А как ще ги потопите?

— Много просто. Ще ги пуснем във водата.

— Може би с малка тежест, закрепена за всяко? Още петдесет милиарда тежести?

Паркинсън се засмя доста самодоволно.

— Е, не съвсем. Нашият господин Емерсън е изобретил толкова проста техника, та никой не може да повярва, че ще действа. Най-обикновена тръба ще ги отведе до повърхността на кораба. Водата ще бъде изпомпана и ние просто ще изсипем топчетата, а после ще ги съберем на дъното. Ще пътуват само няколко минути.

— Но как…

— В двата края ще има въздушни клапани, но общо взето процесът ще бъде непрекъснат. Когато стигнат до целта, топчетата ще бъдат групирани в „пакети“ с обем по един кубик. Това ще осигури товароподемност един тон на всеки от тях, което ще улесни роботите.

Маркъс Килфърд се обърна към дълго мълчалата археоложка:

— Доктор Торили, мислите ли, че проектът ще има успех?

— Предполагам — отвърна тя без особен ентусиазъм, — макар че не съм специалист. Не трябва ли тази тръба, за която говорите, да бъде много здрава, за да издържи на огромното налягане на дъното?

— Няма проблеми. Ще използваме същия материал. Както гласи девизът на моята фирма: „СЪС СТЪКЛОТО МОЖЕШ ДА ПРАВИШ ВСИЧКО“…

— Без реклами, ако обичате!

Килфърд се обърна към камерата и произнесе тържествено и с блеснали очи:

— Може ли да се възползвам от случая, за да отрека злонамерения слух, че господин Паркинсън е бил забелязан в една от тоалетните на Би Би Си да ми подава кутия за обувки, натъпкана с употребявани банкноти?

Всички се засмяха, само зад дебелото стъкло на апаратната режисьорът прошепна на асистента си: „Ако използва тази шега още веднъж, вече ще си отрежа главата, че е истина!“

— Може ли да задам един въпрос? — обади се неочаквано доктор Торили. — Какво ще кажете за вашите… да ги наречем съперници? Мислите ли, че те ще успеят преди вас?

— По-добре е да ги определим като приятелски настроени конкуренти.

— Ах, нима? — намеси се скептично Килфърд. — Та нали който пръв успее да извади своята част от кораба, той ще обере цялата слава.

— Ние разглеждаме нещата в далечна перспектива. Когато внуците ни дойдат във Флорида да се гмуркат край „Титаник“, няма да се интересуват дали сме го извадили през 2012 или 2020 г., въпреки че се надявам да успеем за годишнината.

Паркинсън се обърна към археоложката:

— Ще ми се да използваме пристанището в Портсмут и да организираме едновременно откриване. Ще бъде чудесно да наредим „Виктъри“ на адмирал Нелсън, „Мери Роуз“ на Хенри VIII и „Титаник“ един до друг: 400 години британско корабостроене. Представете си гледката!

— Непременно ще дойда — включи се Килфърд. А сега бих искал да повдигна някои по-сериозни въпроси. Първо, все още много се говори за… светотатство като че ли е много силна дума, но как бихте отговорили на онези, които гледат на „Титаник“ като на гробница и смятат, че трябва да бъде оставен на мира?

— Уважавам възгледите им, но сега е малко късно. Водолазите непрекъснато се спускат до него и до много други съдове, потънали с голяма загуба за човечеството. Хората се противопоставят само на опитите да се извади „Титаник“. Колко души са потънали с „Мери Роуз“, доктор Торили? Протестира ли някой за вашата работа?

— Около 600, почти половината от загиналите на „Титаник“, при това нашият кораб е черупка в сравнение с него. Не, никога не сме имали сериозни проблеми с това; цялата страна одобри операцията. В края на краищата нашата работа се финансираше главно от частни фирми.

— Едно нещо, което се осъзнава от малко хора добави Паркинсън: — всъщност на „Титаник“ са загинали съвсем малко хора. Повечето са скочили и са се удавили или са измръзнали.

— Има ли шанс да се открият тела?

— Абсолютно никакъв. Долу живеят стотици кръвожадни и гладни същества.

— Радвам се, че изчерпахме тази потискаща тема, но има нещо може би още по-важно…

Килфърд вдигна едно от малките топчета и го завъртя между палеца и показалеца си:

— Ще хвърлите милиарди от тези неща в океана. Неизбежно много от тях ще се разпилеят. Какъв ли ще бъде екологическият ефект?

— Виждам, че съвестно четете материалите на „Блупийс“, но мога да ви уверя, че топчетата са абсолютно безвредни.

— Дори когато водата ги отнесе към брега и плажовете ни се задръстят от счупени стъкла?

— Готов съм да застрелям автора на тази фраза или да го взема на работа. Първо на първо, нужни са векове, дори хилядолетия, за разпадането на топчетата. А от какво са направени те? От кварц! Така че нали разбирате в какво ще превърнат, когато евентуално се разпаднат. В добре познатия „замърсител“ на всички плажове — пясъка.

— Засега печелите по точки. Но има и друго съображение: да предположим, че океанските животни ги изядат?

Паркинсън взе едно от топчетата и го завъртя между палеца и показалеца си — точно както Килфърд преди малко.

— Стъклото е напълно безвредно… химически инертно. Всяко живо същество, достатъчно голямо, за да глътне такова топче, ще остане невредимо.

И той пъхна топчето в устата си.

 

 

Зад стъклото на апаратната режисьорът се обърна към Рой Емерсън:

— Това беше върхът… но съжалявам, че не искате да продължите.

— Парки се справи чудесно и без мен. Мислите ли, че щях да успея да кажа повече думи, отколкото бедната доктор Торили?

— Навярно не. Но това последното беше страхотен номер — да глътне топчето. Не мисля, че аз бих се навил. Бас държа, че отсега нататък ще започнат да ги наричат „Хапчетата на Парки“.

Емерсън се изсмя:

— Не бих се учудил. И ще го карат да повтаря номера си всеки път когато го поканят в телевизията.

Реши, че е ненужно да обяснява едно: покрай другите си способности Паркинсън беше и добър фокусник. Дори със стопкадър човек не би могъл да разбере какво точно е направил с топчето.

Имаше и още една причина, поради която Емерсън отказа да участва в предаването: той беше външен човек, а тук се отнасяше за чисто семейна работа.

Макар че ги деляха векове, „Мери Роуз“ и „Титаник“ имаха много общи черти. И двата кораба представляваха забележителни постижения на британския корабостроителен гений, потънали поради точно толкова забележителните прояви на британската некомпетентност.