Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (37)

37. Възкресение

Не се уреди лесно и беше отнело месеци спорове отвъд границата. Обаче съвместните погребения преминаха доста гладко; дори само в името на споделената обща трагедия християнин можеше да разговаря учтиво с друг християнин, фактът, че един от мъртвите беше от Северна Ирландия, помогна много; ковчезите можеше да бъдат положени в земята едновременно в Дъблин и Белфаст.

Докато „Lux aeterna“ от Вердиевия Реквием отзвучаваше бавно, Едит Крейг се обърна към Долорес и запита:

— Да кажа ли сега на доктор Джафърджий? Или ще реши отново, че съм луда?

Долорес се намръщи, после отвърна с онзи напевен карибски акцент, който веднъж й бе помогнал да проникне там, където се бе спотаил разумът в съзнанието на Едит:

— Моля те, скъпа, не използвай никога повече тази дума. Освен това, да, мисля, че трябва да му кажеш. Време е да поговорим с него отново, иначе ще започне да се тревожи. Той не е като други лекари, следи състоянието на пациентите си. За него те не са просто клинични случаи.

Доктор Джафърджий наистина се зарадва на обаждането на Едит; зачуди се откъде му звъни, но тя не му каза. Виждаше, че седи в голяма стая с тръстикови мебели (а може би тропиците, родният остров на Долорес?), и забеляза, че е напълно успокоена. На стената зад нея висяха две големи снимки и той веднага разпозна лицата: Ейда и „Колийн“.

Лекарят и бившата му пациентка се поздравиха топло, после Едит каза малко нервно:

— Може би ще си помислите, че съм се впуснала в нови търсения… и може би сте прав. Но поне този път зная какво върша и ще работя с някои от най-известните учени в света. Може би шансът за успех е едно към милион, но това е безкрайно — и наистина твърдя, безкрайно — по-добро от това, което мислех, че ми е нужно в М-множеството.

Не това, което ти е нужно, помисли си доктор Джафърджий, а което искаш. Но просто каза доста предпазливо:

— Продължавай, Едит. Заинтригуван съм… и в пълно неведение.

— Какво знаете за криобиологията^[1]?

— Не много. Зная доста хора, които са били замразени, но така и не е доказано дали те… О! Разбирам накъде биеш! Каква изумителна идея!

— Но не е абсурдна!

— Да, макар че твоят шанс едно към милион може да се окаже прекален оптимизъм. Но при такава отплата… не, не бих казал, че е абсурдна. И ако се страхуваш, че ще наредя на Долорес да те качи на първия самолет за Клиниката, не се бой. Дори да не успее проектът ти, това може би е най-доброто лечение за теб.

Само ако, помисли си доктор Джафърджий, не те потисне почти несъмненият провал на идеята ти. Все пак то ще стане след много години…

— Радвам се, че ме разбирате. Още щом чух, че ще запазят тялото на Колийн с надеждата да го идентифицират, знаех какво трябва да направя. Не вярвам в съдбата, но как бих могла да пропусна този шанс?

Дали, наистина знаеш? — помисли Джафърджий. Загубила си една дъщеря; надяваш се да получиш друга. Спящата красавица, събудена не от добрия принц, а от застаряваща принцеса. Или може би магьосница — добра този път! — притежаваща сила, която далеч надхвърля фантазиите на което и да е ирландско момиче от XIX век.

Ако — само ако! — това стане, какъв странен нов свят ще се изправи пред Колийн. Тя ще бъде тази, която ще се нуждае от внимателно психологическо наблюдение. Но това беше най-смелата екстраполация.

— Не искам да охлаждам ентусиазма ти — каза Джафърджий, — но дори и да успееш да съживиш тялото, няма ли да са настъпили невъзвратими нарушения в мозъка след сто години смърт?

— Точно от същото се опасявах, когато започнах да мисля върху идеята. Но много изследвания доказват, че е напълно приемлива. Бях много изненадана, дори повече — потресена. Чували ли сте за професор Ралф Меркле?

— Да, името ми звучи познато.

— Преди повече от 30 години той и група млади математици извършиха революция в криптографията, като откриха система за обществени кодове… Няма да ви обяснявам надълго и нашироко, но това извади от строя всяка кодираща машина в света и доста шпионски мрежи. После, през 1990… или по-скоро през 1989 г. професорът публикува един класически доклад, озаглавен „Молекулярно възстановяване на мозъка“…

— А, този ли беше!

— Точно той. Бях сигурна, че сте чували за неговия труд. Там той изтъква, че дори да е имало сериозно нарушение в дейността на мозъка, то може да се коригира чрез апаратура, която ще бъде открита през следващия век. Тоест в наши дни.

— А открита ли е?

— И не една. Вижте само управляваните от компютър микросонди, които използват хирурзите. Днес няма научно предаване, което да не показва последните постижения в областта на нанотехниката.

— Но как ще се възстанови целият мозък, клетка по клетка? Помислете само за труда!

— Броят на операциите е около 1023. Дребно число.

— Да, наистина. — Джафърджий не беше сигурен дали Едит не се шегува; но не — изглеждаше напълно сериозна. — Добре, да предположим, че наистина успеете да възстановите мозъка до последната клетка. Нима това ще върне живота на човека? С всичките му спомени? Чувства? И с всичко останало — каквото и да е то, — което прави от човека неповторима личност?

— Можете ли да ми изтъкнете причини за противното? Не вярвам, че мозъкът е по-загадъчен орган от останалите в човешкото тяло, освен това знаем как функционира по принцип, не в детайли. Съществува един единствен начин да проверим и в процеса на работа ще открием много нови неща.

— Колко време смяташ, че ще продължи?

— Задайте ми този въпрос след пет години. Тогава може би ще ни е нужно още едно десетилетие… или столетие. Или цяла вечност…

— Мога само да ти пожелая успех. Проектът е впечатляващ, но се опасявам, че ще имаш много повече проблеми от чисто техническите. Роднините на Колийн, например, ако изобщо се открият.

— Не ми се струва много вероятно. Последната версия е, че момичето е било пътник без билет на кораба и затова не фигурира в списъка на пасажерите.

— Добре, но църквата, средствата за информация, хилядите спонсори… всичките писатели на историйки за духове, които искат да напишат биографията й… Става ми мъчно за бедното момиче само като си помисля.

Освен това не можеше да не мисли, макар че не го изрази на глас: „Надявам се Долорес да не ревнува.“

 

 

Доналд, разбира се, беше изумен и дълбоко възмутен: винаги в такива случаи съпругът (или съпругата) се чувстваше така.

— И дори не е оставила бележка? — запита той невярващ.

Доктор Джафърджий поклати глава:

— Няма защо да се тревожите. Ще ви се обади веднага след като се установи някъде. Ще й е нужно малко време, докато се приспособи. Дайте й няколко седмици.

— Знаете ли къде е?

Лекарят не отговори, което само по себе си вече бе достатъчен отговор.

— Добре, поне смятате ли, че е на сигурно място?

— Несъмнено е в изключително добри ръце. — Психиатърът направи една от онези дълги паузи, които бяха част от основния инвентар в професията му.

— Знаете ли, господин Крейг, всъщност аз трябва да съм ви доста сърдит.

— Защо? — запита Доналд искрено учуден.

— Това ми струваше най-добрия член на моя екип, моята дясна ръка.

— Сестра Долорес? Чудех се защо не я виждам исках да й благодаря за всичко, което направи.

Последва още една точно премерена пауза, после доктор Джафърджий каза:

— Тя помогна на Едит много повече, отколкото можете да предположите. Явно никога не сте подозирали и това, което ще ви кажа, може да ви шокира. Не смятам, че ви дължа истината. Тя само ще ви помогне. Първоначалното влечение на Едит не е било към мъжете, а Долорес определено ги мразеше, макар че понякога любезно правеше изключения в държанието си с мен… Тя успя да установи контакт с Едит на физическо равнище далеч преди да успеем да повлияем върху психиката на жена ви.

Те като че ли са родени една за друга. Макар че Долорес дяволски ще ми липсва. Доналд Крейг остана безмълвен и вцепенен, след това успя да изломоти:

— Искате да кажете, че… са били любовници? И вие го знаехте?

— Разбира се; моята работа като психиатър е да помагам на пациентите си с всички възможни средства. Вие сте интелигентен човек, господин Крейг… изненадан съм, че това може да ви шокира.

— Вашето поведение е определено непрофесионално!

— Ама че глупост! Тъкмо обратното. Да, през варварския XX век мнозина биха спорили. Можете ли да повярвате, че по онова време се е считало за престъпление лекарите да имат сексуални отношения със своите пациенти дори когато това е било единственото възможно лечение за тях? Или да вземем единствената добра последица от СПИН-а: болестта принуди хората да станат по-откровени, помогна им да се отърсят от пуританското си тесногръдие. Моите индийски колеги с техните проститутки в храмовете и еротични скулптури — винаги са били на по-прав път от всички нас. Бедата на Запада е, че имахме да наваксваме три хиляди проклети години.

Доктор Джафърджий спря да си поеме дъх и едва сега Доналд успя да събере мислите си. Не можеше да се отърси от чувството, че лекарят е престъпил професионалния си дълг. Дали беше изпитвал еротичен интерес към недостъпната сестра Долорес? Или пък имаше някакви други, по-дълбоки проблеми?

Разбира се, всеки знае защо някои хора стават психиатри…

С повече късмет човек успяваше да се излекува сам. А дори да не успееше, работата беше много интересна, а заплащането — отлично.