Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (8)

8. Частна инициатива.

Рой Емерсън беше отегчен както винаги, макар че не искаше да го признае дори пред самия себе си. Имаше случаи, когато обикаляше превъзходно оборудваната си лаборатория, претъпкана с бляскави уреди и електроника, без да може да реши с коя от скъпите си играчки да се захване. Понякога започваше работа по проект, зададен от безкрайната мрежа „Списания“, или се присъединяваше към екип от точно толкова запалени аматьори, пръснати из целия свят. Рядко узнаваше имената им — разпознаваше ги по често едва доловимите им сигнални кодове и старателно избягваше да предаде своя. Откакто бе включен в списъка на стоте най-богати мъже в САЩ, ценеше анонимността.

Няколко седмици по-късно обаче новият проект изгубваше привлекателността си и той си правеше шеги с невидимите колеги, променяйки идентифициращия код, така че да не могат да се свържат с него. В продължение на няколко дни се заливаше и пилееше времето си в изучаване на личните съобщения, чието съдържание би ужасило пионерите на електронната комуникация.

Често, след като стриктният Джо Уикъринг беше направил проучванията си, отговаряше на някои от рекламите в „Лични услуги“, които го бяха заинтригували. Резултатите рядко го удовлетворяваха и не спомагаха за повдигане на самочувствието му. Вестта, че Дайана току-що се е омъжила отново, почти не го изненада, но го хвърли в няколкодневна депресия дори когато се опита да я накара да се почувства неудобно, като й изпрати неприлично скъп подарък за сватбата.

Всички тези безсмислени игрички и липсата на работа само увеличаваха скуката му. Но внезапно едно обаждане на Рупърт Паркинсън от борда на неговия състезателен тримаран в Южния Тих океан рязко промени живота му.

— Какъв е телефонният ти код? — беше неочакваната встъпителна фраза на Рупърт.

— Обикновено не си правя труда, но мога да превключа на NSA 2, ако е наистина важно. Единственият проблем е, че изкривява звука на големи разстояния. Затова не говори толкова бързо и не прекалявай с оксфордския си акцент.

— Кеймбридж, ако нямаш нищо против, а после Харвард. Превключвам.

Настъпи кратка пауза, изпълнена със странно писукане и бръмчене. След това гласът на Рупърт Паркинсън, все още лесен за разпознаване, макар и леко изопачен, прозвуча отново в слушалката.

— Чуваш ли ме сега? Добре. Спомняш ли си последното заседание на съвета и точката за стъклените микросфери?

— Разбира се — отвърна Емерсън леко притеснен. Чудеше се дали отново не са го взели за глупак. — Обеща ми да проучиш въпроса. Прав ли бях в догадките си?

— Абсолютно точно попадение. Нашите адвокати се събраха с техните адвокати и после заедно посмятахме. Така и не ни казаха кой е клиентът, но лесно го открихме. Някаква английска видеомрежа — не е важно коя — е решила да направи сериал, който да съвпадне с изваждането на останките от „Титаник“. Веднага изгубиха интерес, когато разбраха колко ще им струва, и така сделката пропадна.

— Жалко. А колко щеше да им струва?

— Само за производството на стъклените топчета, необходими за повдигането на петдесет килотона — поне 20 милиона долара. Но това още нищо не е. Трябва да се пуснат под водата, и то правилно разпределени. Не може да се изсипят току-така; дори да се закрепят по някакъв начин, само ще разпотрошат още повече кораба. Говоря за предната част, разбитата кърма е друг проблем. После трябва да бъде изваден от калта на дъното, тъй като е почти наполовина заседнал. Това също означава доста работа, не знам много съдове, които да работят на дълбочина четири километра. Струва ми се, че дори сто милиона няма да бъдат достатъчни. Може да са нужни няколко пъти по толкова.

— Значи сделката се проваля. Тогава защо ми се обаждаш?

— Мислех, че никога няма да ме попиташ. Захванал съм се с една частна инициатива, съвсем лична. В края на краищата ние, семейство Паркинсън, имаме свои жизнени интереси. Прадядо ни — или поне багажът му — е там долу, в трета каюта на звездната палуба.

— И той струва няколко милиарда?

— Защо не? Но не това е най-важното. Някои неща нямат цена. Чувал ли си за Андреа Белини?

— Звучи ми като играч на бейзбол.

— Най-големият майстор-стъклар, който някога се е раждал във Венеция. До ден-днешен не знаем как е изработил някои от своите… всъщност през 70-те години на XIX в. семейството е успяло да изкупи най-добрите експонати от сбирката на Музея на стъклото; по онова време тя е била толкова ценна, колкото и елинските мраморни статуи. Години наред „Смитсониън“ са ни молили да им ги дадем за изложба, но са получавали отказ — прекалено рисковано е било да се изпраща толкова ценен товар през океана. Докато, разбира се, в един момент построяват достатъчно надежден кораб. Тогава вече семейството не можело да откаже.

— Звучи интересно. Сега си спомням, че съм виждал някои от шедьоврите на Белини последния път, когато бях във Венеция. А дали колекцията не се е разбила на парчета?

— Почти със сигурност не е. Била е професионално опакована, както можеш да си представиш. В края на краищата почти цялата стъклария на кораба е оцеляла. Спомняш ли си сервиза „Бяла звезда“, който бе продаден от „Сотби“ преди няколко години?

— Добре, приемам всичко това за информация. Но не мислиш ли, че е разточителство да се изважда цял кораб само заради няколко сандъка със стъклария?

— Разточителство е, разбира се, но е основна причина семейство Паркинсън да участва в това.

— А какво смятат другите?

— Достатъчно дълго си член на съвета, за да знаеш, че малко шум около случая няма да навреди. Целият свят ще знае чия продукция е използвана за изваждането.

И все пак това не е всичко, мислеше си Емерсън. Работите на Паркинсън вървяха много добре, но не всички рекламни кампании имаха положителен ефект. За мнозина останките от „Титаник“ бяха почти свещени, а онези, които се домогваха към тях, бяха определяни като осквернители на гробове.

Знаеше, че хората често криеха или дори не осъзнаваха истинските си мотиви. Откакто бе станал член на съвета, беше опознал и обикнал Рупърт, макар че трудно би го нарекъл близък приятел. Не беше лесно за външен човек да стане близък на семейство Паркинсън.

Рупърт имаше свои сметки за уреждане с морето. Преди пет години вълните бяха погълнали красивата му 25-метрова яхта „Аврора“, след като бяха пречупили мачтата и я бяха разбили на парчета в жестоките скали на Сцила, взели толкова много жертви през вековете. Съвсем случайно той не беше в яхтата; това беше рутинно пътуване от Каус до Бристъл за проверка на оборудването. Целият екипаж бе загинал, включително и шкиперът. Рупърт Паркинсън все още не можеше да преболедува загубата; бе загубил едновременно яхтата и — както бе известно на всички — любовника си. Образът на плейбой, който сега носеше за самозащита, бе доста повърхностен и неубедителен.

— Всичко това е много интересно, Рупърт, но какво си решил? Сигурно не очакваш точно аз да се запаля.

— И да, и не. В момента това е… как се казва мисловен експеримент. Бих искал да се проучи надеждността на проекта и съм готов сам да го финансирам. После, ако има изобщо някакъв смисъл, ще го представя на съвета.

— Става дума за сто милиона фирмата не би рискувала толкова много. Акционерите тутакси ще ни тикнат зад решетките. Дали в затвора или в лудницата, не съм сигурен все още.

— Може да ни струва и повече. Не очаквам Паркинсънови да инвестират цялата сума. Може би само 20 или 30 милиона. Имам приятели, които могат да помогнат с още толкова.

— И това не е достатъчно.

— Именно.

Настъпи дълга тишина, нарушавана от едва доловими неравномерни писукания от декодиращата система, която напразно търсеше сигнал.

— Добре — обади се Емерсън най-сетне. — Ще участвам с теб 50 на 50, поне в доклада за надеждност. Кого си поканил за експерт? Познавам ли го?

— Мисля, че го познаваш. Джейсън Брадли.

— О, човекът с гигантския октопод?

— Беше само едно от временните му увлечения. Затова пък виж как увеличи популярността му.

— И хонорара му, предполагам. Говорил ли си с него? Успя ли да го заинтригуваш?

— Да, при това живо. Интерес проявяват и всички фирми за океанно инженерство. Сигурен съм, че някои от тях ще са готови да вложат свои средства или поне да поработят без печалба, за едната слава.

— Чудесно, давай. Но, честно казано, за мен това е хвърляне пари на вятъра. Накрая, когато г-н Брадли представи доклада си, ще разполагаме с едно скъпоструващо четиво. Освен това не ми е ясно какво ще правим с 50-те хиляди тона — или колкото са там ръждясало старо желязо.

— Остави на мен. Имам някои идеи, но не искам да говоря за тях сега. Ако някои от тях се осъществят, проектът ще успее да се изплати — евентуално. Можеш да очакваш дори печалба. Емерсън подозираше, че употребата на второ лице единствено число в последното изречение беше просто грешка на езика. Рупърт беше много ловък играч и добре знаеше какво върши. Веднага можеше да се закълне, че стига да поиска, събеседникът му има възможност да осигури цялата операция.

— Само още едно нещо — продължи Рупърт. — Преди да съм дал съгласието си, което ще стане, щом получа доклада на Брадли — нито дума никому. Особено на сър Роджър. Ще ни вземат за луди.

— Искаш да кажеш — отвърна Емерсън, — че съществува дори най-малкото съмнение за неуспех?