Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (7)

7. Трета уводна

От лондонския „Таймс“, 15 април 2007 г.

Нощ, която да забравим?

Някои останки от материалната култура на древния човек имат способността да подлудяват човечеството. Може би най-известните примери са Стоунхендж, пирамидите и отвратителните статуи на Великденските острови. И покрай трите процъфтяха множество умопобъркани теории, дори квазирелигиозни култове.

Отново сме свидетели на подобен пример за масова психоза. След пет години ще се навърши точно един век от най-известната световна морска катастрофа потъването на луксозния трансокеански лайнер „Титаник“ по време на първото му пътуване през 1912 г. Трагедията вдъхнови създаването на десетки книги, поне пет филма, както и удивително слабата поема на Томас Харди „Покръстването на Туейн“.

В продължение на седемдесет и три години великият кораб лежа на дъното на Атлантическия океан като паметник на 1500-те души, потънали заедно с него, и като предизвикателство към човешките възможности. През 1985 г. благодарение на революционните открития в областта на подводната техника той бе открит и стотици парчета от предизвикващите тъга останки бяха извадени на бял свят. Дори по онова време мнозина смятаха това за кощунство.

Според плъзналите напоследък слухове сега се подготвят много по-амбициозни планове; различни консорциуми — някои дори неидентифицирани докрай кроят планове да извадят кораба от дъното на океана въпреки безкрайно разрушеното му състояние.

Честно казано, подобен проект изглежда напълно абсурден и вярваме, че никой от нашите читатели не би инвестирал в него. Дори да бъдат преодолени всички технически проблеми, какво биха правили спасителите с четиридесетте или петдесетте хиляди тона старо желязо? Подводните археолози от години знаят, че металните предмети, с изключение на златните, разбира се, се разпадат бързо в съприкосновение с въздуха, след като са престояли дълго време под водата.

Съхранението на „Титаник“ би било много по-скъпа операция от изваждането му. Това не е „капсула на времето“, подобно на съдовете „Ваза“ и „Мери Роуз“, свидетелство за една отминала епоха. XX век е достатъчно, понякога дори прекалено добре документиран. От останките на четири километра под водите на Големите Нюфаундлендски плитчини няма да узнаем нищо повече от онова, което вече знаем.

Не е нужно да ги посещаваме отново, за да си припомним един от най-големите уроци, които „Титаник“ може да ни даде: опасността от прекомерната самоувереност, от техническото високомерие. Чернобил, „Челинджър“, „Лагрейндж 3“ и Експерименталния синтез № 1 ни показаха до какво може да доведе всичко това.

Разбира се, не бива да забравяме „Титаник“. Но по-добре е да го оставим да почива в мир.