Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Ghost from the Grand Banks, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анни Джелепова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Артър Кларк. Призракът от големите плитчини
Първо издание
Преводач: Анни Джелепова
Редактор: София Бранц
Коректор: Красимира Петрова
Формат: 84/108/32
Зебра 2001, София, 1994
с/о НиКа, София
ISBN 954-8461-01-3
История
- —Добавяне
- —картинки, бележки, редакция
33. Слънчев максимум
— Друга от моите мании — каза Франц Цвикер — е цикълът на слънчевите петна. Особено настоящият.
— Какво толкова специално има в него? — запита Брадли, докато двамата вървяха към лабораторията.
— Първо, кулминацията му ще бъде — да, позна! през 2012 г. Вече отдавна е минал през максимума от 1990 г. и се приближава до рекорда от 2001.
— Е, и?
— Между нас казано, изплашен съм. Толкова ненормалници са се опитвали да свързват събитията с 11 годишния цикъл, който така или иначе не винаги е точно единадесет години, че броенето на петната по слънцето често се класифицира като астрология. Но в едно няма съмнение: че слънцето оказва влияние върху всичко на земята. Убеден съм, че то е виновно за ненормалните метеорологични явления, на които станахме свидетели през последния четвърт век. Не можем да хвърляме цялата вина върху човешката раса, както им се иска на „Блупийс“ и компания.
— Мислех, че сте техен привърженик.
— Само в понеделник, сряда и петък. През останалата част от седмицата държа под око Майката Природа. Аномалиите във времето не са единствената беда. Повишава се сеизмичната активност. Виж какво стана в Калифорния. Чудя се защо хората продължават да строят къщи в Сан Франциско. Не им ли стигна 2002 г.? А сега очакваме още по-голямо…
Джейсън приемаше за привилегия това, че ученият обичаше да споделя мислите си с него; двамата, толкова различни по възпитание и характер, се уважаваха и като колеги, и като приятели.
— Има още нещо, което ми причинява кошмари. Дълбоководните изригвания, причинени навярно от земетресенията, а може би и от човека.
— Спомням си някои от тях. Особено онова през 1998 в акваторията край Луизиана. Отнесе цяла платформа.
— О, беше слаба работа! Говоря ти за истинските изригвания, като онзи кратер, открит от учените на „Шел Ойл“ през 80-те. Представяш ли си каква експлозия е предизвикало — изринати са три милиона тона морско дъно! Също като голяма атомна бомба.
— И смятате, че може да се случи отново?
— Убеден съм, но не зная кога и къде. Непрекъснато предупреждавам хората от „Хиберния“, че дърпат дявола за опашката. Ако Томи Голд е прав — а той се оказа прав за неутронните звезди, макар че посгреши за лунния прах и твърдото тяло — ние едва сме зачоплили земната обвивка. Това, което сме успели да уловим, е дребно изтичане от истинските въглеводородни резервоари на десет или повече километра дълбочина.
— Ама че дребно! Та то опустошава цивилизацията ни от векове насам.
— „Опустошава“ ли каза или „разрушава“? А, ето го и нашия блестящ ученик. Как върви обучението му?
Джейсън Младши лежеше върху транспортен колесник като риба на сухо. Беше свързан с безброй компютри посредством кабели, които изглеждаха на Брадли абсурдно тънки. Израснал в епохата на медните проводници, той така и не свикна с революцията на оптичните влакна.
Сякаш нищо съществено не се случваше; дежурната техничка бързо скри микрокнигата, която четеше на монитора, и веднага превключи изображението.
— Всичко е наред, докторе — отвърна бодро тя. Просто проверявам базата данни от експертната система.
Това тук е част от мен самия, помисли си Джейсън. Беше прекарал дълги часове в подводни тренажори, докато програмистите се опитваха да кодират и запишат на свой език придобитите с упорит труд негови умения — самата същност на ветерана морски инженер Джейсън Брадли. Започваше все по-често да чувства, че Дж. Младши се превръща в заместител на сина му.
Това усещане се засилваше, когато двамата трябваше да общуват директно. Стара шега за водолазите беше, че речникът им за връзка с околния свят се състои от стотина думи, точно колкото им бяха необходими в работата под водата. Но Джейсън Младши притежаваше достатъчно богат изкуствен интелект, за да надхвърли значително тази цифра.
Учените от лабораторията се надяваха да изненадат Джейсън, като използват гласа му за модел за синтезатора на човешки глас на Дж. Младши, но реакцията му ги разочарова. Шегаджиите бяха забравили, че малко хора могат да разпознаят собствения си възпроизведен глас, особено когато той произнася рядко използвани от тях самите изречения. Джейсън дори не схвана шегата, докато не видя хилещите се физиономии наоколо.
— Има ли някаква причина, Ан — запита Цвикер, да не започнем изпитанията под вода навреме?
— Не, докторе. Алгоритъмът за аварийно действие като че ли все още не задейства правилно, но разбира се, той няма да ни е нужен на първо време.
Въпреки че преобразувателите на звука не бяха конструирани за работа над водата, Джейсън се изкуши да размени няколко думи с Младшия.
— Здравей, Джейсън Младши. Чуваш ли ме?
— Чувам ви.
Звукът, който излизаше от машината, беше силно изкривен, но думите се разбираха съвсем добре. Под водата качеството на звука щеше да бъде далеч по-добро.
— Знаеш ли кой съм аз?
Настъпи дълга пауза, след това Дж. Младши отвърна:
— Не разбирам този въпрос.
— Приближете се към него, господин Брадли — посъветва го техничката. — Извън водата нашият Джейсън е малко глух.
— Познаваш ли ме?
— Да. Вие сте Джон Максуел.
— Да се върне на конструкторите — измърмори Цвикер.
— А кой всъщност е Джон Максуел? — запита Брадли, по-скоро развеселен, отколкото ядосан.
Момичето изглеждаше притеснено.
— Шефът на отдела по симулиране на човешкия глас. Но това не е проблем — тестовете още не са валидни. Под вода ще ви разпознава на половин километър разстояние.
— Надявам се. Довиждане, Джейсън Младши. Ще се видим по-късно, когато не си толкова глух. Сега да проверим дали Дълбокия Джип е в по-добра форма.
Дълбокия Джип беше другият първостепенен проект на лабораторията. Повечето посетители, когато го виждаха за пръв път, питаха: „Това подводница ли е или усъвършенстван водолазен костюм?“ Отговорът неизменно беше: „И двете.“
Поддръжката и експлоатирането на подводни съдове за тричленен екипаж от рода на „Марвин“ беше скъпо начинание: само едно негово потапяне струваше около сто хиляди долара. Имаше много случаи, когато един човек можеше да свърши работата на трима.
Цялата лаборатория знаеше добре тайната амбиция на Джейсън Брадли. Той се надяваше Дълбокия Джип да бъде готов навреме, за да го отведе до „Титаник“, докато корабът още лежеше на дъното на океана.